Китай и ЕС трябва да установят нови отношения, които да подкрепят балансираното глобално развитие
Китайският председател Си Дзинпин се срещна неотдавна с белгийския премиер Александер де Кроо, който бе на двудневна визита в страната. Това посещение е един от най-важните контакти на високо ниво между Китай и ЕС тази година след тези на председателя на Европейския съвет Шарл Мишел и председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен през декември.
Визитата на Де Кроо бе поредният позитивен знак за продължаващия диалог и взаимодействие между Китай и ЕС, особено след като Белгия наскоро пое ротационното председателство на Съюза и премиерът на кралството ще бъде в централна позиция да координира политическия дневен ред на ЕС през следващите шест месеца.
Отношенията на ЕС с Китай са сложни и многостранни, с различия между двете страни в редица области, включително търговски дисбаланси и субсидии и конфликта в Украйна. Тези специфични проблеми не могат да бъдат разглеждани извън контекста на по-широките геополитически и глобални трансформации, които предизвикаха безпокойство в Евросъюза.
Европейците все повече осъзнават нарастващото присъствие и влияние на Китай на глобалната сцена, не само в икономиката, но и в технологичната и геополитическата сфери. Променящите се отношения между трите полюса – Китай, САЩ и Европа не са ново явление, но напоследък тяхната динамика търпи известни промени.
Докато САЩ продължават да са водеща държава в глобалните процеси, Китай и ЕС играят все по-голяма роля, което е се вижда все по-отчетливо от напредъка на стратегическата автономия на Европа и възхода на Китай.
Като съюзник на САЩ, Европейският съюз продължава да е силно обезпокоен от възхода на Китай. Това е добре илюстрирано чрез сравняване на кориците на два броя на „Икономист“ (TheEconomist), който през 2013 г. описа заплахата от въглеродните емисии на Китай за света. През 2024 г. корицата показва новата заплаха от лидерството на Китай в зелените технологии.
Ако си представим Китай, САЩ и ЕС като трима състезатели, бягащи в една писта, Вашингтон все още води, а Пекин от време на време излиза пред Брюксел, но през повечето време е обратното. Често този, който е на второ място, е по-притеснен. Тази състезателна сцена също показва разликата между американската и европейската политика спрямо Китай.
Понастоящем ЕС е съсредоточен върху намаляване на зависимостта си от чужди доставчици на високи технологии, особено за да избегне надминаването или замяната на Китай в критични области, като същевременно прилага защитни мерки за противодействие на въздействието на китайското производство върху европейския пазар. За разлика от тях, САЩ се стремят да запазят глобалната си доминация във високотехнологичните области и ключовите производства, като ограничават Китай.
Резултатът от това състезание обаче, изглежда, се различава от очакванията на САЩ. Вместо да възстановява веригите за доставки, за да изключи китайското производство, всеки играч се стреми да консолидира и засили позицията си в съществуващите вериги за доставки.
Така „разделянето“ и „разкъсването на веригата“ се оказа невъзможно. Малко вероятно е някоя от страните да успее да изгради нова, напълно независима глобална верига за доставки.
Ако ЕС възприеме подхода на САЩ към Китай, той може да се окаже по-зависим от тях и да понесе най-много щети от трите страни. Тъй като ЕС следва политиката на САЩ за сдържане спрямо Китай, особено по отношение на оборудването за производство на чипове, той рискува да загуби доходоносен пазар с най-силния капацитет за производство на крайни продукти, разширявайки пропастта със САЩ.
Стратегическата дилема на ЕС с Китай също отразява стратегическата му дилема със САЩ. Евросъюзът се стреми да бъде водещата световна икономика, но също така иска да запази зависимостта си от САЩ, стратегически използвайки алианса, за да изгради собствената си влиятелна позиция в световен мащаб.
Еврпейският съюз трябва самостоятелно да определи своя подход към Китай. Това не означава, че той трябва да очертае ясни червени линии със САЩ, но има нужда от по-прагматично, рационално и цялостно отношение, когато разглежда връзките си с Китай.
Европейските политици не трябва винаги да се фокусират върху конкуренцията с Китай и да пренебрегват нарастващата пропаст със САЩ.
Ако ЕС съумее по-често да разглежда отношенията си с Китай от различни ъгли, тогава ще стане ясно, че и Китай, и Европа имат области за конкуренция и сътрудничество, като последното потенциално намалява пропастта между двете страни и САЩ, като по този начин внася стабилност в мултиполяризацията на света.
Следователно създаването на повече връзки между ЕС и Китай е от решаващо значение. С повече мостове ще има повече пътища, по-добра комуникация и по-добро разбиране. Китай и ЕС могат да установят нови отношения, които ще подкрепят балансираното глобално развитие.
