2024 – годината на геополитическото пробуждане

Глобалните сътресения, предизвикани от ожесточената борба между Запада, който се опитва да запази господството си, и новите центрове на сила, защитаващи правото на суверенно развитие, очевидно ще продължат да набират скорост и през следващата година. Нещо повече, има основания да се смята, че процесът на преструктуриране на света, който се разгръща пред очите ни, ще бъде съпроводен от геополитическо пробуждане на все повече държави, народи и цели континенти, стремящи се да се освободят от либерално-тоталитарното „оглупяване“.

Фундаменталният, а може би и екзистенциален конфликт между „стария“ и „новия“ свят, назряващ от поне 30 години, от края на Студената война, и който навлезе в открита фаза с началото на специалната военна операция, през последната година стана географски всеобхватен. Глобалистичният и откровено антихуманистичен дневен ред, упорито налаган от Вашингтон и неговите съюзници, предизвиква отхвърляне сред все повече незападни държави, които споделят идеите на многополярността и се придържат към традиционния светоглед. Всичко това умножава рисковете от нестабилност и води до засилване на хаотичните процеси на външнополитическата арена, което изисква голяма сдържаност и далновидност от страна на световните лидери.

Очерталата се досега световна картина все повече прилича на класическа революционна ситуация, когато „върховете“, представлявани от отслабващите Съединени щати, вече не могат да осигуряват собственото си лидерство, а „низините“, към които англосаксонският елит, без преувеличение, включва всички останали държави, не искат повече да се подчиняват на западния диктат. За да се предотврати кардиналният срив на цялата глобална „надстройка“, която съществува в момента и е изгодна единствено за англосаксонците, евроатлантическите върхове ще следват добре утъпкания път на създаване на контролиран хаос – дестабилизиране на ситуацията в ключови региони на планетата чрез противопоставяне на едни „непокорни“ държави на други и последващо формиране на оперативни и тактически коалиции около тях под контрола на Запада.

Спецификата на сегашната ситуация обаче е, че Вашингтон и неговите сателити все по-малко успяват да реализират напълно разрушителните си планове. Отговорните световни играчи, сред които несъмнено са Русия, както и Китай, Индия и много други държави, се обединиха и демонстрират готовност да се противопоставят решително на външните авантюри и самостоятелно да осъществяват разрешаването на кризи, какъвто е случаят например в Сирия. Нещо повече, дори най-близките съюзници на САЩ сега се стремят да разнообразят връзките си на фона на все по-очевидната неспособност на бившия хегемон да гарантира сигурността им. В това отношение ескалацията в зоната на палестинско-израелския конфликт, безпрецедентна през XXI век, беше отрезвяващ пример за много западни политици, които бяха свикнали да залагат на специалните отношения с Вашингтон.

Очевидно е, че предстоящата година на световната сцена ще бъде белязана от по-нататъшно засилване на конфронтацията между двата геополитически принципа, очертани по-горе: англосаксонския, или островния, „разделяй и владей“ и пряко антагонистичния континентален – „обединявай и води“.

Проявите на тази остра конфронтация през следващата година ще се наблюдават във всички, дори и в най-отдалечените региони на света: от най-важното за нас постсъветско пространство до Южна Америка и Тихия океан.

В случая със ситуацията в Украйна можем да очакваме, че западните политици, поради обективната невъзможност за постигане на военна победа над нашата страна, ще се стремят да отложат военните действия възможно най-дълго и да превърнат украинския конфликт във „втори Афганистан“ вярвайки в постепенното ни изтощаване в продължителната борба на потенциалите. Те ще разчитат, както и преди, на редица икономически и военно-дипломатически мерки, включително санкционен натиск в нарушение на международното право и постоянни доставки на оръжия и военно оборудване за Киев.

Въпреки това е много вероятно по-нататъшната подкрепа за киевската хунта, особено предвид нарастващата „токсичност“ на украинския въпрос за трансатлантическото единство и западното общество като цяло, да ускори упадъка на международния авторитет на Запада. Самата Украйна ще се превърне в „черна дупка“, поглъщаща материални и човешки ресурси. В крайна сметка Съединените щати рискуват да създадат за себе си „втори Виетнам“, с който ще трябва да се справя всяка нова американска администрация, докато на власт във Вашингтон не дойде разумен човек с достатъчно смелост и решителност, който да запуши дупката.

От една страна, това пробуждане се изразява в издигането на силни и суверенни лидери в редица арабски страни, а от друга – в бързото нарастване на антиамериканските и в по-широк смисъл на антизападните настроения в региона. Многополюсният свят вече е реалност, която глобалистите няма да могат да „отменят“. Това, което вчера изглеждаше почти невъзможно: нормализирането на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, присъединяването им към БРИКС заедно с Египет и ОАЕ, връщането на Сирия в „арабското семейство“, вече е неизменен факт. Русия приветства тези процеси по всички възможни начини и ще продължи да допринася за техния успех по най-добрия възможен начин. Но главното е, че всичко това говори за настроенията в арабския свят за взаимноприемливо уреждане на конфликтите, съвместно търсене на пътища за решаване на проблемите на сигурността и изграждане на предсказуеми конструктивни отношения, подкрепени от общи икономически и хуманитарни интереси.

