Петър Волгин: Днешните евро-атлантически пропагандатори не се различават от някогашните цензори

Васалният манталитет на много хора у нас не просто не е изчезнал, ами даже е укрепнал. Те бързат да изпълнят желанията на силните на деня, преди още въпросните желания да са ясно формулирани. Това е най-страшното

В последните дни обществото ни и гилдията наблюдават с удивление сагата около забраненото от Програмния съвет на БНР излъчване на подготвеното за изданието на предаването „Политически НЕкоректно” от 16 декември интервю на Петър Волгин с посланика на Русия Н. Пр. Елеонора Митрофанова. Казусът нашумя доста, а и сайтът на СБЖ подробно проследи цялото му развитие. Така че няма да припомняме детайлите – всеки може да се запознае с тях, като прочете публикациите на сайта ни от последните дни. Предлагаме специалното интервю на ПЕТЪР ВОЛГИН за сайта на СБЖ по темата.

– Поздравления, Петьо! Мисля, че през годините си събрал доста богата колекция от санкции за твоята журналистическа работа – сваляне от ефир, спиране на предавания, уволнения… Направо шампион в гилдията. А ето, че сега се сдобиваш и със съвсем нов, даже иновативен вид запушване на устата: забрана за излъчване на конкретно интервю. И то интервю не с кого да е, а с чуждестранен посланик. Аз поне не съм чувала досега у нас да е било забранявано интервю с посланик. Така че и в това си първенец. Изненада ли те случилото се с твоето интервю с посланика на Русия Н. Пр. Елеонора Митрофанова, или вече нищо не може да те изненада в нашия прекрасен нов свят?

– Признавам си, че бях изненадан, не си представях, че има хора, и тук имам предвид конкретно тези, които заседават в Програмния съвет на БНР, които ще приложат такава нискоинтелигентна цензура. После обаче си казах, че изобщо не би трябвало да се изненадвам. Все пак става дума за Русия. А когато стане дума за тази държава, хората, които са назначени на някакви официални позиции – без значение дали в политическата или медийната сфера – загубват ума и дума от страх. Явно смятат, че могат да им изгорят службичките и при най-малката проява на несъгласие. Поради тази причина, когато темата е Русия, първосигналната реакция на първосигналните началници е да отстранят всичко, което им изглежда като заплаха за личното им добруване.

– Моля те, разкажи по-подробно за тази приложена към теб иновация. Поканиха ли те на извънредното заседание на въпросния Програмен съвет, където се взе решението за интервюто? Обясниха ли ти в какво точно си сбъркал с това интервю, та да не бъркаш поне занапред?

– Да, поканиха ме. Категорично отказах да участвам поради една много проста причина. Знаех, че решението за спирането на интервюто вече е взето. Така и казах на директорката на Програмния съвет, когато ми се обади: „Нямам намерение да участвам в терапевтичен сеанс на страхуващите се от Пеевски. Вие си лекувайте страховете от него с каквито забрани искате, просто аз няма да взема участие във вашия слугински спектакъл“.

– С интерес прочетох, че в глава 13 на редакционните стандарти на БНР, която ти се вменява, че си нарушил, е записано наред с другото и това: „Журналистите на БНР не трябва да се поддават в своята работа на никакъв опит за цензуриране – пряк или косвен. Освен това те трябва да се стремят да избягват различни форми на автоцензура, тъй като това противоречи на независимата журналистика”. Кажи ми, възможно ли е сега ти на свой ред да се позовеш на тази постановка и да настоиш интервюто ти все пак да бъде излъчено, защото спирането му може да се приеме като опит за цензуриране, а ти не трябва да се поддаваш на това?

– Тук ще използвам случая, за да си призная, че действително наруших основния стандарт на днешното официозно говорене. Според този стандарт, когато стане дума за Русия, си длъжен да ругаеш, плюеш, заплашваш и изобщо да се държиш по възможно най-грубия и некултурен начин. Обратно, когато стане дума за САЩ, трябва да имаш съвсем различно поведение. Тогава трябва да си постоянно усмихнат, да претегляш не всяка дума, всеки дъх, докато говориш, за да не би събеседникът ти случайно да се засегне. Със сигурност си забелязала колко много наши колеги следват този „златен стандарт“ едно към едно. Е, аз пък не намирам подобно поведение нито за „златно“, нито за достойно. Никога не съм се ръководил от такива наръчници по подмазване на силните на деня, нямам и намерение да го правя оттук-насетне.

