Георги Пирински: След 35 години – ИМА ЛИ АЛТЕРНАТИВА?
Животът може да бъде разбран само чрез поглед назад, но трябва да бъде живян с поглед напред.* Сьорен Киркегор
Нашият нов сайт „НОВИ ВРЕМЕНА“ се появява в „интересен“ момент. Наред с всичко останало, във въздуха натрапчиво витае и един повтарящ се въпрос – „има ли алтернатива?“. При това в два контекста. Единият, разбира се, във връзка със задаващите се избори „2 в 1“ – ще се очертае ли някаква алтернатива на статуквото от последните години не само като съотношение между партиите в парламента, но и като друго качество и посока на управленската политика. Нещо повече, настойчиво се спекулира дали няма да се появи някакъв нов проект, по скоро вляво, а дали не и президентски и т. н.
Но възниква и един друг, по-широк контекст, в който въпросът за алтернативата се задава. Това е назряващата нагласа за ново осмисляне на т. нар. преход, изживян от страната през 35-те години след промяната на 10 ноември 1989 г. Несъмнено, в месеците след изборите на 9 юни, с наближаването на 10.ХІ, наред със злободневните теми на текущата политика вглеждането в този период ще се засилва преди всичко по въпроса за алтернативата, поне в три аспекта.
Първият – с поглед назад: имаше ли в началото или в хода на промените друга алтернатива в сравнение с наложилата се (и ако е имало такава, защо не е била възприета)? Вторият – каква е оценката за сегашното състояние на страната в резултат от станалото (а съвсем не „случилото се“)? И третият, с поглед напред – необходима и възможна ли е качествено различна алтернатива за развитието на България оттук нататък през следващите няколко десетилетия? Т. е. има ли място репликата „35 години стигат!“?
Ето защо построихме централния раздел на новия ни сайт, „Актуален преглед“, с три паралелни рубрики, посветени на трите взаимно преплитащи се въпроса: Какво стана?/Къде сме?/Какво да се прави? Колкото и преходен да е всеки отделен момент от живота ни, няма как да се освободим от повелята да осмислим текущото си битие (“къде сме?“) – оценка, в немалка степен повлияна от представата, която се формира в обществото относно миналото (“какво стана?“). За да можем да търсим достоверни отговори на следващия неизбежно изпречващ се пред нас въпрос – „какво да се прави?“.
Предизвикателството за такова цялостно осмисляне на миналото, състоянието и перспективите на обществото и страната с особена сила важи за Българската социалистическа партия. БСП бе основен фактор и участник в промените, настъпили на и след Десети ноември. През изминалите десетилетия тя неизменно бе водеща сила в управлението на държавата или в опозиция. Нещо повече – днешното ръководство заявява, че БСП е единствен носител именно на друга, на необходима на страната алтернатива за страната. Обосновката на такава заявка неизбежно е свързано с изработването и разпространяването на цялостен програмен документ, съдържащ анализ на миналото, диагноза за настоящето и проект за бъдещето – т. e. партийна програма.
Още преди две години, на 50-ия конгрес от януари 2022 г., К. Нинова заяви, че БСП се нуждае от нова програма, отчитаща промените в глобален, европейски и регионален контекст, но не само. Поставена бе и задачата „да се направи и по-точен обзор и оценка на така наречения преход, който доведе до бързо пропадане на България“. Както и „да се отдели повече място и конкретност на външната политика“.
Понастоящем работата по такъв документ видимо се форсира с оглед нова програма да бъде приета през тази есен на предстоящия 51-ви конгрес (Кр. Вигенин, Фейсбук, 06.03.2924 г.). Същевременно и други дейци напоследък заявяват необходимостта от подобно усилие. Така например наскоро Калоян Паргов сподели разочарованието си от липсата на идейно-политически разговор в БСП, както и че като предварително условие за такъв разговор са необходими нови оценки за 10 ноември 1989 г., за изминалите 35 години, както и за събитията от 1996 – 1997 година „като вододелна точка и точка на разделение вътре в БСП“ (ribune.bg, 02.04.2024 г.). Да, само че по тази „точка“ да не пропускаме демонстративното убийство на Андрей Луканов на 2 октомври 1996 година. Както и сагата „Президентски избори 1996 година”.
Трябва да е ясно, че за липсата на такъв разговор отговорността е на ръководството на БСП. Още през септември 2020 г. група социалисти внесоха на първото заседание на 50-ия конгрес проект на резолюция за нова програма, озаглавен „Инициатива „Социализъм 21“, останал без последствия. Това предложение бе подето и развито от учреденото през май 2021 г. Идейно-политическо обединение в БСП Платформа „Социализъм ХХІ век“ като отклик от катастрофалния срив на партията на изборите от април същата година.
