Имало ли е и трябвало ли е да има дисиденти при социализма в България
Липсата на дисиденти или прекалено малкият брой на т. нар. борци срещу социализма е прекалено тежък комплекс за българските демократи и либерали. Тридесет години след като им бе подарено управлението на държавата, за да реставрират в най-кратки срокове капитализма, капиталистите и буржоазията, те още не могат да се освободят от този комплекс. В другите социалистически държави, да не говорим за Съветския съюз, дисиденти много, много осъдени, лежали по затвори, бягали в чужбина, създавали неприятности на властите. А у нас – нищо. Ще изредят няколко имена на осъдени или успели да емигрират – и толкова.
Съучастници на властта, доносници и агенти на ДС, деца и внуци на комунисти и активни антифашисти по време на съпротивата до 1944 г., партийни и комсомолски функционери – чет нямат. В света, който ги създава и който са натоварени да уреждат и управляват, те са парвенюта, без биографии, които да гарантират тяхната лоялност и готовност да работят. Не че това има кой знае какво значение, но тези хора са несигурни, нестабилни, чужди и лесно биват махани и сменяни. Те не могат да се окопаят, да пуснат корени и градят сигурно бъдеще. Затова и бързат да вземат каквото им е необходимо, докато са в някаква власт. Но колко ще вземеш за кратко време. Взима се, когато дълго управляваш. Колкото и да се оправен, изобретателен, демагог и хитрец, все някой ще те надхитри и ще трябва да се изнасяш от кабинета. Понеже всички са парвенюта, всички са нервни, нетърпеливи, подозрителни, уязвими. Поне заслуги някакви да имат, та да се похвалят с тях и да не ги пипат при поредните кадрили във властта.
Затова им се иска да са с „добър“ произход на борци срещу комунизма или наследници на такива борци.
Въпросът обаче не е само за политическата, идеологическата и нравствената характеристика на „новите хора“, а изобщо в характера и нравствеността на самата либерална власт. След краха на демокрацията, тя няма как да се характеризира, да се определи и мотивира като силна, стабилна и необходима. Защото не е наследила традиции. Наследниците на някогашните буржоа и капиталисти от преди Втората световна война, нямат нищо общо с изисквания на днешния капитализъм. На всичко отгоре са възпитани в „комунистически дух“.
Много страдат неолибералните „интелектуалци“. Липсата на дисидентско минало на сегашната социално-политическа система я прави лековата, непривлекателна за изследване, лишена от аргументи за което и да било нейно действие – особено репресивно. Ругаят социализма, ама нямат борци срещу него. Сега е лесно да го ругаеш. Тогава обаче дори не им е идвало на ум да произнесат нещо лошо.
Липсата на дисиденти по времето на социализма е причина за неутешим и неличим комплекс у хората, които се определят като „десни“ и с „дясно мислене“; които са наследници на бивши буржоа и участници във властта до 1944 г., емигранти по различни причини, които след 1989 г. пък се обявиха за политически. Но възниква е един обективен въпрос: защо е трябвало да има дисиденти и как да се появяват борци срещу социализма, когато ги е нямало. Или ги е имало „под прикритието на разпространители на вицове“ или като спонтанни недоволни по една или друга причина хора, които не са се сдържали и са изрекли някоя по-силна или по-слаба дума срещу властта и за това са получили някакво наказание или просто са били предупреждавани. Към тези категории да добавим и „слушателите на западни радиостанции“.
Обективният поглед към миналото и особено към неговата оценка не бива да прикрива нито слабостите, нито недоволствата, още по-малко положителните му страни, усилията да се преодоляват грешките и слабостите, възстановяването на нарушена справедливост… Човешкото общество не може да е съвършено, но тежестта на слабостите и недостатъците му зависят дали са изцяло подвластни на сатаната и сатанизма или на човешките усилия, които никога не са и не могат да бъдат толкова силни и нравствени, че постигнатото да е изцяло нравствено. Обществото, когато е достигнало до определена зрялост и съзнание за същността на развитието, разбира кога трудностите в живота са резултат от порочна система, основана на невярна и безплодна идеология, и кога на грешки и трудности, породени от обективна невъзможност за нещо по-различно, или на неочаквани и непредвидени препятствия и обстоятелства. Когато то вижда тези причини и особено опитите те да бъдат преодолени, за да се намери някакво решение, то става по-търпеливо и не бърза да се настройва срещу властта. Това не означава, че я оправдава, но просто намира, че е необходимо време, за да се отстранят слабостите. Обществото е надарено с повече разум отколкото тези, които се определят като негови радикални реформатори и спасители (но със задна дата).
