2024-та: годината на „новите десни”
Най-важните от поредицата избори по света, на които ще станем свидетели през тази година, ще са в Европа. Във всяка от 27-те страни – членки на ЕС, където в началото на юни ще се проведат избори за Европейски парламент, има поне по една партия от т. нар. нова десница, която противниците и определят и като „ултрадясна“.
В някои страни (Финландия, Италия, Словакия, Швеция) тези партии вече са част от коалиционните правителства, а в три (Унгария, Италия и Словакия) дори са начело на управлението.
Миналата 2023 година завърши с изненадваща победа в Холандия за Герт Вилдерс и неговата Партия на свободата, а 2024-та обещава още повече такива победи. Австрийската Партия на свободата, която според някои социологически проучвания е най-популярната в страната, вероятно ще спечели парламентарните избори през есента. В Белгия, където парламентарните избори трябва да се проведат през юни, новата дясна партия “Фламандски интерес” не само се стреми към победа във Фландрия – най-големия и най-богат регион в страната, но води и в общите социологически проучвания. И тя, както и нейният най-близък съперник – Новият фламандски алианс, защитават позициите на фламандския национализъм – включително евентуалното отделяне на региона от Белгия.
Възходът на Льо Пен и Алтернатива за Германия
Няма как да не отбележим символиката на възхода на „новите десни” в страната, където се намира централата на Европейския съюз. Само че същото се отнася и за други ключови държави от ЕС. Казват, че дори Еманюел Макрон вече е убеден, че през 2027 г. тази, която ще маха на тълпата от стъпалата на Елисейския дворец, ще бъде Марин льо Пен. Междувременно продължава да нараства и популярността на Алтернатива за Германия (AfD), така че санитарният кордон около партията на „неръкостискането“, с който навремето г-жа Меркел забрани на всички „уважавани партии“ да влизат в коалиция с AfD, със сигурност ще рухне още през тази година. Миналият месец заместник-председателят на партийната фракция в Бундестага Норберт Клайнвахтер лично ми заяви, че „разликата между програмата на ХДС и нашата не е толкова голяма”. В много германски провинции (особено на изток, където позициите на Алтернатива за Германия са най-силни) членовете на системните партии вече са установили връзки (най-малкото неофициално) с „новата десница“. Както вече се случи в Швеция, всички ще трябва да се съобразяват с парламентарната аритметика, а тя показва, че центристите ще имат нужда от помощта на „новата десница“, ако искат да управляват.
Така най-мрачният кошмар на ЕС се превръща в реалност: популистката революция вече е факт. В продължение на десетилетия ръководствата на Франция и Германия декларираха желанието си за „още по-тесен съюз“ и енергично го прилагаха на практика. Но макар че малцина от „новата десница” действително искат страните им да излязат от ЕС, тяхната колективна политика би могла да се обобщи с думите: „никога повече няма да се сближаваме толкова тясно, като сега!“. Така тези десни или уж крайнодесни партии косвено се опитват да ерозират сърцевината на наднационалния проект на Европейския съюз. И ако „новите десни” успеят да го сторят, Съюзът със сигурност ще отслабне.
Стратегията на страха работи все по-зле
На настоящия етап това се очертава като една от най-важните тенденции на века. Повечето коментари и анализи по тази тема на Запад и в други демократични страни я представят като немислима политическа катастрофа, отваряща повсеместно пътя към авторитаризма. Имайки предвид горчивия опит от историята, десните партии, критикуващи ЕС, се представят на обществеността като носители на екстремизъм, който се крие зад фалшивия им ангажимент към демокрацията. Този подход обаче – с постоянни препратки към фашисткото или нацистко минало (каквото имат много европейски партии, включително „системните”) – по ирония на съдбата не помага по никакъв начин да се търси сметка от „новите десни” за тяхното минали. Очевидно е дошло времето да се отнасяме към тях така, както се отнасяме към левите партии с комунистически корени в Италия, Германия, Португалия и Швеция, както и към всички останали, които не са опетнени с никакви тоталитарни връзки. Това означава, че трябва да се откажем от обидните нападки и вместо това да се опитаме да разберем, как точно стоят нещата, а ако критикуваме, то трябва да е по същество – т. е. политиките и реториката на тези партии, а не техните уж компрометиращи ги връзки в миналото или настоящето. Само тогава ще можем да разберем истинския характер на „новата десница“, както и онова, което е в основата на нейния продължаващ възход.
