Проф. Дарина Григорова: Самостоятелното (историческо) мислене е “потенциално опасно начинание” в ЕС

Самостоятелното историческо мислене е “потенциално опасно начинание” в ЕС.

“Разнообразните и често противоречиви истории на европейските нации и държави правят всяко усилие за разглеждане на историята на политическо ниво трудно и потенциално опасно начинание”. Това не е цитат от Оруел, а от приетата на 17 януари 2024 г. резолюция на Европейския парламент за “Европейското историческо съзнание”, според която “отговорното отношение към историята” е с “акцент върху общите европейски ценности”. 

Европейски ценности няма, има християнски ценности, затова пък има “отговорни” и безотговорни историци. 

“Отговорните” историци, според резолюцията, трябва да правят “честна оценка” на “политиката на ЕС от миналото”, чиято “честна” цел е “да добави легитимност на европейския проект”. А ако смятате, че европейският проект се развива по нелигитимната крива на Истанбулската конвенция, например, това “нечестна” оценка ли е? И каква е разликата между правилно отреченото от резолюцията понятие “честна история” и наложеният от същата резолюция  термин “честна оценка”? Или такова питане не е честно?

“Европейското историческо съзнание”, чиято фундаментална цел е “общата европейска историческа памет”, според резолюцията, се основава не само на “европейските ценности”, но и на “европейската съвест”. 

Обща европейска памет може да има от момента на присъединяването към ЕС, за България от 2007 г., и докато Съюзът е на политическата карта на Европа. Дали да разкрия една нечестна историческа тайна, че няма вечни империи/съюзи? Колкото до “европейската съвест”, и “европейското” като морална категория, затруднявам се да я отлича от “африканската” съвест, или “азиатската” или “атлантическата”. Наистина, защо е наречена “европейска”, а не “евроатлантическа” съвест? Недоглеждане? 

“Отговорният” историк с “европейска” съвест, според резолюцията, трябва да “изразява загриженост” за “латентната конкуренция и частична несъвместимост” между паметта на Западна и Източна Европа. 

“Източна Европа” беше геополитическо понятие по време на Студената война и в рамките на соц. лагера. Геополитическото е изменчиво, но религиозното остава – католицизъм и протестантство /негеографският Запад/ и Православието /агиографският Изток/. Какво би означавало съвместимост в “общо европейско историческо съзнание”? Западът да погълне/интегрира/съвмести Изтока? Икономически Източна Европа отдавна е изконсумирана от западните си партньори, цената на т.нар. преход в общия европейски проект. Икуменически Източна Европа все още е непокътната, или “несъвместима” с отговорната историческа европамет.

“Отговорният” историк трябва да се грижи за “информираното развитие на сложното европейско минало”, което означава борба със “стереотипите и “свещените крави” от националната история”. Всичко сакрално от националната история на всеки народ е безотговорно и трябва да бъде изтрито от “европейското историческо съзнание”. Дали да задам един безотговорен въпрос: британците европейци ли са, или екс-европейци, а швейцарците? За руснаците не питам най-отговорно.

Отговорната резолюция “призовава държавите членки да актуализират настоящите си учебни програми” с основната задача: “изместване на акцента от националната към европейската и световна история”, което било “наднационално историческо разбиране”. Наднационално е отговорно, национално е безотговорно /но поне не е престъпление, все още не е в Наказателния кодекс, засега/.

Резолюцията си поставя екзистенциална цел – “жизненоважното значение на изучаването на европейската интеграция”, казано накратко, Диамат. Препоръчва се разработката на “наръчник на ЕС” за “преподаването на европейска история”. Казано още по-накратко: Кратък курс по история на ВКПб, простете, на ЕС, автор: другарят Сталин, грешка, авторски колектив на френдовете Сорос, Шваб и сие.

Резолюцията алармира за “липсата на достатъчно мултикултурен и съобразен с пола подход при преподаването на история”. Вероятно за мултикулти са прави да са загрижени, поне у нас на Балканите, но не става ясно какво имат предвид под “съобразяване с пола” /както и как го разбират, пол или “джендър”?/. 

Резолюцията заклеймява “маргинализацията на жените”, но образованието у нас е феминизирано напълно, което е по-скоро за загриженост в посока мъже-учители. Хубаво е да имаме Ради, но ни липсват Бойчо Огняновци. Всъщност нито Рада, нито Бойчо Огнянов се вписват в разбирането на резолюцията за “централната роля на учителите”, която е “генериране и предаване на компетентности”. Дали Херодот би разбрал поставената задача или ще генерира некомпетентност?

За формирането на “европейско историческо съзнание” резолюцията предвижда изграждането на “Дом на европейската история”, не е партиен дом, не мислете безотговорно! Целта е “защита на местата на демократичната памет”. Недемократичната памет /разбирай, националната, източноевропейската/, не подлежи на защита.

Да си дойдем на думата, все пак кое в “европейската историческа памет” е недемократично? Резолюцията е категорична: дезинформацията, “руският исторически ревизионизъм”. Да не се чудите защо Трети март, началото на Третата българска държава, за поевропейчените е “руски исторически ревизионизъм”. Е, може да има “Освобождение”, но няма Руско-турска освободителна война 1877–1878 г., щото това вече не е “честна оценка”, а пък да помните кой и от какво ви е освободил е дезинформация, ако не знаете.

Ако резюмираме резолюцията от 17 януари за “европейското историческо съзнание”, това е наръчник по транснационална историческа памет, който да генерира транснационална компетентност, което си е вече ясно формулирано като за чат Gtp, за идеалния транс-европеец, който не пише историята си “под диктовката на Кремъл”, само е учил там.

Резолюцията за “европейското историческо съзнание” не е написана “под диктовката на Кремъл”, но е написана като под диктовката на Анатолий Луначарски, народният комисар на просвещението, с неговото болшевишко разбиране “за преподаването на история в комунистическото училище” от 1918 г. 

Луначарски се бори със “старото училище”, в което преподаването по история е “преди всичко обучаване на любов към родината”. Да преподаваш “любов към отечеството” за Луначарски е “проклятие”, защото пречи на целта: “сливането в едно човешко семейство”, с интернационално възпитание. При Луначарски няма понятие “интернационална съвест” /като “европейската съвест”/, но пък директно се казва, че целта на преподаването по история има “нравствена идея, комунистическият строй, аз бих казал, религия”. Комунизмът като религия, в която “пролетарското “ние”, според Луначарски, това е “колективният месия”. 

Луначарски се възхищава на Ницше, докато пише лекцията си за преподаването по история. Авторите на резолюцията за “европейското историческо съзнание” също спазват ницшеанската заръка от „Несвоевременните размишления“ на Фридрих Ницше, според когото историческото образование “трябва да бъде във властта и разпореждането на някаква висша сила, а не да се владее самостоятелно”. 

Самостоятелното историческо мислене е “потенциално опасно начинание” в ЕС.