Делото на Димитър Благоев е живо и днес!

Димитър Благоев е роден на 14 юни 1856 г. в с. Загоричане, Костурско, което при първата катастрофа в Междусъюзническата война е завзето от Гърция. Семейството има трима сина, бащата е принуден да гурбетства в Цариград, а майката работи по полето. През 1864 г. Димитър учи в местното училище при Георги Константинов. През 1870 г. е доведен в Цариград при баща си, където 2 години работи като помощник-обущар. През 1872 г. се записва в училището във Фенер с директор Петко Славейков. След 4 години Славейков му издейства стипендия от българската общност и го праща в Габровската гимназия. Поради солидарност с революционерите през Априлското въстание 1876 г. Благоев и други ученици са принудени да избягат в Стара Загора, където Петко Славейков ги приема и скрива.
 През 1877 г. Благоев посреща руските войски още в Казанлък, но след загубата при Стара Загора жителите са принудени да бягат, Благоев отива в Свищов, започва работа, за да събере пари за обучение в Русия. Заминава за Одеса, където след много премеждия се съгласяват да го запишат в Духовната семинария. Напуска след година. Издържа се с частни уроци и се записва в гимназия. През 1880 г. заминава за Петербург, където се записва в университета и попада в бурна революционна обстановка сред учители и студенти, изправени срещу царския гнет. За три години успява да изучи основните автори на социализма, теченията и възгледите им.
През 1883 г. организира в Петербург група от младежи, която е първата социалдемократическа група в Русия. Благоевата група прави студентски събрания, пропагандира сред работниците в някои фабрики; сформира библиотеки с просветителска литература; влиза в контакт с групата на Георги Плеханов в Женева “Освобождение на труда”. В Петербург среща Вела Благоева, която става негова съпруга. През 1885 г. в нелегална печатница  издават в. “Рабочий”, надушени са от полицията, започват обиски, арестуват Благоев и го екстрадират от Русия.  
Установили се в София, Благоев и Вела Благоева започват да издават сп. “Съвременний показател”, популяризиращо социалистическата идея у нас. През 1886 г. Благоев е учител в Шумен, откъдето е уволнен за социалистическа пропаганда, заминава за Видин, преподава в местната гимназия. През 1890 г. е осъден на 3 години затвор, след обжалване е оправдан и се заселва в Търново. Там пише знаменитата си брошура “Що е социализъм и има ли той почва у нас?”, в която разкрива възникването на капиталистическо производство у нас и на пролетарска, работническа класа. През пролетта на 1891 г. в Търново се провежда първата сборна среща на социалистическите дружинки в България. Там Благоев и Никола Габровски предлагат да се създаде социалистическа партия в България, предлагат програма и устав.
На 20 юли 1891 г. на връх Бузлуджа се учредява Българската социалдемократическа партия. През 1894 г. Благоев се връща в Пловдив, преподава в гимназията, издава сп. “Ново време”, в. “Работник”, пише трудове. През 1902 г. е избран за народен представител. В борбата с разцеплението в партията Благоев обособява БРСДП (тесни социалисти); запазва марксическия тип на партията; учредява български синдикат – ОРСС (Общ работнически синдикален съюз).
Умира на 7 май 1924 г., изпратен от хиляди работници, последователи и сподвижници. Погребението на Благоев е последната голяма легална изява на партията преди репресиите през 1925 г.

“Интересът, парите и богатството – това днес съставлява религията у нас, както и в Европа. Затова у нас безнравствеността, лъжата и измамата пускат дълбоки корени.
Излиза ясно като ден, че нашият живот… получава образа и подобието на капиталистичесткото общество. Излиза, че нашият живот се намира под пълното влияние на начините на капиталистическото производство. А това последното, както видяхме, съвсем естествено води към социализма. Дето ще се рече, естественото развитие на нашия живот води и нашия народ към социализма. С една дума – социализмът има почва у нас.”
Димитър Благоев  

В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО НА ДЯДОТО. На страниците на “Рабочий”, “Съвременний показател” и “Работник”. В началото бе словото му на първоосновател на Партията на руските социалдемократи (Санкт Петербург, 1883) и на Българската социалдемократическа партия (Бузлуджа, 1891). Само това да бе направил Димитър Благоев през живота си, името му щеше да бъде изсечено в календара на европейския социализъм между имената на Жул Гед, Пол Лафарг, Август Бебел, Вилхелм Либкнехт, Антонио Лабриола, Георги Плеханов и Добруджано Геря. Между имената на най-големите теоретици, основоположници и лидери на международното работническо движение.
* * *