Винаги трябва да им коректив на властта. И този коректив е най-добре да бъде интелигенцията. Донякъде тази функция българската интелигенция от времето на социализма бе изпълнявана успешно. Не винаги и не в пълна мяра, разбира се. Тя не винаги намираше сили да каже истината открито. Аз не намирам за вярно твърдението, че българската власт запушвала с облаги интелигенцията и така е премахвала своите критици. Вярно е, че властта се грижеше за интелигенцията. Причината може и да е, че тя знаеше кой ще я критикува най-яростно, ако не управлява добре. Но защо не! Когато интелигенцията е задоволена материално, цялото общество също е доволно. И това е самата истина. В такава ситуация не би трябва да се обвинява интелигенцията в колаборационизъм, отказ от достойно социално служение, угодничество пред властта и други подобни.
Проблемът при социализма и съпротивата срещу властта вътре в обществото е далеч по-сложен и се нуждае от редица уточнения. Защото социализмът и неговото общество са различни от капитализма и буржоазното общество. То е изградено и устроено по различни правила и върху друга идеология. А това означава и върху различна нравственост. То предварително е заявило, че се ръководи от силата, която държи властта и управлява държавата; че политическо и социално-класово разделение в него не може да има освен на класи, които не са в политическо антагонистично противостоене. Буржоазията е ликвидирана отдавна като класа, няма частна собственост върху средствата за производство, за да бъде възможно да се появят капиталисти.
Вярно е, че и сред интелигенцията, а и в цялото общество нараства симпатията към Запада и начина на живот там. В България равнището на живота спада, тъй като икономиката преживява тежка криза и това е силен подтик да се търсят причини за големите разлики в равнището и начина на живот у нас и на Запад.
Дисидентите бяха не просто недоволни от системата и нейни критици и отрицатели, а отричащи социализма и желаещи той да бъде заменен с капитализъм. Това уточнение е важно и то трябва да се има винаги предвид, когато се говори за настроенията в социалистическото общество. Те не харесват системата и участват в усилията на Запада да я дискредитира и премахне. Дисидентите не желаят нейното усъвършенстване, подобряване и отстраняване на грешките. Такива бяха те в СССР, такива са и у нас, макар да се брояха на пръсти, и в другите държави от социалистическия блок. Те си служеха с различни средства, за да дискредитират властта и системата. До организация за сваляне на властта не се е стигало, защото нямаше условия за подобни радикални действия. Но усилията им за подриване бяха непрестанни. Тяхната алтернатива бе капитализмът!
Когато алтернативата ти е капитализма, тогава видимото недоволство и невидимите действия престават да бъдат спонтанни и безобидни, а се превръщат в политическа съпротива и антидържавна дейност. Те обаче нямаха кой знае какви възможности и не се ползваха кой знае с какъв авторитет в обществото и в никакъв случай не са били водачи на народа, борци за справедливост и висока кауза. И как да бъдат, като тяхната борба се свеждаше до това да не гледат в петък програмата на Съветската телевизия, която се транслираше от нашата; или да не празнуват 8 март, защото бил комунистически празник – ама тайно не го празнуват. Храбреци!
Навремето А. С. Солженицин предупреждаваше съветските дисиденти да се борят не за капитализъм, а за справедливост и истина. Защото е безнравствено в недоволството си от социализма да искаш той да бъде заменен с капитализъм и да смяташ, че това е справедлива кауза. Животът, който днес живеем, доказа, че е бил прав!
Много са причините у нас дисидентите общо взето да се броят на пръсти. Една от най-важните обаче е, че народът запази здравия си разум и не прие да го залъгват с празни приказки. В края на 80-те години на ХХ век той просто бе измамен и прие „пазарната икономика“ като необходима за функционирането на социализма. А тя наистина бе необходима за неговия живот. Но друго се разбираше под това понятие.
Напъните на самообявилите се за борци срещу социализма недоучени интелектуалчета трябва да знаят, че историята отдавна ги е поставила на местата им – най-вече тези, които успяха да заемат високи държавни постове и да залъжат почитателите си, че биографиите им са богати, дълги и героични.
В историята се случва само онова, което трябва да се случи.
Затова и у нас не е имало, понеже не е можело да съществуват, дисиденти, а още по-малко дисидентско движение.
