Образ в черно и бяло

170 години от рождението на Стефан Стамболов

Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново. Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Образованието си започва в родния град, по-късно учи в Одеската семинария (1870-1872), която не завършва. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на Капитан Дядо Никола Филиповски (1853). Самият Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов – Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунето и участвува в почти всички прояви на борбата за политическа независимост през 70-те години – член е на БРЦК в Букурещ, в Гюргево, изпълнява важна роля в подготовката на Старозагорското (1875) и на Априлското въстание (1876).

През 1875 г. съвместно със Христо Ботев издава стихосбирката “Песни и стихотворения”.

Стамболов е сред най-заслужилите и популярни “строители на съвременна България”. Особено деен е в разприте между либерали и консерватори още от времето на Учредителното събрание (1879). След 1880 г. става подпредседател, а и председател на Народното събрание. Сравнително дълго време е министър-председател (1888-1894). Има дял в осъществяването на Съединението на Княжество България и Южна Румелия, в контрапреврата през 1886 г. Провежда ярко изразена патриотична политика, способствува за укрепване на дипломацията, на икономиката и на държавническата мощ на Отечеството. Пребит от политически врагове, Стамболов умира в София на 6 юли 1895 г.

***

Плеяда възрожденци, революционери, а по-късно и държавници, по безспорен начин персонифицират държавнически добродетели в разностранната си дейност. Подобно на Раковски, Левски и Ботев, Ст. Стамболов „влиза в историята, като я създава”, но, отивайки по-напред във времето, дава нов живот чрез личността си на българската творческа енергия, която се възпламенява през неговото управление и избухва през XX в.

Сред големите политически мъже на държавата България и през трите периоди на модерното и развитие – царство, социализъм, демокрация – образът на Стефан Стамболов е между най-противоречивите и най-многозначните. В крайната противоположност на мненията и чувствата към личността и делото му се заключава главната особеност на досегашните му биографии и на представите за него, които са опростени и схематични. Никой от писалите на тази тема не му е направил пълен социалнопсихологически портрет, напротив – наблюдавайки го „отвън”, почти всички са констатирали само промените през различните периоди от живота му, без да търсят и посочат вътрешните причини за тях.

Качествата на Стамболов, забелязани от биографите му, с малки изключения, се тълкуват еднопосочно – или „за”, или „против”. Дори способни историци и надарени писатели най-често не успяват правдиво да разкрият този сложен характер. Вероятно е било необходимо да изтекат бурни и тревожни десетилетия, да се утаят най-силните чувства и да се установят съпоставими исторически аналози, за да се създадат условия за обективен отговор на въпроса: „Кой е Стефан Стамболов?”

Нашият отговор е, че неговите действия се вписват неотменимо в историята на нацията. Или както отбелязва един от първите му биографи А. X. Бимън: „Животът на Стамболов е тъй тясно свързан с народния живот на България, щото биографията на този държавен мъж е почти история на възраждането и порастването на самото Княжество.”

Образът на Стамболов е показан много точно и пестеливо от Захарий Стоянов в неговите „Записки”. „И така, Българският революционен комитет пристъпи към дело, като извика извънредно събрание. В това време най-деятелният революционен апостол беше Стефан Н. Стамболов, родом от Търново, който застъпяше мястото на Левски, на Узунов и на други още пострадали мъченици. Наистина, че Стамболов беше още дете, двадесетгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци, на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обаятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски, той е имал най-голямо влияние между народа…”

Но като че ли най-ясна оценка на революционната дейност на Стамболов, на неговите грешки и на неговите заслуги към свободата на отечеството се съдържат в думите на забравения политик от онази епоха Христо Статев: „Ако не беше политическата дейност на Стамболов след Освобождението, ако нашата обществено-политическа действителност не беше тъй сурова, ако чувството за признателност към заслужилите наши дейци не се пренебрегваше от дивата партизанщина на нашите политически борби, портретите на Стамболов отдавна щяха да висят по училищните класни стаи наред с Левски, Ботев, Каравелов.” Което и стана след един век!