Димитър Благоев се качва на политическата сцена на следосвобожденска България с ясното съзнание за собствената си историческа мисия. Мисията на интелигент, на демократ, на родолюбец, жадуващ свобода, доброта, справедливост и щастие за всички. Това са неговите ценности, личните му и обществени ориентири. Като демократ той пристъпва към създаване на Българската социалдемократическа партия, защото доста време преди нейното основаване е наясно, че истински демократ е само този, който ратува за една демокрация, достъпна за всички хора – социалната демокрация.
Историята отреди на Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската държавност. Неговата мисия бе в синхрон с народните стремежи за европейската интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки – Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.
Някак странно ни изглежда днес завършеността на Благоевия политически дебют. Той започва политическата си дейност като завършен марксист. И такъв остава до края на живота си – последователен, безкомпромисен и монолитен. “Могъщото оръжие, което Благоев придоби в учението на марксизма, му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл, и да подпомогне създаването на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната ос на българската история” – тези думи принадлежат на ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, във вражда и помирение, винаги се стреми да бъде обективен.
Първия си крупен политически успех Благоев постига през 1891 г., когато се нагърбва с мисията да обедини социалистите от сиромахомилските дружини на Спиро Гулабчев в “грядущата” партия на българския пролетариат. В историята на европейския социализъм Благоевият експеримент за създаване на партията ще се впише като оригинален български принос. Той започва да строи партията не от основата, а от върха, с един богат идейно-теоретичен арсенал и кадри от малобройното ранно социалистическо движение. Тялото на бъдещата партия, според неговата организационна концепция, ще придобие плът в резултат на развитието на процеса на социално-класова диференциация, за да се появи главният герой на българската политическа сцена – пролетариатът. Неговата предизвестена поява трябваше да се обяви и акушира от българската социалистическа интелигенция, независимо от идейно-теоретичните “люшкания”, личностните противоречия и лидерските претенции.
В 1891 г. Благоев решава още една фундаментална задача – да обоснове програмата и “тактиката” на Българската социалдемократическа партия, да насърчи, мобилизира и активира социалистическото движение, да го изведе на политическата сцена и безпрепятствено да го интегрира в политическите структури на българското общество. Точно тук се проявява онази характерна черта на българския социализъм – приспособяването на идейните стратегеми на българска почва винаги да става чрез присаждане на теоретичните фиданки, внесени отвън. Точно затова българският социализъм продължава да е дълбоко вкоренен в националния живот, въпреки превратностите и изпитанията на времето. Така го е заложил първооснователят на партията Димитър Благоев, предприемайки един безпрецедентен експеримент в историята на европейското социалистическо движение – да създаде българската пролетарска партия в една страна без работническа класа, без синдикални организации, без стихийно работническо движение.
В решението на тази мащабна задача Благоев, разбира се, не е сам. До него плътно застава един от най-видните политически дейци на българския социализъм – Никола Габровски, женевски възпитаник, блестящ адвокат, един от приближените сподвижници на бащата на руския марксизъм Георги Плеханов, първият български депутат-социалист, който в продължение на десетилетия ще защитава интересите на унижените и оскърбените, на гладните и бедните срещу новите капиталистически чорбаджии, срещу буржоазната алчност и бездуховност, срещу непоносимата воня на келепир. До него са “чучулигите”: Георги Бакалов, Драган Герганов (Търново), Евтим Дабев и Тодор Постомпиров (Габрово), Константин Бозвелиев (Казанлък), Сава Мутафов и Андрея Конов (Севлиево), Янко Сакъзов (Шумен), Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Стоян Ноков, Кина Мутафова (лидерите на Българската студентска социалистическа група в Женева), Михаил Иванов, Панайот Венков (Дряново), Петър Генчев (Горна Оряховица).
Рискованата крачка на обединението на всички социалисти в Българската социалдемократическа партия закономерно предизвиква и първите големи вътрешнопартийни баталии. Идейно-теоретичното обосноваване на партията протича във формата на ожесточена полемика. На Учредителния конгрес започва и първото разцепление на току-що създадената партия на две фракции. И ако основната причина в началото е съвсем основателният страх от преждевременното излизане на политическата сцена, от гоненията, политическите уволнения и затворите, то само няколко месеца по-късно става ясно, че на Бузлуджа е започнал процесът на формулиране на два различни модела към създаването, развитието и теоретичното обосноваване на българската социалдемокрация.
