Китай трайно се настани в моето сърце, споделя писателката и журналистка Таня Глухчева
Талантливата авторка на книги Таня Глухчева, която с успех работи и като журналистка, издаде третата си книга – „Четири месеца и 22 часа“. През миналата година Таня Глухчева е участвала заедно с около 60 журналисти от европейски и други страни в организирана от Китай интересна програма за опознаване на страната и отразяване на важни актуални събития в Пекин. Плод на впечатленията и заключенията на авторката от видяното и чутото по време на живота и в Китай, както и на общуването й с други журналисти по време на пребиваването й там, сполучливо съчетава елементите на роман и политически репортаж. Особено интересни са страниците, посветени на големите социално-икономически промени в най-голямата азиатска страна, която е втора икономическа сила в света с тенденция да стане първа и чийто международен авторитет все повече нараства. Таня е завършила испанска филология и политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски“, след което работи 11 години като учителка по чужди езици. Плод на пътуванията и в Латинска Америка са книгите „Да пътуваш в петък“ и „Професора“. От три години работи като журналистка в Международния отдел на в. „Дума“, но писането на книги си остава нейна страст.
– Госпожо Глухчева, с новата си публикувана неотдавна книга „Четири месеца и 22 часа“ Вие успешно телепортирате себе си и читателите на книгите Ви, свързани досега с Латинска Америка, в изключително интересния с настоящето и хилядолетното си минало Китай. Защо избрахте нестандартен литературен жанр, в който съчетавате романа с политическия репортаж? Може би силното Ви влечение към белетристиката или под влияние на работата като журналист международник?
– Когато написах първата си книга „Да пътуваш в петък 13.“ Все още не работех като журналистка и дори не предполагах, че така ще се завърти животът, че година по-късно това ще ми стане професия. Заради КОВИД-пандемията едно обикновено гостуване в Чили се превърна в истинско приключение, латиносериал, психотрилър. Тогава реших да опиша всичко, което се случваше. Освен това се опитвах да обясня поведението на героите с любителските си познания по психология и история. И се получи нещо много интересно – беше трудно да се определи жанрът и първият ми издател – Пламен Тотев, реши да напише, че е роман. А един читател от Смолян – Анастас Марковски, направо каза, че ще се обади в Съюза на българските писатели да им каже да въведат стил „Таня“.
Книгата за Китай донякъде напомня на първата творба, но вече са включени и журналистически репортажи. Текстът звучи сякаш по-зряло. Несъмнено работата ми, свързана с международната политика си е дала отражение. Но основната ми цел като писателка е да достигна до колкото се може повече хора, а много добре знам, че всеки има различен вкус – едни предпочитат любовния сюжет, други – да научат за живота, културата, бита на един съвсем различен народ, трети изпитват любопитство към политиката и до каква степен това, което се пише и говори за страната е вярно. Благодаря на проф. Валери Стефанов и Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, че повярваха в мен и романа „4 месеца и 22 часа“.
– Вие бяхте в Китай по-дълго време, отколкото трае една журналистическа командировка, но за страна като Поднебесната времето на чужденеца там никога не е достатъчно за събиране на достатъчно впечатления за опознаване на страната. Как Вашият „поглед отвътре“ разчете Китай през тези 4 месеца и 22 часа?
– Преди да замина се опитах да не робувам на стереотипите, с които сме свикнали. Като испанистка до онзи момент се вълнувах само от Латинска Америка и затова заминах за Китай с табула раса – напълно чисто съзнание. Оставих се да бъда изненадана. И наистина бях. Никога не съм очаквала, че страна с подобни мащаби може да бъде така добре организирана, крайната бедност да бъде изкоренена, в столицата да няма престъпност и да се поддържа такава чистота! А хората – толкова мили, винаги готови да помогнат, изпълнени с любопитство да научат нещо за други държави. И най-важното – никога не обсъждат или критикуват другите и е невъзможно някой китаец да каже нещо лошо за родината си. Поднебесната империя дава много ценни житейски и морални уроци.
– Какво научихте за бита и душевността на съвременните китайци? Какви са те като хора, каква е тяхната философия, поведение и начин на общуване с чужденците? Какво ги сближава в голямото общество на многоликия народ на Китай, с население 1,4 милиарда, съставено от десетки етноси?
– Когато заминах за Китай в края на февруари 2023 г., страната тъкмо се отваряше след продължителната КОВИД-пандемия. И на местните им беше интересно след толкова време да виждат чужденци да се разхождат по улиците. В някои провинции ни спираха по улиците с молба да се снимат с нас, а най-екзотични им се струваха африканците и журналистите, които бяха руси със сини очи. В нито един момент не усетихме дискриминация или лошо отношение. Напротив – винаги се опитваха да ни покажат най-доброто и да ни накарат да се почувстваме като у дома си. В края на първия месец всички 61 репортери бяхме влюбени в страната и не искахме да си тръгнем.
