81 години от рождението на лидера в журналистиката Тошо Тошев

Ако беше жив, днес големият български журналист и издател Тошо Тошев щеше да навърши 81 години.

Роден на 7 декември 1942 г. в село Дриново, област Търговище. Средно образование получава в Техникума по силни токове „Киров“, когато започват ранните му писателски изяви във вестник „Средношколско знаме“. Завършва специалност Българска филология в Софийския университет. Началото на професионалния му път е във вестниците „Средношколско знаме“ (1965 – 1967) и „Вечерни новини“ (1968 – 1970). През 70-те години работи две години във в. „Народна младеж“, към отдел „Пропаганда“ на Градския комитет на БКП в София, след това в Програмна редакция на Българската телевизия. В средата на 80-те години главен редактор на в. „Труд“ става Владислав Панов, дотогава шеф в телевизията, който кани във вестника Тошо Тошев и го предлага за зам. главен редактор.

Близо 20 години бе главен редактор на ежедневния вестник „Труд“ (1991 – 2011), когато през по-голямата си част вестникът е с най-големия тираж в страната. Член на Съюза на българските писатели. От 2000 г. е съосновател и председател на Съюза на издателите на всекидневници в България. По-късно бе издател и главен редактор на в. “Преса”.

Автор е на книгите: „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), пътеписа „Китай в годината на Дракона“ (1989), романа „Страх“ (2001), „Лъжата, Жан, Иван и другите“ (2003), „Лъжата, Жан, Иван и Величеството“ (2004), „Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници“ (2011), „Политическа орда“ (2017).

Тошо Тошев е удостоен с орден „Стара планина“ І степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката. Почетен гражданин (от 2005) на Община Попово.

Тошо Тошев почина на 20 септември тази година.

За него писателят Иван Гранитски каза: “Тошо Тошев – журналист, публицист, автор на няколко документални и художествени романи. 

Той бе мотор, преобразител и вдъхновител на вестник „Труд“ след началото на така наречените демократични процеси у нас, започнали в края на 1989 година.

Когато вестник „Труд“ бе продаден и препродаден, неизтощимата енергия на Тошо Тошев му позволи да създаде нов вестник – „Преса“. И за няма и година време това издание се превърна в незаобиколим авторитет сред средствата за масова информация.

Многократно съм писал за отделни романи на Тошо Тошев, както и съм подчертавал първенстващата му роля в създаването на модерната българска журналистика. И не е тук мястото да припомняме това…

​Иска ми се тук, в памет на приятеля, човека и духовния побратим (думите са казани след кончината на Тошо Тошев – бел. ред.) Тошо Тошев да кажа няколко думи, с които биха били съгласни и други негови най-близки приятели като: акад. Антон Дончев, Дончо Цончев, Любомир Левчев и Виктор Пасков, които оформяха най-тесния кръг негови близки на сърцето люде. 

​В продължение на повече от десет години споменатите ярки личности, както и поетът Стефан Цанев и моята скромна персона, се събирахме в последната събота на всеки месец. Впускахме се в безкрайни и винаги много интересни разговори. Разговаряхме за всичко – за политика, изкуство, спорт, наука, от най-възвишените духовни материи до често пъти и най-битови подробности, с които животът ни заобикаля. Тези големи творци винаги споделяха идеи за новите си творби, връщаха се към редица спомени от богатия си живот, разсъждаваха за драматичните перипетии и трансформации, през които минава съвременното българско общество, страдаха за погубени или обезсмислени идеали, цели и житейски практики. Създаваше се особена атмосфера на интелектуалните разговори, които често преминаваха и в горещи спорове. Творците приличаха на фехтовачи с думи, образи и метафори. Няма как да не си спомняме с тъга и носталгия за тези прелестни срещи, в които Тошо Тошев винаги беше един от най-активните участници…

​Почивай в мир, скъпи приятелю и духовни побратиме, Тошо! В небесните градини ще срещнеш Любомир Левчев и Виктор Пасков, Дончо Цончев и Антон Дончев. Те те очакват с радост, за да продължите земните си разговори, шеги, закачки и да разсъждавате за безсмъртието на човешката душа и краткостта на земния живот”, завърши Иван Гранитски.

Журналистката и негов дългогодишен заместник във в. “Труд” и “Преса” Валерия Велева написа за него: “Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестник “Труд”, Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Във времето, в което той бе начело на “Труд” – 10 години като зам. главен редактор и 20 – като главен редактор, българската журналистика бе истинска Четвъртата власт, с която политиците се съобразяваха.

В първите години на прехода вестниците се оказаха благодатното поле на свободното слово – те бяха мостовете, по които демокрацията в България минаваше.

Тошев учеше репортерите си да търсят винаги двете страни на истината, да знаят повече от политиците и когато застанат пред тях, да не се страхуват да им задават неудобните въпроси.

“Труд” под ръководството на Тошо Тошев беше институция, с която политиците се съобразяваха. Нямаше премиер или министър, който да не е минал през кабинета на Тошев, за да засвидетелства респекта си към вестника. Нямаше президент, който да не е търсил огледалото в “Труд”.

И въпреки това “Труд” беше опозиция на всяка власт.

“Труд” влезе в конфликт с Виденов, когато той завличаше държавата към дъното на разрухата – “червеният главатар с топиран перчем, след когото българските земи заприличаха на изоставен от варвари лагер”

“Труд” не прости на Филип Димитров, “когато народът бе сбутан в две жалки гета на омразата”.

“Труд” влезе във война с Костов, когато той превърна управлението си в авторитарен режим, а правителството му стана символ на корупцията.

“Труд” извади на показ имотните щения на Сакскобургготски  и кражбите на правителството му – едно величество “заложило спомен за бъдното с едно правителство на глухонемите”.

“Труд” критикуваше и Станишев, и Борисов.

“Труд” беше трън в очите на политиците. Ядосваше всички, но всички изпитваха респект към главния му редактор и към журналистите на вестника.

“Труд” не прости залитанията нито на сините, нито на червените, беше безкомпромисен към републиканци и монархисти.

“Труд” на Тошев беше школа – за мъжество в професията и за свобода на словото. 

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. – период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал. 

През 2002 г. Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“ I степен.

Малко след продажбата на “Труд” през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестник „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известната му книга е трилогията „Лъжата“ (2001 – 2004), в която от първо лице е разказан българският преход и поведението на българските политици в този период. 

В последните години Тошев издаде и няколко политически романа: „Политическа орда“ (2017), „Власт“ (2018) и „Сенки сред виелицата” (2021)“, напомни преди година Валерия Велева.