Ключовата арена на борбата за нов световен ред през 2024 г. ще остане Арабския свят. Тук можем да видим най-ясно как се разбиват претенциите на глобалистките елити за ролята на хегемон, за какъвто те си въобразяваха, че са след разпадането на СССР. Нахлуването в Ирак, прословутата „арабска пролет“, която унищожи мирните Либия и Йемен, продължителната война в Сирия, появата на чудовищната терористична групировка ИДИЛ и накрая опитите за сблъсък на сунитския и шиитския „полюс“ в Близкия изток – това в никакъв случай не е пълен списък на престъпните прояви на стратегическата мисъл във Вашингтон и някои други западни столици. Този концептуален курс е последователно провеждан от сменящите се администрации на републиканците и демократите в Белия дом с единствената цел за неделимо господство. Макар че, изглежда, къде другаде би могла да бъде по-разделена, като се има предвид огромното военно присъствие на САЩ от Средиземно до Арабско море.

Основната причина за краха на тази едностранчива и недалновидна политика на Запада е изключително проста – това е ново и този път истинско пробуждане на народите от Близкия изток, за разлика от прословутата „арабска пролет“, организирана от Вашингтон преди десет години. От една страна, това пробуждане се изразява в идването на власт в редица арабски страни на силни, суверенни лидери, а от друга – в бързото нарастване на антиамериканските и в по-широк смисъл на антизападните настроения в региона. Многополюсният свят вече е реалност, която глобалистите няма да могат да „отменят“. Това, което вчера изглеждаше почти невъзможно: нормализирането на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, присъединяването им към БРИКС заедно с Египет и ОАЕ, връщането на Сирия в „арабското семейство“, вече е неизменен факт. Русия приветства тези процеси по всички възможни начини и ще продължи да допринася за техния успех по най-добрия възможен начин. Но най-важното е, че всичко това говори за настроенията в арабския свят за взаимно приемливо уреждане на конфликтите, съвместно търсене на пътища за решаване на проблемите на сигурността и изграждане на предвидими конструктивни отношения, подкрепени от общи икономически и хуманитарни интереси. В този контекст не можем да не споменем високия темп на развитие на взаимноизгодни връзки между арабските страни и Русия и Китай, въпреки отчаяните опити на САЩ и ЕС да им попречат.

През следващата година Африка ще продължи да се стреми да се превърне в един от независимите центрове на сила на световната сцена. Африканските държави стават все по-независими в своята външна и вътрешна политика, а гласовете им в ООН стават все по-силни. В бъдеще ще нараства и ролята на Африканския съюз като глобална институция, способна да разрешава кризи в Африка без външна помощ. Всъщност сега сме свидетели на истинска деколонизация на Черния континент, който започва да се възприема като отделен субект на международните отношения, а не само като пазар за евтини ресурси, както все още го виждат англосаксонците.

Централноафриканската република и Мали са ясно доказателство за процеса на преосмисляне на геополитическата идентичност на Африка, който набира скорост. Новите власти в Банги и Бамако намериха смелост да поемат по пътя на решителното отхвърляне на покровителството на Франция и „колективния Запад“ в полза на установяването на тесни връзки с нашата страна в икономическата и военнополитическата сфера и на практика се увериха в правилността на своя избор. Сигурен съм, че техният пример ще вдъхнови и други държави от Черния континент, които са заинтересовани от осъществяването на суверенен политически курс, основан преди всичко на националните интереси и независещ от прищевките на западните елити. В същото време е очевидно, че бившите метрополии няма да се откажат от опитите си да подкопаят стремежа на африканците към суверенно развитие, използвайки изпитания „джентълменски комплект“ от класически колониални методи: от безкрайни обещания за финансова и военно-политическа помощ до умишлено подстрекаване на междудържавни конфликти, разпространение на радикална ислямистка идеология и преки военни интервенции. Това обаче само ще насърчи регионалните лидери да търсят по-надеждни „доставчици“ на сигурност, каквито в техните очи са Русия, Китай, Индия, както и арабските монархии, които нямат тъмно колониално минало и, най-важното, са готови да предложат на страните и народите на Африка сътрудничество на равноправна и неидеологическа основа.

Заслужава да се отбележи, че подобни процеси сега се развиват активно навсякъде, включително и в Латинска Америка, която американците винаги са смятали за свой „заден двор“. Там също все по-настойчиво се настоява за независими интеграционни структури, които да не се подчиняват на диктата на Запада. Една от тях е Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC), в която, естествено, не се очаква да участват Съединените щати и Канада.