Според редица негови изследователи, Стефан Стамболов е строго очертан в политическата ни история от последвалия си шумен живот като държавник. Той е човек на вдъхновеното действие, но не и на екзалтацията, т.е. не пристъпва към своите начинания нито само със сърцето си, нито само със своя разум. Той е съчетание на свръхдуховна сила с подсъзнателен предусет. И никое от неговите начинания и действия не бива да се обяснява и тълкува само с аналитичен ум или само с чувствено отношение. Потребен е по-широк, по-всестранен мисловен обхват, за да се вникне в истинския сложен образ. Стефан Стамболов със своя натюрел (организаторски, възторжено дързък, деен, стихийно енергичен) е толкова далеч от обикновената мярка, че надхвърля контурите на познатия ни обществен водител. Той през целия си живот се движи и действа с пълно съзнание за своята самоцена. Макар да не се поддава на общественото мнение и да не се увлича по чужди настроения, той бива възприеман приоритетно винаги и навсякъде в страната и Европа като национален вожд. Налага се на всички, обезличава установени вече водители и сплотява, надъхва, спечелва мнозинството на своя страна срещу княза, срещу руските комисари, срещу европейската дипломация, в подкрепа на своята политика. И директивата му е наглед абсурдна: той се движи и води всички други по многовековния български максимализъм: или всичко, или нищо. Стамболов е трагичен тип: нищо не върши наполовина и не знае да се връща, т. е. води подзетата работа без да скъпи нито своята суета, нито славата си. Той има предусета, че може и това му е достатъчно. Стамболов е дълбоко пропит от българска самобитност, самонадеяност, самогордост. У него личи и кръстосаната кръв на нацията: той е славянски любвеобилен и татарски корав. Стамболов проявява при всяка решителна стъпка в своя живот основните добродетели и ценности на българина: житейска правдивост, мисловна яснота, болезнена обидчивост.

Историята се твори от хора, но малцина от държавниците ни са оставили след себе си значими и трайни следи. Сред тях пръв е Стамболов.

Той има много лица – революционер, поет, публицист, политик… Най-ярко обаче историята откроява държавника.

Има две сърца – любещо и мразещо. Такъв е и диапазонът на чувствата към него през изтеклото столетие и половина – от пълното признание и преклонение на почитателите до дълбоката омраза и проклятие на враговете му. Днес обаче ние го подреждаме трайно в пантеона на героите.

Но любовта му е една – Родината. Допускал е грешки, но те са избледнял фон на голямото, което е постигнал в името на България. Затова по значимост в колективното съзнание той е премиерът над премиерите на България. И никой не може да го повтори, може само да го наподоби. Неоснователни са претенциите за „нов Стамболов” на последващи политици. Днес е възможна единствено нова „стамболова политика ” с близки по значимост държавнотворни резултати.

Животът и дейността на големите държавници са необикновени. Съдбата често не ги щади. Но те са достойни нейни партньори, макар рядко да получават приживе признание. Ето защо, колкото по-отговорни и компетентни са държавниците, толкова по-близо са до „еталона Стамболов”.

Какво толкова е направил Стамболов за пореден път, питаме днес? И отговаряме:

– първо, направил е себе си горещ родолюбец, последователен политик, способен държавник. И е заплатил за това с главата си, разсечена от ятагана на завистта и злобата;

– второ, формирал е национална доктрина върху идеите на най-светлите умове на българското Възраждане, съставил е програма за нейното осъществяване и я е следвал като председател на парламента, регент и премиер-министър в продължение на 10 години. За тогавашните условия, и съизмеримо с резултатите в изграждането на модерната българска държава, това Стамболово десетилетие е равно на следващия половин век;

– трето, запазил и укрепил е независимостта на страната. Тя трудно, но възходящо поема самостоятелен път на политическо развитие. Балансирайки между интересите на Великите сили, Стамболов създава оптимални външнополитически условия за признаването на България и нарастването на международния й авторитет;

– четвърто, наложил е европейска по дух държавноправна и административна уредба, ръководейки се от тезата, че българското общество може да решава националните си задачи със собствени сили;

– пето, управлявал е с твърда ръка, умиротворил е страната и е активизирал стопанската дейност. Протекцията, която Стамболов осигурява на младото предприемачество в областта на вносно-износния режим, данъчното облагане и кредитирането на родния производител и търговец няма аналог до днес. Приемал е чужди инвестиции и кредити, но е запазил държавната собственост върху инфраструктурата – жп линии, пристанища, пощи и съобщения.

– шесто, отстоявал е последователна, национално обоснована и материално обезпечена духовна политика: висше училище, гимназии, театри, музеи, читалища и църкви в България, а също в Македония и Тракия (тогава в границите на Турция).

В тези шест точки е отразена екзистенциално-ценностната система на Стамболовата управленска компетентност и нравственост, разчетен от нас като държавотворни през XXI век.

Затова и го честваме днес като национален лидер!