Може ли журналистът да е съвестта на обществото?
Като си помисли само човек: в нашата история журналистиката е основана, създавана и утвърждавана от толкова светли и неповторими имена на писатели, борци за свобода и справедливост, майстори на словото: Иван Богоров, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев. Те влагаха в своето журналистическо творчество всичката си любов към народа и с цялата си същност призоваваха народа да извоюва своята свобода, за да заживее достойно, почтено, самостоятелно. И така го въздигаха, възвишаваха го, възвръщаха достойнството му и му вдъхваха самочувствие и себеуважение. Те знаеха, че вестникът е създаден, за да информира читателите си за достоверни факти, процеси и явления, за постиженията и провалите на хора, държави общества; за пропаганда и идеология. Но и да възпитава в морал и нравственост, в естетически вкус, социална чувствителност, любов към народа и отечеството.
Тогавашните образовани хора, които са четели вестници, са знаели и вярвали, че във вестника могат да намерят отговорите на въпросите, които ги измъчват; но и да прочетат истината за живота, за да вървят след нея. Те не са били наивни, а душевно чисти, изпълнени с пориви и желания за промяна и духовен възход.
Когато тебе ти информират хора от ранга на вече споменатите; когато за тебе пишат най-големите български писатели и интелектуалци, най-образованите хора, най-великите българи, нямаш основание да се съмняваш нито в достоверността на информацията, нито в чистотата на словото, нито в силата на идеята за национално обединение и освобождение.
Никой не е претендирал за повече източници на информация, защото този, който са имали образованите хора, е бил достоверен, точен, проверен. И достатъчен! Не е било нужно друго мнение, защото българинът е бил убеден, че това, което му дават великите български журналисти, е достатъчно, за да получава от истината на вестника знания какво става по света и в отечеството и какво трябва да се направи, за да бъде народът свободен.
Да те информират достоверно, е истинска свобода. Дори и от един източник. Заблуда е, че когато имаш повече източници, ще знаеш повече. Повече източници съвсем не означава повече истина и достоверност, а още илюзии, съмнения, колебания и лутания в дебрите на фактите.
Първомайсторите на българската журналистика са и творците на българския книжовен език. В своите статии и вестникарски публикации те създадоха образци на българското слово, богато на думи и понятия, на смисъл и дълбоко мислене. Нима можеш да се съмняваш в такива хора и да ги подозираш в користни манипулации, лъжи, измами, издевателства над словото!
Много време изтече от това велико начало на българската журналистика. Промениха се нравите; друг стана вестникът и неговите събратя, наречени средства за масово осведомяване. Други са и хората, които ги списват и които се наричат журналисти.
Медиите днес не толкова осведомяват, колкото обсебват човешкото съзнание и превръщат в свой раб всеки, който ги чете, слуша и гледа. Силата им е невиждана, непозната преди. Днес да ги владееш и управляваш трябва да си не майстор на словото, почтен човек, ярка и авторитетна личност, а владеещ уменията на масовата психология и поведението на тълпата.
Да владееш подобни умения не означава, че пишеш красиво, точно, ясно, вдъхновено, а притъпяваш съзнанието на хората, елементаризираш посланията, освобождаваш от мисъл фразите и посланията си. Когато те четат, читателите трябва да се предават в твоята власт, а не да разсъждават. Могат да се смеят, да повтарят до втръсване банални думи и изрази, да се опиват от „успехите“ на новите герои на нашето време и да мечтаят да станат един ден като тях. И толкова. Тяхното мислене е в рамките на стилистиката на медиите и толкова. А броят на думите, с които да си служат, не надхвърля броя на думите, употребявани от медиите.
Пиша това с искрена и неутешима болка. Това катастрофално отдалечаване на днешната журналистика от своето светло и гордо начало не е по желание и настояване на самата журналистика.
ХХ век направи много, благодарение на триумфа на т. нар. „масова култура“, за профанацията на личността и за потискане на нейните съпротивителни сили и творчески заложби. За постигането на тази пъклена цел успешно бе използвана журналистиката и средствата за масова осведомяване. Днес виждаме резултата от тази грандиозна инженерингова операция върху човечеството, за да се запази непокътната нито за миг властта на капитала и окончателно да се освободи света от волята на революцията, недоволството, желанието за радикална промяна на обществената система. Успехът е зашеметяващ.
Журналистиката и журналистите, дори и тези, които са от най-висок ранг, не можаха да устоят на коварното настъпление на новата идеология и рухнаха под товара на огромното социално и идеологическо изпитание.
Сега настъпва ново време, което ще направи цялостна ревизия на миналото и ще установи нов световен ред. Това ще се отрази и върху журналистиката и средствата за масово осведомяване като глобална и национална система на формиране на общественото мнение. Да се надяваме, че рецидивите на миналото ще бъдат бързо отстранени и ще заживеем отново в нормална и почтена медийна среда. Тогава отново трябва да се проявяват уменията и дарованията на истинските журналисти, толкова жестоко потискани и отнемани от уродливата система.
Когато това стане, ще придобием и ние, читателите, самочувствието да претендираме журналистът да си възвърне предишното положение на съвест на обществото. Защото това ще помогне и на нашия народ да поеме верния път и да го извърви с високо вдигната глава, уверено и без неудобства и комплекси за малоценност.
Но това ще бъде после, в друго време!