Първата голяма теоретична дискусия (1891-1893 г.) е един от най-плодотворните периоди на първото социалдемократическо десетилетие. В сблъсъка с организационната концепция на Женевската група (Слави Балабанов, Кръстю Раковски, Стоян Ноков, Георги Бакалов) се проявява нова характерна черта на Благоевата личност: той е не само автор на теоретични постулати и организационни принципи, той е първосъздател и на партийните кадри. В продължителната полемика с Женевската група – идеолози на отцепилия се през 1892 г. Български социалдемократически съюз, Благоев откровено им съобщава несъгласията си, убеждава ги в правотата на поетия път, търпеливо им разяснява партийната стратегия и тактика. Винаги запазва другарския тон и най-важното – в писмата и в публикациите му се прокрадва онова характерно за него доброжелателно любопитство към идейното развитие на собствените му критици. Надеждата, че те ще израснат като високо подготвени партийни теоретици пропагандатори и агитатори.
В крайна сметка тази полемика между “съюзисти” и “партисти” се оказва много плодотворна среда за идейното избистряне на българския социализъм. В сблъсъка на мненията се ражда и оригиналното българско приложение на марксизма към конкретните условия в страната. Обединението на Българската социалдемократическа партия и Българския социалдемократически съюз в Българска работническа социалдемократическа партия през 1894 г. доказва, че първите български социалисти не заемат кодекс от готови истини, а изстрадват правото си да кажат своята дума, да дадат оригиналния си принос в теорията и практиката на европейския социализъм.
Големите теоретични спорове в европейските социалистически партии, рухването на непоклатими авторитети и заменянето им с конюнктурни величия в средите на Втория интернационал изискват личен избор. И Благоев е принуден да го направи през 1903 г. Раздялата с най-близките му сътрудници е тежка, мъчителна и болезнена в личен план, но е необходима, оздравителна и животворна за партията. Това е нравственият подвиг на Дядото. Той плаща цената на раздялата. И въпреки че скалпелът на разцеплението безмилостно изрязва стари приятелства, той продължава борбата си за съхраняване на партията. До него плътно застават Георги Кирков, Георги Димитров, Георги Бакалов, Гаврил Георгиев и още стотина верни сътрудници, другари и съмишленици.
Разцеплението през 1903 г. е сложен и противоречив процес. Безспорна е истината, че то предпази партията от размиването й в една дребнобуржоазна партия и от съвсем реалната възможност да се претопи и изчезне от политическата сцена (както става през 1899 г. с партията на румънските социалдемократи). Но то за дълги години увлича социалистическото движение в безплодна междуособна борба, отслабва силата и политическото влияние и на тесните, и на широките социалисти.
В идейно-теоретичния сблъсък, разразил се на европейската политическа сцена, Благоев взема страната на революционния марксизъм. Името и перото му се нареждат до имената и перата на Георги Валентинович Плеханов, Август Бабел, Роза Люксембург, Владимир Илич Ленин и Карл Каутски. В аналите на европейската антибернщайниада Димитър Благоев оставя ярка теоретична следа. А знаменитите му филипики срещу общоделците – българските бернщайнианци, “Pro domo suа”, “Марксизъм и берщайнианство?”, “Призраци или действителност?” са теоретически и политически шедьоври. Това е историческият факт и всякакви закъснели опити да се социалдемократизира Благоев на ревизионистка основа след 1910 г. остават безплодни.
Дядото категорично отхвърля височайшите внушения и директиви на Международното социалистическо бюро за безпринципно обединение на тесните и широките социалисти. Той подкрепя Кауцки срещу Бернщайн, Плеханов срещу Жорес, но остро критикува и двамата, когато тръгват по пътя на политическото съглашателство. И заедно с това в теоретичното му постоянство, в страстната защита на научния социализъм няма и помен от догматизъм, сектантство, иконоборчество.
Огромна е ролята на Димитър Благоев в създаването и развитието на българското синдикално движение. Националните анали пазят блестящите му речи в парламента и Столичната община, теоретичните му трудове, решаващата му роля за идейното преориентиране на партията в новата революционна епоха след края на Първата световна война като Българска комунистическа партия (тесни социалисти), неговия неподправен и искрен патриотизъм.
* * *
Днес ние отдаваме почит към паметта на Димитър Благоев с ясното съзнание, че делото му е живо. То е в нас и ние сме в него. Защото той беше и е “съвременник на бъдещето”. Защото и днес – в навечерието на сто и петдесет годишнината от негово рождение – Благоев продължава да тревожи нашето съзнание с въпросите, които България си задава, и на които ние сме длъжни да отговорим. Да разберем икономическата и социалната характеристика на новата информационна епоха с присъщите й закони на социално развитие – това е основната задача на българския социализъм днес, това е заветът на Дядото към днешните поколения български социалисти. Защото светът на третото хилядолетие трябва да бъде не само разбран – той трябва да бъде променен.

От книгата “Първоапостолите на идеала”, 2006 г.

* Текстът е публикуван във в. “Дума” през 2016 г.