На страниците и на сайта на теоретичния орган списание „Ново време“ бяха отразени както разгърнатите предложения на Обединението от последните три години, така и поредица от дискусии по въпросите на социализма като теория и практика, на необходимата на страната лява алтернатива и на БСП като неин носител. При пълната незаинтересованост на ръководството, както и при отсъствието на идейна комисия в центъра, тези предложения и дискусии, разбира се, не можеха да се превърнат в процес, организиран и насърчаван в цялата партия.
Днес социалистите сме изправени пред предизвикателството да докажем, че действително сме способни да обосновем и предложим на обществото нужната на страната алтернатива и като непосредствена предизборна платформа, и като цялостно виждане за развитието на страната в обозрима перспектива. Виждане, което се основава на програмно обосновани ценности, отразено в единен дългосрочен проект и конкретизирано в системно синхронизирани политики.
Естествено е такова виждане да се основава на ново вглеждане в миналото и на отговорна оценка на настоящето, но основно внимание заслужава разработката на проект за бъдещето. В тази връзка обаче прави впечатление, че в маркираните по-горе идейно-програмни намерения сякаш надделява настройката за обръщане назад, към станалото преди 35 години и последвалите през годините процеси и трансформации.
В определен смисъл това е разбираемо, тъй като е факт, че и до днес в партията, а и в обществото продължават да съществуват различни, в т. ч. и диаметрално противоположни оценки за споменатите събития и промени, независимо от приеманите политически доклади, резолюции и цялостни програми. И все пак, тръгвайки към ново осмисляне на миналото в търсене на ориентири за бъдещето, си заслужава да си припомним с какво разполагаме като легитимни партийни документи по тези въпроси. Такъв на първо място е сега действащата Програма на БСП „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“, утвърдена от 47-ия конгрес на партията от ноември 2008 г. Доколкото днес Програмата на партията е успешно забравен документ, по-долу са възпроизведени някои от най-съществените формулировки по набелязаните въпроси, заложени в нея.
В Програмата е дадена следната равносметка на прехода: „резултатът е капитализъм в неговите най-уродливи форми (довел) до упадък – социален, икономически и духовен. Тази равносметка отразява реалностите в живота на милиони български граждани, макар и да не отчита постигнатото в демократизацията на обществото и държавата.“; (резултат от) „натрапения от СДС от самото начало на промените шоково-монетарен модел“ (но и на това, че) „на БСП не достигнаха политическа воля и последователност да реализира социалната алтернатива за налагащите се икономически реформи, независимо от политическата цена.“
В тази светлина е формулирано и основното предизвикателство пред БСП: „Днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал, … като социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма. Това означава да се борим за социална пазарна икономика и против общество, подчинено на пазара: “Пазарна икономика – да; пазарно общество – не!” И по-нататък: „БСП е партия на демократичния социализъм /и/ провежда последователна политика за социална демокрация.“
В нея е посочено и разбирането тогава за формулата на желаната промяна – левият проект за развитие на България на сегашния етап – формирането на социална държава по европейските модели и новите значими трансформации в тях, като се отчита българската специфика. При това, в съвременните условия в Програмата Конституцията се разглежда като основата, на която БСП може и следва да изгради своята политика за реализацията на тези идеи през следващите петнадесет – двадесет години.“ (курсив и болд на Г. П.).
Както личи, програмата се разглеждаше като с хоризонт от 15 – 20 години, което изискваше работа по две направления: едното – мобилизация за реализирането й на практика; другото – продължаваща програмна дискусия. Дейности, които така и останаха неосъществени по причини, които тук очевидно няма как да бъдат подробно разгледани, но които безспорно заслужават дължимото внимание в предстоящия период.
Връщайки се сега към постановката за европейската социалната държава като формулата на левия проект за България, възникват няколко въпроса. Дали все още е валидно определението за такава държава, дадено в Програмата? По-нататък – а дали по начало представата за социална държава отговаря на коренните интереси на хората на наемния труд? Нещо повече – дали Конституцията в сегашния си вид, след операциите върху нея от злополучното „конституционно мнозинство“ в края на 2023 г., може все още да се разглежда в този си вид като отправна точка за съвременна лява алтернатива?
Един опит за отговор на въпросите що е социална държава и има ли условия за такава у нас бе разработката на един проект, озаглавен „Социалната държава – устойчив модел в интерес на работниците?“, осъществен в течение на 2023 година съвместно от Фондация „Солидарно общество“ и списание „Ново време“. По долу са възпроизведени някои основни пасажи от обобщаващия доклад по проекта (болдираните изрази са по оригиналните доклади – бел. Г. П.), отразяващи основни тези от отделните доклади с автори последователно проф. Искра Баева, проф. Васил Проданов, Кристиян Иванов и доц. Борис Попиванов.