– Как се чувстваш като персонален обект за клеймене от страна на дейци като посланика на Украйна Н. Пр. Олеся Илашчук и председателя на ПГ на ДПС Делян Пеевски?

– Не съм аз важният в случая. По-същественото тук, а и много по-тревожното е, че вече явно няма нужда някой външен фактор да упражнява конкретна цензура. Няма нужда Пеевски или Илашчук да се обаждат в БНР, за да бъде спряно интервюто с Елеонора Митрофанова. Защо да си правят труда? Видя се, че е достатъчно само да изразят желание нещо да (не) стане и то моментално (не) става. Васалният манталитет на много хора у нас не просто не е изчезнал, ами даже е укрепнал. Те бързат да изпълнят желанията на силните на деня, преди още въпросните желания да са ясно формулирани. Това е най-страшното.

– Доколкото разбирам, поводът да вземеш това интервю е нарязването на скулпторите от Паметника н Съветската армия. Ти как гледш на този спектакъл?

– През последните седмици управляващите се отличиха с три „постижения“ – разрушиха Паметника на Съветската армия, по най-глупашкия начин разбишкаха Конституцията и затвърдиха убеждението, че в големите електронни медии властва цензурата. Тези три неща са свързани от един общ знаменател, а именно убеждението на властта, че може да прави каквото си иска, че стои както над законите, така и над нормалната човешка логика. Да, Тройната коалиция има удобното парламентарно мнозинство и явно това я кара да вярва, че може да си разиграва коня в максимална степен. Само че ние добре знаем, че именно управляващи, които са смятали, че ще векуват във властта, са изчезвали шокиращо бързо от нея. Шокиращо за себе си.

– Парадоксалното е, че забраната на твоето интервю съвпадна по време с приемането в Брюксел на Европейския акт за медийна свобода. Какво ти е мнението за този акт и по начало за възможностите да се гарантират правата на журналистите, независимостта на медиите, свободата на словото, мненията и информацията?

– Никак даже не е парадоксално, а си е съвсем естествено. Настроен съм силно критично към въпросния медиен акт. Убеден съм, че неговото приемане в никакъв случай няма да увеличи медийната свобода, а тъкмо обратното, ще създаде още условия за нейното ограничаване. Когато и Брюксел започне да регулира медиите, не ни чака нищо добро. С какво се отличи Брюксел в сферата на медиите пред последните две години? Основно с това, че спря руските телевизионни канали на територията на държавите от ЕС. Е, нима мислиш, че сега изведнъж евробюрократите ще направят нещо различно, нещо, което да е в полза на свободата? Риторичен е въпросът, разбира се. Споменатият Акт предвижда създаването на наднационален СЕМ, който няма да бъде нищо друго, освен поредният надзорен орган, натоварен да се бори с „дезинформацията“. Това на днешния новоговор означава да се бори с всяко мнение, което се различава от официозния евроатлантизъм. А като знам, че еврокомисарят, който основно се занимава с този Акт, е Вера Йоурова, чиито русофобски позиции са добре известни, нямам никаква вяра, че медиите в ЕС ги чака нещо добро.

– Демократична ли е държавата, в която живеем? Уважава ли се различното мнение, гражданската позиция, критичният поглед? Ти за какво си мислиш, когато чуваш термини като пропаганда, дезинформация, хибридна война?

– Днес всяко различно мнение бива определяно като „пропаганда“. Това е най-сигурният начин да заглушиш неудобните гласове. Между другото, във времената преди 1989 г., които все повече приличат на днешните, също официална цензура не съществуваше. Когато в тогавашните медии биваха сваляни репортажи, коментари или интервюта, това биваше обяснявано като спазване на „високите социалистически стандарти“ и  като„недопускане на зловредната западна пропаганда“. На практика няма никаква разлика между тогавашните комунистически цензори и днешните евроатлантически пропагандатори. Така че ако има нещо, което със сигурност отсъства от днешна България, то е уважението към плурализма и към различното мнение.