Краят на европейския проект

В тази статия ще се опитам да потърся причините за все по-очевидния за мислещите хора провал на проекта за утвърждаване на Европейския съюз като значим световен икономически и политически фактор. За съвсем кратко време той се превърна в противоположност на онова, заради което е бил създаден и същевременно не може да отчете изпълнение на нито една от поставените значими стратегически цели. Изграден върху надеждите за предотвратяване на нови световни войни и катастрофи, той се превърна в снабдител с оръжия на авторитарни режими, обслужвайки интересите на американския военно-промишлен комплекс и други западни страни. Бързо бе попарена и надеждата за лидерство в научно-техническото развитие с колективната цел от 3% от бюджета за наука във всяка страна, защото Китай вече разходва двуцифрено число.

Отдаден на политики, които обслужват олигархични структури и съмнителни в научно отношение проекти като „Зелената сделка“ или масовата ваксинация срещу Covid-19, той тотално се размина с очакванията на европейските граждани и с ценностите, споделяни и защитавани от големите умове на Запада от времето на Кант до днес. Накратко ще опишем най-големите провали на този бюрократичен проект, която не отговори не само на очакванията на гражданите на Западна Европа, но и на надеждите на хората от новите страни-членки от Източна и Централна Европа.

Загубата на суверенитет и ценности

Организациите-предшественици на днешния Европейски съюз са изградени с цел да предотвратят възможностите за запалване на нови войни в Европа и да тласнат напред икономическото развитие на страните членки. Идеята да се създаде Европейска общност за въглища и стомана е на френския дипломат Жан Моне и е огласена на 9 май 1950 г. от министъра на външните работи на Франция Робер Шуман. Общността е закрепена с Парижкия договор от април 1951 г. и влиза в сила от 1952 г. Целта на тази организация е да се постави под контрол всички дейности, свързани с производството на оръжия и повторната милитаризация на страни като Германия.

През 70-те и началото на 80-те години страните в Западна Европа бяха управлявани от истински национални лидери с памет за войната и като Вили Бранд, Хелмут Шмит, Хелмут Кол, Франсуа Митеран и редица други. В САЩ подобна роля изигра Роналд Рейгън. За всички тях бе немислима подкрепа за възраждането на фашизма, за военно решаване на конфликтите и глобалното противопоставяне. Заплахата за атомна война действаше наистина въздържащо, защото всички бяха наясно, че тя ще доведе до унищожение на човечеството. Не случайно тези лидери успяха да се договорят със Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация като поемат ангажименти НАТО да не се разширява до границите им. В този период Русия се либерализира и потърси пътища към интегриране в западната неолиберална система. Тя обаче бе нужна като враг и плашило, а и някои олигархични кръгове на Запад се поблазниха от перспективата за нейното разграбване. Неоконсервативните среди в САЩ и Великобритания всячески се притесняваха от перспективата на руско-германското сближение, както и от евентуална реинтеграция в постсъветското пространство, затова се постараха всячески да го предотвратят.

Всичко това предопредели наследник на Елцин да стане Путин и да тръгне по друг, по-различен път. Първят пробив в опитите и надеждите за самостоятелна политика на Европейския съюз бе ангажирането му с агресията на НАТО срещу суверенна Югославия в т.нар. „Косовска война“ от 1999 г. (Чомски 2020). Това беше първата широкомащабна война в Европа след Втората световна война. Вече ги нямаше големите лидери на Запада и на тяхно място бяха се настанили неолибералилзирани псевдолевичари и „зелени“ като Тони Блеър, Йошка Фишер, Лионел Жоспен и други. Те охотно подеха фейкове като Плана „Подкова“, разпространен с българско участие (Костов 2019), и се закачиха на агресивната реторика на неоконсерваторите-глобалисти от САЩ и корумпираните глобални медии като оправдаха чудовищни военни престъпления като бомбардировки на мирни граждани, етнически прочиствания и употреба на обеднен уран. Тепърва трябва да се разглеждат тези военни престъпления и извършителите, и лидерите, трябва да си получат заслуженото.

