Когато дърветата бяха големи: Защо всички обичат Василий Шукшин
На 25 юли се навършват 95 години от рождението на Василий Шукшин – изключителен актьор, режисьор, сценарист и писател.
Днес славата на Шукшин окончателно циментира името му начело в списъка не само на руски народни режисьори, но и на режисьори на световно ниво.
Изглежда причината да се увлече по киното в насока, близка по естетика до селската проза се крие в неговата биография: Шукшин, роден на 25 юли 1929 г. в село Сростки, Алтай, прекарва цялото си детство в бедност – първо колективизацията, по време на която баща му е невинно осъден и екзекутиран, след това Втората световна война и глад. Василий завършва 7 клас в родното си село, после учи в техникум по автотранспорт в районния град, но така и не го завършва. Връща се на село, за да работи в местния колхоз, а после поема към различни заводи в града.
По-късно той често се връща в родния си край в търсене на сцени за бъдещите си творби. Именно селският живот възпита бъдещия режисьор, писател и актьор. Шукшин е могъл да говори само от името на местния селски жител, който е преживял суровите условия на селския живот в тогавашния Съветски съюз.
Но популярността на Шукшин, която посмъртно се превърна в национален култ, се обяснява не само с неговия талант, харизма и дълбочина на познаване на селската култура. Той се появява тогава, когато съветското изкуство и в частност киното вече са готови за появата му.
През 70-те години на миналия век творческият прилив на десетилетието на “размразяването“ (обикновено така се нарича периодът на управление на Никита Хрушчов, когато властите в СССР се опитват да поправят грешките на сталинския тоталитаризъм), не само бележи масовото очарование от европейската интелектуална мисъл, но също така отваря „портал“ в изкуството към руското село.
Василий Шукшин е изключително талантлив автор, който успя да удиви публиката със своята истина, искреност и чувствителност, да отхвърли легендите и измислиците и да остави само човека.
Писателят, режисьор, сценарист и актьор Василий Шукшин завършва режисура във Всерусийския държавен кинематографичен институт в Москва. По-късно в интервю Василий Макарович казва, че по това време вече е имал достатъчно опит да мисли самостоятелно, тъй като е познавал добре селския живот, започнал е да работи рано и е служил във флота. По време на обучението си той пише първите си разкази, които показва на своя учител, известния режисьор Михаил Ром. През 1958 г. списание „Смена“ публикува дебютния разказ на Шукшин „Двама на каруца“.
Първата си главна роля изпълнява във филма „Двамата Фьодоровци”, първата му книга е сборникът с разкази „Селски жители”, а първия си филм заснема по собствен сценарий – „Живее такъв момък” (1963). Именно с него печели „Златен лъв” от Международния кинофестивал във Венеция.
„Калина алена” (1974) е върхът в творчеството на Шукшин – той написва сценария, режисира и сам изпълнява главната роля във филма. Само няколко месеца след неговата премиера Василий е намерен мъртъв – случва се на 2 октомври 1974-а, по време на снимките на култовия филм, посветен на Великата отечествена война „Те се сражаваха за родината” на режисьора Сергей Бондарчук. Шукшин е поканен да изпълнява една от главните роли, но съдбата решава друго… Василий Макарович си отива от нашия свят едва 45-годишен.
Припомняме си няколко негови мъдри със своята изстрадана искреност мисли:
“Когато не се чувстваме добре, ние си мислим: „А някъде на някого му е хубаво.” Когато ни е добре, рядко обаче си казваме: „Някъде на някого му е зле.”
„Сега ще кажа нещо красиво: ако искаш да бъдеш майстор, топи перото си в истината. По никакъв друг начин не би могъл да учудваш другите.”
„Не е страшна глупостта на владетеля, тъй като той винаги е божествено глупав, ако не знае друга радост освен политиканстването и собственото си облагодетелстване. Страшното е, че хората го търпят.”
„Никога не бива да идва мигът, в който да махнеш с ръка и да кажеш, че вече нищо не можеш да сториш. Винаги можеш да направиш нещо.”
„Хиляди трябва да се опитват да пишат, за да се роди един писател.”
„Граматичните грешки, изписани с красив почерк, са като въшки върху копринена риза.”
„Самокритичността прави човека наистина умен. Така е и в изкуството, и в литературата.”
„Най-наблюдателни сред хората са децата. След тях са художниците”.
„Истината винаги е малословна. Лъжата – напротив.”
„Човекът, който дарява, иска да изпита радост. Никога не бива да му я отнемате.”