Именно класовата борба изгради социалната държава. Социалната държава не бе създадена чрез просветен диалог или „разумна“ умерена политика. Това беше отстъпка, спечелена от работниците срещу босовете в резултат на десетилетия борба. Социалната държава в различните й варианти се оценява като едно от най-големите постижения на работническото движение в Западна Европа. И това не е никаква изненада: социалната държава представляваше голям напредък в условията на живот и труд на хората. Здравето, продължителността на живота и социалната сигурност изключително много се подобриха за сравнително кратък период от време с появата на социалната държава през двадесети век.
Въпреки че силата на по-радикалните елементи беше тази, която първоначално бе убедила капитала в необходимостта да сключи сделка, то с течение на времето умерените сили – които виждаха ролята си все по-малко като борба от името на труда и все повече като поддържане на социалния мир – се разраснаха до степен да доминират над социалдемократическата традиция и нейните партии, синдикати и институции.
Историческата роля на синдикатите и социалдемократическите партии стана провеждането на тази политика на класов компромис. С течение на времето всяка от тези структури атрофира – трансформирайки се от масови организации за работническата класа в бюрократични посредници между труда и капитала. Това стана началото на края на разцвета на социалната демокрация.
Успехът на западния модел, базиран върху кейнсианството, (особено в периода 1945 – 1975 г., наречен „les trente glorieuses“ от Жан Фурастие) не може да бъде обяснен без да се вземе предвид натискът, оказан върху капитализма както от съществуването на социалистическите страни като алтернатива, така и моделът на гражданското общество и наличието на силните леви партии, свързани със синдикатите в големите европейски държави.
Няма обаче една единна версия на социална държава, а се разграничават различни нейни идеални форми, като най-известно е разграничението на либерална, консервативна и социалдемократическа от една страна, и на реактивна и превантивна от друга страна. Възможна е и следната класификация на видовете социална държава: осигуряваща – с разгърната система за социална сигурност, регулираща – която в допълнение се стреми да регулира пазарите за предотвратяване на безработицата и поляризацията на обществото, както и социализираща – която, наред с осигуряването и регулирането, си поставя за задача за насърчава различните форми на социализиране на собствеността в интерес на работниците и обществото.
В Западна Европа през последните четири десетилетия, при сериозни национални вариации и със значително разминаващо се темпо, върви процес на демонтаж на пост-военната социална държава. Както е известно, той е провокиран от вълната на неолиберализма, от масово възприетата неолиберална версия на глобализацията, при която императивите на ефективността и конкуренцията стимулират държавите поетапно да се освобождават от свои социални ангажименти.
Източна Европа е залята от същата вълна, но успоредно с нея протича и процесът на оттласкване от епохата на държавния социализъм с присъщите на тази епоха социални придобивки. Негативният прочит на държавния социализъм, най-вече по линия на антидемократичната му природа и дезавуирането на човешките права, поражда амбиции за легитимиране на новите либерално-демократични конституционни модели през тоталното отрицание на практиките и езика на миналото.
Преходът към Четвърта индустриална революция прави невъзможно завръщането към социалната държава от времето до 1970-те години, която е свързана с масовото производство и масовото потребление. Навлизането в епохата на дигиталната икономика на Четвъртата индустриална революция на големите данни води до тенденции на персонализация на потреблението и изисква и нови форми, чрез които да се реализира един нов тип социална държава. Появяват се нови феномени, които следва да се имат предвид.
България е най-неолибералната страна в ЕС, което се вижда от факта, че най-голяма част от нейната икономика е оставена извън държавата на пазарни субекти. Типичен индикатор за това са разходите на държавния бюджет спрямо БВП на страната, които са между най-ниските в ЕС – 40.6 % от БВП, докато средно за ЕС те са 51.5 %. Същевременно социалните плащания като част от държавния бюджет са 13.4 %, докато средно за ЕС те са 20.5 %. Затова и България е страната с най-голямо неравенство в Европа през 2022 г. с коефициент на Джини 41.3 и в това отношение почти сме настигнали равнището на глобалния хегемон на неолибералния капитализъм САЩ, където коефициентът на Джини е 41.4.
Според изследване на базираната във Вашингтон компания „Глобъл файненшъл интегрити“, в периода 2002-2011 г. от България са изтекли нелегално 25,585 млрд. долара, което прави средно 2,559 млрд. долара годишно. Развитите западни държави са получили наготово от България 700 – 800 хиляди високо квалифицирани кадри, подготовката на които би им струвала над сто милиарда долара, т.е. извършен е най-гигантския в историята на страната ни грабеж.