В тази война Западът загуби нещо много важно – своето морално превъзходство, отстоявано в годините на лагерното противопоставяне със Съветския блок и символизирано от Стената. Вече нямаше как да се защитава тезата, че той е стожер на свободата и демокрацията, заради които бяха загивали хора. Следващата голяма катастрофа, инспирирана от новото поколение западни лидери бе разпалването на войните в Ирак, Либия и Сирия, които доведоха да разсипването на тези цветущи страни и заливането на Европа и много други страни от неконтролирани мигрантски вълни (Bouzov 2020). Тези нашествия бяха оправдани със защита на „демокрацията“, но в действителност се водеха от икономически интереси за заграбването на естествените ресурси на тези страни. Ръстът на принудителната миграция в резултат на войни, конфликти и икономическа разруха, е една от най-големите човешки трагедии, които безвъзвратно компрометираха ценностите на Европейския съюз. Средиземно море се напълни удавени мигранти, а главният проблем на страните-членки стана как да върнат обратно милионите хора, потърсили спасение вследствие разрушението на техните страни.

Част от тази политика бе сделката с Турция, която трябваше временно да възпре мигрантския поток, но тя се оказа поредната измама и Ердоган справедливо отказа да бъде „портиер“ срещу мигрантите, за които вина носеше Западът. Катастрофата на неолибералния мултикултурализъм бе предопределена от доминацията на политиките на изключване в тези общества (Бузов 2018). Под влияние на американските демократи и определени среди в Брюксел бе повсеместно лансирана и ултрарадикална либерална идеология за агресивно налагане на ценностите на сексуалните малцинства в т.нар. джендър-идеология. Тя бе включена в една конвенция, посветена на иначе наболял проблем – домашното насилие, поради което се спъва приемането й в редица страни, включително и у нас. Тази политика на замяната на социалните проблеми с идентичностни предизвика нови разделения в обществото.

Живот в кризи и смъртта на демокрацията

Една от причините за провала на Европейския проект бе неговото превръщане в организация, служеща на плутокрацията. Наблюдението, че изтъканите политики съсипват демокрацията и обслужват един ограничен кръг богаташки елит се споделя и от мастити десни автори (Минчев 2021). Големите пари купуват всичко, което им е необходимо: експерти, политически решения, закони, предизвикват кризи. Ковид-пандемията, която за две години хвърли всички ни в истинска антиутопия увеличи в пъти богатствата не само на фармацевтичния бизнес, но и на мощни плутократичните кръгове. Бе наложена свирепа диктатура в някогашни демократични страни, която намери своето идеологическо оправдание в книгите на Клаус Шваб и идеологията на Световния икономически форум (Schwab, Maleret 2020). За тях от демокрацията от стар тип вече нямаше полза, защото тя не можеше да попречи на огромното мнозинство от хората да настояват на своите права срещу единия процент вземащи решения. Те видяха в пандемичните ограничения истинско пространство от възможности за прокарване на дигитализация на всички дейности с цел намаляване на разходите за труд, особено в услугите и с намерение за унищожаване на дребния и средния бизнес като хранителна среда на борбите за демокрация. В истински опитни полета за антидемократични експерименти бяха превърнати страни като Нидерландия, Канада, Австралия. Бе заглушен всеки критичен глас с помощта на медиите, които опрадаваха антидемократичната диктатура в името на здравето на хората. Същевременно елитите, поръчали целия хаос, трупаха богатства. Насилствената ваксинация върна света към времето на експериментите на д-р Менгеле.

