Неонацизмът – оръжие срещу Русия

Преди седмица, на 11 април, за пореден път бе отбелязан Денят на освобождението на затворниците от фашистките концлагери. Този път обаче датата отмина без внимание в страните от “европейската демокрация”. През последните години този ден придоби особена актуалност. Причината е във възраждането на нацизма в Източна Европа. То вече се превръща в масово явление и заплашва сигурността на целия континент.

Реабилитацията на нацизма и нацистките престъпници започна още в края на 80-те и началото на 90-те години. Тя бе следствие от политическата и идеологическата криза в социалистическите страни. Тъкмо по това време започна да се разпространява представата за комунизма и нацизма като две разновидности на злото, като две тоталитарни системи, всяка от които носи угнетение и страдание на народите на Европа. Според тази представа никакво освобождение от нацизма не е имало, а просто нацисткият тоталитаризъм е бил заместен от комунистическия.

На Запад подхванаха идеята, защото тя не само им позволяваше да дискредитират СССР и социалистическите страни, но и да представят поражението им в студената война като окончателна победа над тоталитарното зло. Наред с това подобни представи стават база на геополитическите претенции на Запада. Въвличането на източноевропейските страни в ЕС и НАТО се представяше като етап в “освобождаването” и връщането им в “семейството на демократичните народи”.

Подхваната бе постепенна реалибитация на нацистките поддръжници  в Източна Европа, които до този момент в продължение на десетилетие се спотайваха. Прокарваше се тезата, че те не са сътрудничили с Хитлер, а са били борци за свобода и независимост на своите страни от комунистическия Съветски съюз. Ако са сътрудничили с фашистка Германия, то е било по принуда и по “нещастно стечение на обстоятелствата”.

Тези процеси ставаха на фона на подем на етническия национализъм и на антируските настроения. Такъв идеологически курс бързо се утвърди и стана господстващ в източноевропейските държави, като “комунистическият гнет” се отъждествяваше с Русия. По тази начин “борците с комунизма” под хитлеристки знамена се превърнаха в борци срещу Русия. Най-рано тези тенденции се проявиха в Прибалтика, където още през 90-те години се оформи култ не само към местните “горски братя”, но и към “героите”, служили в редиците на СС. Героизацията на нацистките престъпници вървеше в крак с планомерната дискриминация и нарушаване правата на руското население при пълно мълчание на Запада.

Аналогични процеси бяха в ход и в Украйна, където също героизираха местните помагачи на фашистките окупатори, действали главно в Западна Украйна. Те също бяха реабилитирани, но вече не като хитлеристки съучастници, а като борци за независимост. Нещо повече, имаше опити да се отрича връзката им с нацистите, като се набляга на факта, че въпросният Бандера например е лежал в немски лагер. Премълчава се обаче, че той попада там като криминален престъпник и при особени привилегировани условия.

Въпреки това не е възможно да се отделят “новите герои” от нацистите, тъй като тяхната възхвала се съпровожда с разрастването на нацистката субкултура и всички нейни атрибути – факелни шествия, свастики и техните производни, хитлеристки поздрав с изправена напред ръка, войнствена ксенофобия и шовинизъм, омраза към руснаците. След евромайдана неонацистките формирования в Украйна съществено усилиха влиянието си в държавните институции и в обществения живот. Те установиха в страната  атмосфера на идеологическа нетърпимост и политически терор. Постепенно много от тях се вляха в силовите структури и така получиха официален легален статут.

Характерно е, че разцветът на неонацизма в Украйна бе съпровождан от усиленото влияние на Запада. С всяка изминала година Киев все по-плътно и безпрекословно следваше волята на западните лидери, жертвайки собствените си национални интереси.

Западът се опита да разгърне подобна програма и в Беларус. През 1993 г. германският сътрудник и полицай в годините на войната Йосиф Сажич, оглавяващ т. нар. Рада на Беларуската народна република, пристигна в страната за тържествата, посветени на 75-годишнината от провъзгласяването на това ефимерно образувание, което реално на беларуска земя не е съществувало. Реабилитацията на колаборационистите в републиката беше свързана главно с дейци на културата и литературата, опетнили авторитета си с връзки с нацистите – такива като поетесата Лариса Гениюш и Наталия Арсениева. Впрочем участниците в уличните протести през 2020 г. пееха песни по нейни стихове. Сред “новите герои” се намери място и за военни престъпници, между които Франц Кушел – съпруг на Арсениева, Михаил Витушка и прочее. Беларуските колаборационисти обаче бяха твърде слаби, за да може в днешно време да послужат за основа на неонацистко движение подобно на украинското.

През 90-те години дори в Русия се опитаха да реабилитират предателите власовци, като по такъв начин пуснат в обращение идеята,  че Съветският съюз е бил толкова голямо зло, че е засенчил нацистка Германия. В Русия обаче подобни намерения имаха още по-малък ефект, отколкото в Беларус. Русия и Беларус проявиха най-голяма устойчивост срещу опитите за реабилитация на нацистките престъпници и най-малка толерантност към идеите на неонацизма. Показателно е обаче, че най-голям успех тези процеси имат в страните с “европейски избор”.

За Запада неонацизмът се превърна в инструмент на идеологическата война срещу Русия, с помощта на който край нейните западни граници бе създаден санитарен кордон от враждебни държави. Би трябвало да се отбележи, че паметта за Втората световна война и престъпленията на нацистите е една за Русия и Беларус и съвсем друга за Запада. За по-голямата част европейски страни Втората световна война е само един – макар и особено тежък, от дългата верига конфликти в историята на континента. Хитлеристките окупанти са имали много по-мека политика към населението в западноевропейските страни, отколкото на изток, където извършват нечувани зверства. Затова и единственият травмиращ епизод от войната в колективната памет на Запада остава Холокостът.

За Русия и Беларус победата над нацизма се възприема като въпрос на оцеляване. Именно на територията на Съветския съюз нацизмът проявява с пълна сила своята нечовешка същност. Очевидно на Запад не схващат и не разбират този факт и затова с такава лекота днес използват неонацизма в своите политически игри. Проблемът е, че такава политика крие големи рискове за самите европейци. Показателен е примерът с Украйна, която бе използвана като таран срещу Русия, а сега на нейна територия се разгаря най-големият за последните десетилетия въоръжен конфликт в Европа.

В Евросъюза особена активност в разрушаването на отношенията с Русия проявяват трите прибалтийски републики. Те непрекъснато настояват за увеличаване на военните разходи и на военните контингенти на тяхна територия, като говорят за мнима опасност от страна на Москва. Целта е засилване на напрежението в региона. Като се имат предвид някои решения, взети напоследък в НАТО и в ръководството на ЕС, възникват логичните въпроси: няма ли участта на Украйна да сполети и други европейски страни, не подготвят ли отсега гражданите на Европа към тази участ. (rubaltic.ru)

Всеволод Шимов*

*Авторът е старши научен сътрудник в Института за Европа към РАН