Така например, много от тях се придържат към икономически и социални възгледи, които са типични по-скоро за дневния ред на социалдемократите, но са съчетани с евроскептицизъм, остро противопоставяне на глобализацията и подкрепа за семействата. Вярно е и, че подходите на тези партии се различават значително в отделните държави. Двете „крайнодесни” партии, които влязоха в правителствата на своите страни през септември 2022 г. (Шведски демократи и Италиански братя на Джорджа Мелони), открито се придържат към национален и социален консерватизъм, заимстван от британската десница и вдъхновен от покойния сър Роджър Скрутън. И двете партии подкрепят Украйна и НАТО и имат умерени социални възгледи.
Новата десница в Централна и Източна Европа обаче е по-различна: тя е склонна да възприеме по-твърд, дори бунтарски политически подход. Това отчасти е следствие от скорошния преход от комунизъм към парламентарна демокрация и либерални институции. В този смисъл е показателен възходът на българската партия „Възраждане“, която от създаването си през 2014 г. достигна до трето място на парламентарните избори през 2023 г. За разлика от историческата крайна десница, тя е, напротив, проруска и антиамериканска, не иска да се помага на Украйна и е враждебно настроена към прекаленото толериране на хомосексуалистите. През юни 2023.та например, група протестиращи (за които се твърди, че са водени от депутат от „Възраждане”) се опитаха да попречат на прожекцията на белгийския филм „Отблизо“, в който се описва интимната връзка между двама тийнейджъри.
Протест срещу „формално успешните“ и за истинска меритокрация
Този тип мощни, хетерогенни и агресивни движения изискват специално внимание. Най-важното обаче е да разберем защо в цяла Европа милиони исторически лявоориентирани хора от работническата класа и долната част на средната класа вече гласуват за „новата десница“. Тази растяща група гласоподаватели вече не може да бъде игнорирана като „утайката на обществото“ (етикет, който Хилари Клинтън навремето използваше по отношение на феновете на Доналд Тръмп – б. р.) или „тесногръди ксенофоби“. Именно от тези среди произхождат най-мощните сили, които искат да трансформират обществото и се борят с „презрението на дипломирани класи“, ако използваме израза на американския философ Майкъл Сандел. Според него елитите са превърнали самата концепция за меритокрацията в система, в която „заслугите автоматично се приписват на формално най-успешните хора с „хартиен“ принос за обществото“.
В повечето „нови десни” партии вниманието към проблемите на работническата класа намира израз, наред с други неща, в остра враждебност към масовата имиграция. Първоначалният прилив на подкрепа към тези формации още през 2010-те години се дължеше именно на тази тяхна позиция, тъй като традиционните леви и десни партии открито подкрепяха свободния приток на работна сила и щедрите програми за бежанците. Ако европейската „нова десница” има някакъв общ проблем, това е именно миграцията. В същото време, до голяма степен в резултат от недалновидната политика на своите партийни ръководства, левите партии (лейбъристи, социалисти, социалдемократи) все повече губеха работещия електорат, разчитайки вместо това на представителите на средната класа – мобилни, с успешна кариера и крайно либерални в социално отношение.
„Новите десни в САЩ”
Всъщност това в никакъв случай не е нещо ново за Европа и дори не е типично само за Стария континент. Този феномен се прояви най-ярко в Съединените щати, където вдъхновеното от Доналд Тръмп движение „Да направим Америка отново велика“ (MAGA) получи най-голяма подкрепа в регионите, засегнати от индустриален упадък. Но „новата десница“ и Тръмп не са едно и също нещо. Движението „Върнете някогашното величие на Америка“ носи по-бунтарски дух, което до голяма степен се дължи именно на непредсказуемата фигура на самия Тръмп. Американският популист изглежда много по-радикален от европейските. Последните, по правило, смекчават програмите си, след като дойдат на власт или дори ако се доближат до нея. Ярък пример за това е Джорджа Мелони. От друга страна, движението на Тръмп се върти около неговата личност, а в политически план той до голяма степен си остава „ренегат”. Тръмп например постоянно твърди за изборни измами, без да представи достатъчно доказателства за това, изтъква, че нелегалните имигранти „развалят кръвта на Америка“ и заплашва да установи еднодневна диктатура, за да възстанови реда, ако спечели тазгодишните избори.
Именно тази относителна умереност на европейската „нова десница” и нарастващата й близост до властта изисква по-внимателен анализ. Срещу какво се изправят тези формации е повече или по-малко ясно. Не ясно обаче как ще го постигнат. Те доста по-често от системните партии залагат на статута си на нови играчи, неопетнени от компромиси. Но ако „новите десни” не изпълнят обещанията си и не променят радикално политиката на своите страни, те неизбежно ще се провалят. В този смисъл 2024 г. ще бъде истинското начало на основното изпитание пред тях – и в качеството им на демократични организации, както сами се определят, и като политици, чиито идеи трябва да преобразят страните им.
*Редактор в The Financial Times, автор на книга за възхода на „новите десни” в Европа.