Европейската комисия дали заради паника, дали заради интересите на еврокомисари, закупи несметни количества ваксини от Пфайзер и прехвърли на СЗО, една глобалистка организация, обвързана със сенчести интереси, оправдаването на новите експерименти. Случаите на проблеми и неочаквана смърт многократно надминаха очакванията. Днес са разкрити връзките на д-р Фаучи, който трябваше да лекува американците от болестта, с китайския институт, в който се смята, че е произведен вируса (Kennedy 2021). И той, и Бил Гейтс, имат проблеми с правосъдието, ред е и на организаторите на сделки с ваксини от Европейската комисия. Корупцията се оказа не остатъчно явление от епохата на държавния социализъм, а постоянно явление в днешния бюрократичен Запад. Разликата е в селекцията на информацията за корупционните скандали – днес корупцията на семейство Байдън или Урсула фон дер Лайнен е забранена тема за корпоративните медии, докато българските политици тичат в Брюксел да се топят едни други.

Завръщането към предпандемичното състояние дойде след упорита борба на гражданите по целия свят за техните права и срещу злоупотребите със здравната сигурност.

Икономическият крах на Европа

Европейският съюз не само не успя да го превърне в световен икономически фактор, но и днешния му елит неотклонно го води към икономическа и социална катастрофа. Заради нелепата политика с цените на горивата и руските санкции фирмите в Европа губят перспектива и се изнасят в САЩ и други страни. Само за 15 години американската икономика изпревари с повече от 50% тази на ЕС и последната вече не може да се състезава с нея, а трайно се пренася на територията на САЩ. От технологията и енергията до капиталовите пазари и университетите ЕС вече губи трайно съревнованието (Rachman 2023). Причината не е само във високите цени на горивата, а в тоталния отказ от суверенитет на сегашния европейски елит. Първата предпоставка за това развитие бе движението на няколко скорости. Страните от Източна Европа бяха приети по политически причини, без да се спазват т.нар. Копенхагенски критерии.

В повечето от тези страни не бе направено нищо за замяна на старите съветски технологии с нови европейски и те загубиха лесно почти целия си промишлен потенциал. Да се разчита на разпределяните чрез проекти средства и на планове за „възстановяване и развитие“ се оказа безперспективно. Планът за българската икономика включва изисквания, които допълнително ще допринесат за нейната катастрофа – като тоталното ограничаване на въгледобива в името на митичната „Зелена сделка“.

Стотици хиляди ще останат без работа. Ангажирането на ЕС с американската политика за подкрепа на Украйна чрез военна помощ изтощи икономиките и на развити страни. Милиарди отиват за войната срещу Путинова Русия, докато социалните диспропорции и бедността се увеличават. Страните от НАТО изчерпаха своите запаси от оръжия в снабдяването на Украйна без да успеят да повлияят на хода на войната. Лидерите на ЕС от преди 10 години, водени от Ангела Меркел пропиляха и възможността за постигане на мирно и взаимноизгодно решение като провалиха Минските споразумения и дадоха рамо на милитаризма на Киев. Те превърнаха Украйна след 2014 г. в една разградена държава, грабена от свои и западни олигарси.

Консервативната алтернатива

Надеждите за изход от процеса на пропадане на Европейския проект не без основания се свързват с очаквани политически промени в световен мащаб, с по-адекватното вписване в обективния процес на изграждане на нова балансирана архитектура на сигурността и отхвърлянето на военните решения. Изборите в САЩ и евентуалното връщане на Тръмп могат да бъдат нов пусков механизъм за това. Не по-малко значим е и ръстът на консервативните сили в Европа, сред които водеща роля има Франция, където партията на Макрон вече няма парламентарно мнозинство. Процесите на еманципиране доведоха до засилване на интереса към организацията на страните от БРИКС и Шанхайската организация, до издигането на Африканския съюз като фактор с нова политическа значимост.

Повече от 80% от света се е устремил към измъкване от неоколониалната хватка на САЩ и Запада. Посоката на промяната е към отстояване на националните суверенитети и изграждане на отношенията между страните на основата на принципите на равноправие и взаимноизгодно сътрудничество. За това допринася и борбата на гражданите и техните движения от Европа и целия свят за защита на техните права и интереси.