Няколко думи за ситуацията в самия евроатлантически блок. През следващата година със сигурност ще станем свидетели на нарастване на общественото и политическо разединение в САЩ и Европа по цял спектър от теми – от подкрепата за Украйна до насърчаването на ЛГБТ програмата. Един от предвестниците на неизбежната буря беше Словакия, където национално ориентираната партия „Посока – социалдемокрация“, водена от Роберт Фицо, спечели неотдавнашните парламентарни избори въпреки огромния натиск от страна на ляволибералните западни елити.

Вярвам, че през 2024 г. повечето предизборни кампании на Запад – от изборите за Европейски парламент до президентските избори в САЩ – ще се проведат в атмосфера на остра конфронтация между глобалистите, от една страна, и привържениците на реализма във външната политика и традиционните ценности в социалната сфера, от друга. Въпреки че едва ли има смисъл да се прогнозират конкретните резултати от бъдещите кампании, с абсолютна точност може да се предвиди, че западните политици обичайно ще се опитват да обвиняват Русия, както и Китай и други държави, които имат смелостта да предложат на света собствена алтернативна на тоталитарно-либералния „концлагер“ визия за настоящето и бъдещето, за неизбежното нарастване на вътрешното напрежение в техните страни.

Междувременно в Евразия се очертава принципно нова реалност, чиито контури започнаха да се очертават с връщането на Крим на Русия и реинтеграцията на Луганската и Донецката народна република, както и на Херсонската и Запорожската област. Убеден съм, че през 2024 г. обединяващата роля на Москва като център на ключови интеграционни проекти на континента само ще се засилва. За това свидетелства и формиращият се широк съюз, включващ Русия и нашите съюзници и партньори в ОНД, ОДКБ и ШОС, както и зараждащото се Голямо евразийско партньорство. Най-важното качество на тези структури, което коренно ги отличава от западните блокове, е тяхната нецелеустременост към трети държави и насочеността им към формирането на справедлив световен ред, основан на безусловно зачитане на суверенитета и спазване на международното право.

Такова представително сдружение като БРИКС, чиито пълноправни членове през следващата година ще станат шест нови държави (Аржентина се отказа от членство, но Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Египет, Иран и Етиопия вече са пълноправни членове- б.р.) има мощен потенциал за изграждане на справедлива и наистина демократична архитектура на международните отношения.

В рамките на кампанията за дискредитиране на този форум западните медии често го наричат алтернатива на Г-7, насърчавана от Москва и Пекин. Въпреки това Г-7 са САЩ и шестте сателита, които ги обслужват, а редът в блока не е много по-различен от този в затвора, където само старшият надзирател има право на глас, а останалите са принудени покорно да изпълняват заповедите му.

На свой ред БРИКС, особено в разширения си състав, е съюз (по думите на Лавров БРИКС е „асоциация“ – б. р.) на равноправни сили или по-скоро цивилизационни държави, ако използваме думите на президента Владимир Путин, които се стремят заедно да намерят отговор на най-неотложните предизвикателства и задачи на нашето време. Убеден съм, че предстоящото руско председателство на БРИКС през 2024 г. ще даде допълнителен тласък на развитието на този наистина обещаващ формат.

Несъмнено САЩ и техните съюзници ще продължат да предприемат стъпки за оказване на пряк и непряк натиск върху нашата страна, както и върху всички останали, които не са съгласни да „заложат душите си“ и да се „закълнат във вярност“ на неолибералните ценности. През следващата година очакваме англосаксонските атаки да се засилят, включително на международни платформи, най-вече в ООН, както и в рамките на различни ревизионистки „срещи на върха за демокрация“ и многостранни ad hoc формати. Истинската цел на тези усилия е видима с просто око: под претекст за колективен отговор на руската, китайската или друга „заплаха“ да се продължи демонтирането на институциите на управление, възникнали в резултат на Втората световна война, като по този начин се премахнат последните пречки пред одиозния „ред, основан на правила“, наложен от американците.

Тук отново бих искал да цитирам президента на Русия, който нарече този „ред“ „безсмислица“ и опит да се замени международното право. От свое име бих добавил, че в зараждащия се многополюсен свят този „гнил продукт“ вече се продава зле дори сред западните политици, които не искат да защитават тесните лични интереси на англосаксонските елити и определени групи за влияние.

Какво да кажем за останалите от нас. Лидерите и народите на преобладаващата част от държавите на планетата отдавна са осъзнали двуличната същност на Запада и вече не вярват на неговите сладки и лъжливи обещания – глобалното пробуждане е необратимо. Убеден съм, че и ние трябва напълно да се събудим от либералното „оглупяване“ на 90-те години на миналия век и да се върнем към корените си. Ние имаме свой собствен път. Русия е своеобразна страна-цивилизация с хилядолетна история, която не може да бъде забравена, камо ли предадена.
Именно поради тази причина решихме, за да възстановим историческата справедливост, да издигнем на територията на централата на руската СВР (Службата за външно разузнаване на РФ – б.р.) в Ясенево паметник на Феликс Едмундович Дзержински, изключителен държавник и основател на руското външно разузнаване – символ на целеустременост, самоотверженост, решителност, герой, който докрай остана предан на идеята за изграждане на нов, справедлив свят.