Проф. Искра Баева: Нищо добро не е дошло от фалшифицирането на историята

–Темата за демонтажа на паметника на Съветската армия в Пловдив, се активира регулярно и най-вече като реакция на политическия процес на национално ниво. След саморазправата с ПСА в София и на връх коледните празници, темата бе подета с ново настървение, на какво се дължи това според вас?

-Атаката срещу всички паметници, останали от епохата на социализма, започна още в началото на прехода, сиреч през 1990 г. Резултатът беше премахване, преместване или унищожаване на много паметници, а много други бяха оставени без поддържане, което доведе до тяхното занемаряване и в крайна сметка унищожаване – най-ярък пример за това стана паметникът „1300 години България“ в София. Случаят с пловдивския паметник, наричан разговорно „Альоша“, се вписва в тази тенденция. Искам да припомня, че по времето на кмета Спас Гърневски се появява предложението паметникът да се премахне или трансформира – например в бутилка „Кока-Кола“ (!?!), в Христос или да се пакетира по примера на Кристо.

Сегашната активизация на местната организация на ДСБ (бел.ред. Демократи за силна България) се вписва изцяло в странната политическа ситуация в България, в която управляващата странна коалиция от бивши яростни противници предприе поредната „война с паметници“. Но докато през 90-те години подобна „битка със символи“ изглеждаше естествена, защото новите политици имаха нужда да се идентифицират като борци с „комунизма“, защото нямаха достатъчно убедително дисидентско минало, сега това изглежда доста странно и прилича повече на „борба с призраци“. Само не мога да кажа дали се борят със собствените си призраци или с нещо, за което българския народ е измислил поговорката „На умряло куче, нож вади“.

–Прави впечатление варварският подход към монументалното изкуство и културните постижения от времето на социалистическа България – незаконния демонтаж на ПСА в София, беше извършен по показно жесток начин. Изключително притеснително е, че в последните няколко седмици инженери и скулптори говорят за декапитиране, разпарчатосване и взривяване, на какво се дължи този търсен ефект на публична екзекуция?

-Да, така е, а за мен още по-притеснително е, че това са хора, които през последните повече от три десетилетия не са изградили никакви високохудожествени паметници-символи, но охотно посягат на такива от миналото. Страхувам се, че в момента те ни демонстрират принципа: щом властта е в нас, можем да правим каквото си искаме. Или пък искат „да се запишат в историята“ – щом не могат с друго, то поне с разрушаване. Всичко това поражда тежки нагласи в българското общество, дава пример за самоуправство, за господство на грубата сила и несъобразяване с различни мнения. Така си обяснявам отказа да се проведе допитване до населението на София или страната за Паметника на съветската армия. Същото се отнася и до „Альоша“ –
защо не попитат пловдивчани какво мислят, а се опитват да наложат политическата си воля?

–Как да тълкуваме тези действия и в по-широкия контекст на войната и отношението към паметниците свързани с българската идентичност, определена от сложната ни връзка с Русия и руския народ?

– Като опит за замяна на тази идентичност с новата, наречена евроатлантическа. И тези опити засягат не само паметниците, а и други наименувания – на улици, паркове, населени места. Днешните реалности наистина са различни – ние сме част от Северноатлантическия съюз и от Европейския съюз, но това не означава, че трябва да се откажем от историята си. Нашата идентичност е резултат от дългата ни и сложна история, тя се опира на нея и новото ни геополитическо място не може да промени това. Народите в Европейския съюз имат различна история, често свързана с конфликти и войни помежду им, което не им пречи сега да са обединени, но на основата на преодоляването на конфликтното си минало, а не чрез неговото изтриване и забрава. Нищо добро не е произлязло от фалшифицирането на историята, защото нейната основна социална функция е да бъде учителка на народите. Уроците на историята, колкото и да се горчиви, носят мъдрост и само чрез тях можем да градим осъзнато и стабилно бъдеще.

Каквито и да се днешните ни отношения с Русия, няма как да забравим миналото, в което има и много хубаво, но и проблемни моменти. И не виждам никакъв смисъл да заменяме хубавото с лошото и да променяме историческите факти, така че лошите неща, които са ни причинили сегашните ни съюзници да се забравят и бъдат заменени от тяхната възхвала – защото онова, което сме преживели, трябва да ни предупреждава за това, което можем да очакваме и в бъдеще.

–Ако трябва да погледнем в исторически план и символното значение на монумента: Виждате ли паралели между процеса на фашизиране в предвоенна Украйна, включително разрушаването на антифашистки паметници и героизирането на фашистки фигури и случващото се в момента у нас?

