Надеждата, че режимът в Кремъл може да рухне, е опасна илюзия
Наскоро Максим Саморуков от вече закрития московски Център „Карнеги” публикува в списание „Форийн афеърс” статия, озаглавена „Крехкият режим на Путин, подобно на съветския си предшественик, балансира на ръба на краха”.
Аргументацията на автора се основава на елементарна историческа аналогия. Съветската система изглеждаше силна, непоклатима, неизменна и никой не предвиждаше нейния крах. Но тя все пак рухна. Според Криворуков, режимът на Путин е абсолютно същия: той също изглежда силен и непоклатим и малцина си представят неговия крах. Но и той ще рухне.
Лесно е да си обясним, защо подобна теза е толкова привлекателна за Държавния департамент на САЩ. Самозаблудата и илюзиите винаги се харесват на обществото: хората обичат да им се казва точно това, което биха искали да чуят. И тъй като пред Киев няма никакви перспективи за ново контранастъпление (по-скоро, обратното, в момента руската армия настъпва), следващият сценарий за украинска „победа” е рухването на режима в Русия.
Историческите аналогии винаги са съблазнителни, но са подвеждащи, защото насочват вниманието ни към повърхностните прилики, като в същото време пренебрегват системните различия. Налице са няколко важни аспекта, по които режимът на Путин съществено се различава от съветския режим от ерата на т. нар. перестройка.
На първо място, последният съветски лидер Михаил Горбачов беше на власт само шест години и така и не съумя да постави под контрол нито вътрешния кръг на партийната номенклатура, нито кремълската бюрокрация, като цяло. В резултат от това, неговите политически инициативи провокираха силна съпротива, което го тласна към по-драстични мерки, дестабилизирали цялата система.
За разлика от него, идвайки на власт през 2000-а, Путин много бързо установи строг контрол над съперничещите си елити и възстанови „вертикала на властта“. Той е начело на страната вече 24 години и повечето анализатори са съгласни, че системните основи на неговия режим са достатъчно здрави и със сигурност ще надживеят създателя си.
На второ място, решаващият фактор за разпадането на СССР беше войната в Афганистан, която нямаше как да бъде спечелена и която в крайна сметка принуди Съветския съюз да започне преговори със Запада. За разлика от Съветите, днешна Русия воюва в Украйна, но продължава да не се съмнява в победата си.
На трето място, Съветският съюз беше фалирал, имаше търговски дефицит и заемаше пари от чужбина. Русия обаче, въпреки натиска на западните санкции, приключи миналата година с положителен търговски баланс от 50 милиарда долара. Съветската планова икономика беше догматична и не се интересуваше особено от материалните ценности. На практика, тя представляваше бездънна яма, в която изтичаха държавните субсидии. За разлика от Съветския съюз, Русия има динамична капиталистическа икономика, която е добре интегрирана в глобалната, а нейните предприемачи се научиха умело да избягват западните санкции.
Не четвърто място, СССР беше федерация, в която етническите руснаци съставляваха едва 52% от населението. Русия на Путин е много по-централизирана държава, в която руснаците вече са 82% от населението.
Трябва да признаем, че перспективата за ислямистко въстание в Северен Кавказ наистина представлява потенциална заплаха за руската сигурност. Но логиката, която превърна чеченския лидер Рамзан Кадиров в лоялен васал на Москва, важи за всеки негов наследник. По-добре е да получаваш поток от субсидии от Кремъл и да караш „Ламборгини”, отколкото отново да разрушиш Грозни до основи. От двете си войни с руснаците чеченците научиха, че желанието за независимост не си струва жертвите и разрушенията. А нито една от другите етнически републики на Руската Федерация не демонстрира каквото и да било намерение да започне война с Москва.
Терористичното нападение в „Крокус Сити Хол”, осъществено на 22 април, не само напомни, че ислямският тероризъм продължава да представлява опасност за сигурността на Русия, но беше и сериозен провал на руското разузнаване и специалните служби. Както е известно, Съединените щати предупредиха предварително за предстоящата атака, т.е. руснаците трябваше просто да поставят въоръжена охрана във всички концертни зали в Москва. Но, дори и евентуални нови атаки като тази в „Крокус” няма да доведат до смяна на режима в Русия.
Както знаем, този път терористите не са дошни в страната от Северен Кавказ, а от Таджикистан. Това показва, че осемте милиона трудови мигранти от Централна Азия потенциално биха могли да се превърнат в риск за сигурността на страната. В същото време обаче, необходимостта от работна ръка за икономиката на Русия, все още натежава над заплахата за сигурността и (поне засега).
Бунтът на частната военна компания „Вагнер” през юни 2023 г. беше изключителен феномен и най-сериозната заплаха за стабилността на режима на Путин от създаването му през 2000-а насам. Никога няма да разберем, как щяха да приключат нещата, ако Евгений Пригожин не се беше поколебал и не бе отстъпил, а беше заповядал на частите си да продължат да настъпват към Москва. Това, което знаем със сигурност обаче е, че бунтът се провали. Пригожин е мъртъв и погребан, а стабилността на режима много бързо беше възстановена. Допускането на този бунт беше сериозна грешка на Путин, но тя е изключение и в никакъв случай не би могла да послужи за основа на политиката на САЩ спрямо Русия.
Ако искаш да постигнеш победа – без значение, дали дипломатическа или военна – трябва да оценяваш реалистично силните и слабите страни на противника. Бързото разпадане на Съветския съюз ни напомня, че винаги трябва да сме готови за неочакваното. Истината обаче е, че Путин (също както и китайският президент Си Дзинпин) се поучи от грешките на Горбачов. И Вашингтон не би трябвало да гради отношенията си с Русия с очакването, че мълнията може да удари два пъти едно и също място, защото това би било опасна илюзия.
*Авторът е професор по държавно управление в Университета Уеслиън и сътрудник в Центъра „Дейвис” за Русия и Евразия към Харвардския университет, анализатор на Responcible Statecraft