Липсата на обща национална и наднационална визия в силните на деня, комбинирана с ясна цел и посока към личен интерес, доведе до безпрецедентно разделение, отчуждение и омраза между различните социални прослойки, което имплицитно силно отдалечи хората от човешкото. Добрите житейски практики и общовалидни поведенчески норми и традиции бяха „позабравени“ от хората с „помощта” на масмедиите, социалните мрежи и псевдо-общественици в търсене на моментна сензация и слава. Тези фактори са само една част от причините, генериращи у нормалните хора ненормални за развито солидарно общество чувства като омраза, агресия, отчуждение, депресия и в последна сметка оформящи така нареченото „поколение стрес”.
Социалната държава, независимо от разнообразните й проявления, е отрицание и алтернатива на държавата-фирма. В държавата-фирма основна цел е печалбата, и който не носи печалба няма повече място във фирмата. В социалната държава основна цел е достойният живот на всички граждани и печалбата е инструментът за устойчивото гарантиране на този достоен живот.
Необходимо e да се наблегне на рамката, в която можем да мислим една бъдеща работеща социална държава в България. В момента, в който осъзнаем, че тя изисква цялостна политика, а не мероприятия на парче и запушване на дупки, сме направили немалка крачка напред. Ако вземем известното англоезично разграничение между политика (politics) и политики (policies), то социалната държава трябва да бъде мислена първо като политика, а едва след това като отделни конкретизиращи политики.
Отразените тук пасажи не включват докладите по редица основни аспекти на социалната държава – за формите на собственост, за данъчната политика, относно демографската криза, за ролята на синдикатите, както и въпросите, свързани с Конституцията. Пълният текст на обобщаващия доклад и точното разпределение на авторите по раздели, както и самите доклади на участниците в работните дискусии по проекта, можете да намерите на сайта https://novovreme.com/socialna-darjava-ustoichiv-model-v-interes-na-rabotnicite/bulgaria-savremenna-socialna-darjava/%d1%81%d0%be%d1%86%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b6%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d1%83%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b9%d1%87%d0%b8%d0%b2-%d0%bc%d0%be%d0%b4%d0%b5%d0%bb-%d0%b2/
*
Преди 35 години БСП стана носител на алтернативата за национално съгласие като спасителния курс за страната в новите, коренно променящи се условия. Свидетелство за последователното отстояване на този курс станаха заседанията и съгласуваните решения на Националната кръгла маса от януари-май 1990 г. Събудените тогава за активен политически живот граждани оцениха този градивен курс. На първите многопартийни избори през юни същата година, обновената БСП спечели абсолютно мнозинство в Седмото Велико Народно събрание и осигури приемането година по-късно на новата Конституция, определящи България като демократична, правова и социална държава.
Днес БСП е твърде далеч от позицията на първостепенна политическа сила, способна да предложи и стечели доверие за нов обществен договор в полза на реално народовластие, гарантирано правосъдие и социална сигурност. Такива са неумолимите реалности на сриващите се резултати от различните избори от 2017 година насам. Такива са и данните от социологическите проучвания в момента.
Саморекламата на ръководството, че БСП е единствената алтернатива на сегашното статукво, преповтаряна от неговите подгласници, ще си остава голословно твърдение дотогава, докато в партията не настъпи ново обновление за възстановяване на принципите и нормите на вътрешнопартийна демокрация, ново начало на идейно-програмната дискусия и целенасочена подготовка на нови поколения активисти и ръководители на БСП, способни с присъствието си в обществото и с делата си да спечелят ново доверие за възродената за нов живот кауза на социализма на ХХІ век.
Нека си пожелаем новият ни сайт „Нови времена“ да се развива по завета на Димитър Благоев – Дядото като необходимо пространство за актуален „преглед на умствения и обществения живот“ в търсене на новата алтернатива за България!
**Автентичната формулировка на Киркегор гласи така: „Действително е така, както твърдят философите, животът трябва да бъде разбиран с поглед назад. Само че по такъв начин се забравя другото положение, че той трябва да бъде живян с поглед напред. Положение, което колкото повече бива подлагано на внимателно осмисляне, толкова повече води до заключението, че животът във всеки даден момент всъщност изобщо не може да бъде разбран; именно защото не съществува един даден отделен момент, в който времето напълно спира, за да имам възможност да го постигна (т. е. да разбера живота – бел. авт..) , връщайки се назад“ – цит. по https://philosophybreak.com/articles/kierkegaard-life-can-only-be-understood-backwards-but-must-be-lived-forwards
