Фашизъм, цинизъм, куколдизъм и други парафилии в подножието на Паметника на Съветската армия

Думата “фашизъм” бе подложена през годините на ужасна девалвация. Всеки, който нещо не ни уйдиса на идеологическия мироглед, хайде, веднага бива обявяван за фашист. Освен кафяви, вече има и “зелени” и “розови” фашисти. Има и “ислямофашизъм”. Ще се появят сигурно и други такива.
Във “Фашизмът” Желю Желев препоръчва въпроса за възможното възраждане на фашизма “да се поставя и решава строго научно, а не емпирично или пропагандистки”.
Строго научно нито имаме фашистка държава, нито тоталитарна такава, макар да имаме диктатура на финансовия капитал, който по определението на Желев “стои в основите на фашизма и определя неговата програма”. В нашия случай по-скоро имаме диктатура на грантовия капитал, който по времето на д-р Желев още не бе много добре изучен и неговите творчески сили не бяха напълно разгънати.
И така. Това, че някой събаря паметниците на антифашистите или одобрява събарянето, не го прави автоматично фашист (макар че има вероятност и да бъде), той може просто да бъде тежък комплексар. Или деструктивна личност.
Например по наказателно дело от общ характер № 634 от 1954 г. на Военна колегия на Върховния съд на НРБ, сред обвиняемите е о. з. полковник Илия Ковачев. “Единственият подсъдим, който ще се усмихва на съдиите и публиката и ще позира с подчертано удоволствие пред кинокамерите и фотоапаратите”, пише за него в “По дирята на безследно изчезналите” Николай Христозов.
Този Ковачев от любопитство се присъединил към “примкаджиите” и така се увлякъл, че станал един от най-активните убийци в нощите на Белия терор от април 1925 г.
И днес някои хора се увличат. Така се увличат, че неволно сравняват преживяването на разчленяването на Паметника на съветската армия с нещо, крайно наподобяващо оргазъм. Някакъв особен вид парафилия (отклонение от нормата), при която изпитваш сексуална възбуда от рушенето на недвижим обект.
Сред тия странности на сексуалната стимулация е и куколдизмът. Това е наблюдаване на сексуален акт между собствения постоянен партньор с друг човек, понякога без знанието на третия (наблюдаван) участник.
Четеш и си викаш: Божке, колко прилича това на отношенията между градската десница, Делян Пеевски и евроатлантизма. Той се “съвкупява” с любимия им евроатлантизъм, а те активно се правят, че това им харесва. Изработи ги, Пеевски. Не! Те сами се изработиха и сега се включва психологически защитен механизъм. Например това може да е изместването.
Изместването, казва Фройд, се изразява в замяна насочеността на своята активност от опасен към безопасен обект или в промяна начина на въздействие върху заплашващ обект.
Т. е. ако искате да разрушите Паметника на съветската армия, не е задължително да сте фашист. Може просто да имате уплах от Делян Пеевски и като не може да му направите нищо на него (колкото и да му се каните), се нахвърляте върху напълно безопасния паметник на армията, победила нацизма, който сега чувствате, че ви заплашва.
Как може да ви заплашва паметник?
Има един полемичен прийом, който се нарича на латински Imago, т. е. подмяна. Определението е на Карел Чапек и е публикувано в “Литературен свят”: “На читателя се пробутва някакво невъобразимо чучело, нямащо нищо общо с действителния противник, след което този измислен противник се унищожава”.
В ей такова невъобразимо чучело превърнаха през годините Паметника на съветската армия глашатаите на българската десница.
Основният мотив за неговото неприемане е, че е символ на армията, окупирала България от септември 1944 г. до декември 1947 г. и наложила своята воля над българския народ.
Колкото има война между СССР и България, толкова има и окупация. Обявяване на война има, военни действия няма. Окупация формално има, но окупационните части са мизерно малко, никому нищо не са направили, основно са били на турската граница, но не да ни пазят, а за да оказват натиск върху Анкара, в рамките на съветските териториални претенции в Източна Турция. Когато натискът се проваля, те си тръгват и оттам.
Нещо повече, днешните ни западни съюзници нарочно дават повече права на съветската военна администрация, само и само българската армия да се изнесе по-бързо от Беломорска Тракия. Да не говорим за легендарната салфетка на Чърчил.
Паметникът на съветската армия винаги и единствено е бил символ на победата над фашизма, над хитлеристката орда, еманацията на абсолютното зло, чийто съюзник бе Царска България. Съюз, донесъл напразни надежди, несбъднати очаквания, заради който съюз тя получи война с Великобритания, САЩ, СССР, Третия райх, а и вътрешна война.
Колко иронично – в тези войни българи бяха убивани само от онези, с които уж водихме Символична война или ни бяха съюзници. Това е кармата на политическото късогледство. Изглежда, то е наследствено у нас.
И ако има паметник на чужди войници, убивали българи на наша територия, то това е паметникът на американските летци, ликвидирани от българските пилоти на изтребители и противовъздушната артилерия, докато са извършвали чисто терористични бомбардировки, довели до смъртта на 4208 мирни граждани. Това е истинският паметник на позора.