В културата им е винаги да се държат добре, не крадат и дори не им минава през ума, че някой може да посегне да вземе нещо чуждо. Това беше голяма изненада за всички, защото бяхме от държави, където кражбите са ежедневие.
– Като журналист международник Вие отразявахте и събития по време на визитата, бяхте на няколко метра от китайския президент Си Дзинпин, посетихте различни градове и забележителни места в голямата държава, ходихте дори на футболен мач. Какво от богатата програма на домакините Ви впечатли най-много?
– Няма нещо, което да не ме впечатли! Най-интересното е, че програмата беше организирана по такъв начин, че да бъде разнообразна, но да включва от всичко по малко. Да, някои биха казали, че е нормално да са я усъвършенствали, след като през 2024 г. ще навърши 10 години от създаването си, но важно е да се отбележи, че за китайците е много важна обратната връзка. Тя не се прави само проформа, а наистина се съобразяват с мнението на хората – на какво да наблегнат, какво да подобрят…
Лично на мен винаги ще останат в съзнанието посещението на Великата китайска стена, слушането на Пекинска опера, запознаването с етикета за приготвяне, сервиране и пиене на чай, срещата отблизо с пандите в природния резерват в Ченду, посещението на „китайските Хаваи“ в Хайнан… Но и политическите събития, които отразявахме, започвайки от Двете сесии – най-важният форум за годината, на който всички управляващи отчитат дейността си и представят плана си за следващите 365 дни. Там научих, че един политик няма право да се извинява, че не му е стигнало времето да изпълни обещанията си. „Ти имаш цялата власт в ръцете си, това означава, че даже трябва преди крайния срок да си свършил работата си, ако ли не – не ставаш за този пост“ – така разсъждават там. И според мен са напълно прави.
– А какво е българското присъствие в Китай и отношението на китайците към България, която втора в света призна Китайската народна република при провъзгласяването й през 1949 г.?
– Китайците изпитват много голямо уважение към нас. За тях България е „Страната на розите“. Освен това има няколко университета, където се изучава „Българска филология“ от 1964 г. и студентите са запленени от историята, културата ни, традициите. Макар да признават, че в началото езикът и граматиката са им трудни, успяват да ги усвоят и дори се изразяват много по-правилно от много българи.
Към Китайската медийна група има отдел „България“, където работят китайци и българи и се разбират на български.
Много ни обичат и уважават и се радват като виждат как двустранните отношения между двете ни страни стават все по-здрави!
– Как според Вас личат в страната и в живота на китайците реформите и промените в последното десетилетие, откакто лидер на Китай е Си Дзинпин?
– Китай е една от държавите в световен мащаб, където всичко се променя с много бързи темпове. Така че можете да си представите за едно десетилетие какви промени са настъпили. Но там се инвестира в хората, в идеите им, в проектите им. Местните са насърчавани да участват в колкото се повече международни проекти, да имат чуждестранни партньори, като идеята е крайният резултат и за двете страни да е печеливш.
Вече споменах, че крайната бедност е изкоренена, което само по себе си е значителен успех. Но една от положителните черти на китайците е, че те не се примиряват с постигнатото и винаги се стремят към още и още. Да, самият президент е наясно, че все още има провинции, които не са достатъчно развити, но усилия са насочени в тази посока.
Вероятно най-голямото постижение на ККП е, че успя да превърне страната във втора икономическа сила в света, а до края на мандата на Си Дзинпин вече може да стане и първа.
– Като журналист международник Вие коментирате за български и китайски медии теми за Китай, включително и за външната политика на Пекин. Как преценявате позициите и действията на Китай в света?
– Много съм благодарна за възможността да отида в Китай и да видя и чуя на място как разсъждават политиците, лично да разговарям с тях и да им задавам въпроси, защото едно е да се правят анализи и коментари въз основа на прочетеното от информацията, която достига до нас, а съвсем различно – да чуеш наистина какво мислят. За мен беше много интересно да науча как Китай винаги се стреми да разреши даден конфликт чрез диалог, не приема налагането на санкции, защото от тях страда един цял народ, а не само лидерът му и най-важното – Пекин никога не се намесва във вътрешната политика на никоя държава и затова няма да допусне да се месят в неговата. Все неща, които са напълно логични, но на нас ни звучат като илюзия, предвид начина на мислене на западните лидери, напрекъснатите пакети от санкции, които се налагат или с които се заплашват „непослушните“, пък и само поради самия факт, че в нашата вътрешна политика се намесва едно определено посолство…
– Ако отправим поглед към бъдещето, какво място занапред ще заеме в творческите Ви планове темата за Китай, където преди време приоритет имаше Латинска Америка?
– Оказа се, че сърцето ми е голямо и в него има място не само за България и Латинска Америка, но и Китай трайно се настани в него. Но още от малка съм свикнала с международното. Израснах в Канада, където в детската градина имах приятели от Китай, Испания, а съседи ни бяха латиноамериканци… Несъмнено в бъдеще ще присъстват в творбите ми Азия и Америка, а как и под каква форма – само времето ще покаже!
Любомир Михайлов