-Откровено казано реабилитацията на Бандера и неговите привърженици в Украйна не бих нарекла точно фашизация, а опит за утвърждаване на нова крайно националистическа и антируска идентичност в една страна, която самата е дълбоко разделена и неединна. Правя това уточнение, защото напоследък прекалено лесно използваме сериозни научни термини, като по този начин ги изпразваме от историческо съдържание. Според мен, по-скоро бихме могли да говорим за някои тенденции в Украйна като възраждане на елементи на идеен неофашизъм. Това не е точно фашизъм, защото при него има ясно изградена фашистка партия, която е унищожила всички останали и е погълнала държавата, а в Украйна не е така. Тя е по-скоро дълбоко корумпирана държава, в която управлява не една масова фашистка партия, а различни организации, представящи интересите на олигарсите. И ако не беше конфликтът с Русия, вероятно западните сили щяха да осъдят тези тенденции в Украйна. Но не за пръв път геополитиката се оказва по-важна от принципите. Само ще припомня думите на някогашната представителка на САЩ в Съвета за сигурност на ООН Джейн Къркпатрик: „Може да е диктатор, но е наш диктатор“. Такъв е случаят с Украйна.

Това, което наистина ме тревожи е, че тези украински тенденции се родеят с опитите у нас да се реабилитира онази България, която е била съюзничка на Третия райх, в която режимът е бил безпартиен (сиреч няма демокрацията), която е репресирала своите евреи и е била готова да ги изпрати в лагерите на смъртта (но обществото ги е спасило) и която е водила истинска война с гражданите си с леви убеждения. Видяхме ясно тези тенденции в политиката от през последните години, а те ясно могат да се проследят и в учебните програми, където бяха наложени положителните оценки за развитие на България до 1944 г., а понятието тероризъм се свързва само с комунистите. Тази тенденция също не бих нарекла фашизация, а злощастен опит да се развиваме чрез идеализация на минало, крайно неподходящо за съвременна Европа. При това то трудно се приема и разбира от демократичните европейски сили – само като пример ще посоча недоумението им от опитите в Европейския парламент да се възвеличават и определят като жертви личности като Дянко Марков и Илия Минев, които преди 1944 г. са изповядвали пронацистки идеи.

Разрушаването на паметниците на българските антифашисти и на Червената армия само потвърждават тази тенденция, която ни противопостява на онези европейски държави, които са били част от европейската съпротива против фашизма и националсоциализма. Затова не бива да се чудим защо толкова често в ЕС трудно разбират нашата позиция.

–Сред пловдивчани се надигат съмнения, че по примера на ПСА, Альоша се използва за политическа димка, която цели да отклони вниманието от реалните проблеми пред града – поголовното разпродаваното на общинска собственост, приватизацията на обществени услуги, мръсния въздух, липсата на социална политика и прочие. Какво е вашето мнение?

-Със сигурност това е едно от обясненията за предложението за разрушаване на паметника. Трагичното е, че истинска жертва на тази димна завеса стават паметници с висока художествена и историческа ценност. При това без да бъдат заменени от каквото и да било стойностно. Така стана с Мавзолея, който беше позорно разрушен през 1999 г., когато вече от години беше престанал да е символ на комунистическия лидер Георги Димитров (погребан още през лятото на 1990 г.). А впечатляващата сграда на бившия мавзолей, освен че беше уникална за Европа, можеше да приюти различни музеи и изложби, а и да се превърне във важен туристически обект. А сега какво е – още един паркинг в центъра на столицата!

Страхувам се, че такава може да бъде съдбата и на градинката около Паметника на съветската армия. Докато за пловдивския „Альоша“ можем само да се надяваме, че гражданите на Пловдив няма да позволят на шепа политици да посегнат на един от символите на града.

–Сондажи показват, че над 70% от пловдивчани подкрепят запазването на Альоша, като символ на града и символ на антифашистката съпротива. Гласът на мнозинството, често бива заглушаван от малобройна, но медийно добре представена група дясномислещи, какви са оръжията за съпротива, с които разполагаме днес?

-Според мен, има различни възможности да не се позволи на малка група хора да налага силово своите прищевки на останалите. Средствата могат да бъдат политически и обществени. Политическите са свързани с обединяването на всички политически организации, които са против продължаващото рушене, които да се противопоставят на такова решение. Струва ми се, че те биха могли да предложат да се проведе допитване до пловдивчани по въпроса за съдбата на „Альоша“. А обществените означава организиране на граждански инициативи, да се организират масови демонстрации и протести, отворени писма и подписки в защита на паметника. Това са демократичните възможности за реакция. Но, разбира се, не бива да се подценява и разясняването на това как и защо се е стигнало до изграждането на паметника, какво символизира той и защо трябва да помним нашето участие във Втората световна война – както като съюзници на Третия райх, така и като реални участници в заключителния етап на войната в състава на Трети украински фронт.
Надявам се разумът да възтържествува и да запазим историческата си памет!