Ние вече 105 години (от Войнишкото въстание насам) живеем в условията на перманентен граждански конфликт, който на моменти преминава в гражданска война. И не са ни виновни руснаците – дали в ролята им на имперски поданици, или пък на съветски граждани. Всичко си го свършихме ние, българите.
Ние сами доведохме до крушение националния идел за обединение.
Ние сами избрахме грешната страна през Първата световна война.
Ние сами вдигахме въстания и сами си ги потушавахме.
Ние убихме зверски Александър Стамболийски и вършехме преврати, ние убивахме без съд и присъда, ние извършвахме терористичния акт в “Света Неделя”, ние избихме лявата интелигенция през 1925 г.
Ние бяхме в партизанските отряди и в жандармерията, в нелегалните групи и в полицията.
Ние рязахме глави и плащахме за това пари.
Ние убивахме ятаци, убивахме и мирни селяни и граждани.
Ние направихме преврата на 9 септември, ние извършихме след това убийствата без съд и присъда и тези със съд и присъда, пак ние ги извършихме.
Ние бяхме горяните и милиционерите.
Ние бяхме затворници и надзиратели в лагерите след 1944 г.
Ние бяхме номенклатурата и дисидентите.
Ние сами построихме Паметника на съветската армия, сами изобразихме на него руснаци и българи и сами го нарязахме с флекса.
Ние сами посяхме омразата помежду си. Най-силното първично чувство, което замества неспособността да намериш път към другия. Отрицанието на самото съществуване на другия. Това виждаме и тези дни.
Преди година и половина извадиха от едно ателие прашасала статуя на скулптора Неделчо Костадинов, с демоничен вид (“Гол демон”), нарекоха я “Викът на украинската майка” и я сложиха като контрапункт пред Паметника на съветската армия. Получи се, меко казано, двусмислено. Но и честно, защото онагледи как демоните на българската история излизат на светло.
В “Песничка за Мамаев курган” поетът Любомир Левчев казва: “Талантът – това е Мамаев курган, бездарието е фашизъм”.
В Паметника на съветската армия бе вплетен талантът на редица големи български творци. А за разрушаването му не се иска много интелект, но не е там работата.
Зад паметника стоят милиони загинали в борбата с германския нацизъм, с италианския фашизъм, с авторитарните, диктаторски режими от Източна Европа, които вече не смятат за фашистки, но в които е имало фашисти, включително България, и дори загиналите в борбата с украинския интегрален национализъм. Зад него стоят и загиналите български воини, оставили костите си по полетата на Югославия и Унгария.
Ликвидацията на такъв паметник на антифашизма, а изпратен в музей, той губи този смисъл, защото става експонат, дори да не е дело на фашисти, е породена и от цинично отношение към миналото, на свой ред плод на конюнктура.
Впрочем антагонистът на Левчев, поетът Светлозар Игов е написал следните редове: “И не бездарието е фашизъм, а цинизмът е бездарие”.
Факт. Всяка ликвидация на подобен обект у нас, не просто не води след себе си до равноценна замяна. Тя не води до нищо. Бездарието е и безплодие. И сега ще е така.
“Паметникът е ясен знак, в който се съсредоточава путинската политика.” Това изказване е на културолога проф. Александър Кьосев пред “Дойче веле” и е от поредицата – “Как да натоварим Паметника на съветската армия със смисли, които не притежава, за да се самоубедим, че разрушаването му е богоугодно дело.”
Не е. Когато паметникът е строен, президентът на Русия Владимир Путин е ходил прав под масата.
Вкарването на антифашисткия монумент в контекста на войната в Украйна и циничната му употреба за антируска кампания, бе неизбежно.
В България, нашите антируски настроени граждани, решиха, че ако свалят Паметника на съветската армия и го превърнат в нещо като вуду-кукла, то те ще дадат принос в борбата с Русия. Дори зорлем станаха антифашисти, защото Путин бил фашист, но пък те не са фашисти, защото разрушават паметниците на антифашистите.
В главата им е пълна криптоисторическа боза, но трябва да отчитаме, че тези хора виждат във войната в Украйна заплаха за начина на живот, който имат, и се самоубеждават, че има заплаха и за живота им дори ако Русия победи.
Темата е голяма, но действително, потенциалната победа на Русия над коалиция от 50 държави, ще има огромни последствия за целия свят.
Логично възниква въпросът – Ако Русия победи, ще връщате ли Паметника на съветската армия на мястото му?
Историята на българския граждански конфликт направи поредния си оборот. Сега сме в момента, в който Георги Димитров заявява, че българският народ не е дивашки и варварски, а диваци и варвари са българските фашисти. Предстоят и други такива реминисценции.
Най-нервно очакваната е от филма “Големият Лебовски”, в който един от героите има такава реплика: “Един мъдър човек ми каза, че понякога ти ядеш мечката, а понякога мечката яде тебе”.