Карбовски: Пеевски уби журналистиката. Никой не го пита, поне един истински въпрос
Представете си: Пеевски без микрофон
Политическата власт на Пеевски е към своя край. Или не е?
Не знаем и не бързайте да го казвате.
Делян Пеевски притежаваше четири стълба, на които сътвори своята лична империя, непотърсил нито за секунда лична симпатия. Освен когато отслабна, може би.
Първият стълб беше неговото политическо представителство. То изтъня и продължава да изтънява. В момента то може да се опише като половин Йордан Цонев, които вече си е осигурил авариен изход, казаха ми. Първият стълб вече е фиктивен и по инерция, Пеевски вече не е политик. Питайте Борисов защо.
Вторият стълб на властта на Пеевски е неограниченият финансов ресурс. Но за разлика от Бойко, който е “давач”, Пеевски е стиснат в разпределението по веригата. Иначе е човек, който си държи на думата и умее да прави бизнес. Но не умее да купува хора с пари и чар. А само с пари. Което, казват ми, е кофти. Но този стълб още работи.
Третият стълб е личната харизма. В този смисъл Пеевски е трикрак стол. Това е тема за дисертация – на Запад харизмата на политика е решаваща, у нас е задължително политикът да няма харизма, да е гаден, мразен, шишкав, груб, тиквен и задължително небръснат. И пак го избират. И не говоря само за Пеевски, сещате се. Според мен това е, защото жените малко гласуват. И ако гласуват – гореизброените качества са им секси. Убеден съм, че е така.
Четвъртият стълб на Пеевски са медиите. Човекът, който има влияние във всички медии обаче никога не е дал нито едно интервю. Това е обидно и злокобно отношение – за сметка на това медиите на Пеевски са съсипали не една съдба. И не без съучастието на хора, които наоколо вие наричате “журналисти”. Техният профил обаче е на наемни убийци за стотинки.
Така с политическо представителство, пари, липсваща харизма и подадени услужливо микрофони пред устата Пеевски още съществува и е силен.
Реално обаче единственият стълб, който е важен за властта и още го крепи са легитимиращите го микрофони. Това са микрофони, които не формират нито един един въпрос към Пеевски. Истински въпрос. Това също се нарича журналистика. Нито един въпрос, нито едно интервю. Именно на това се крепи колоса с глинено-микрофонени крака – само на присъствие в медиите, наркотик за измъченото му политическо тяло.
Кратка скоба – по време на скандала с КТБ, Пеевски извади едни хора, които искаха да го убиват. Къде са тези хора сега? Ще се появят ли услужливо пак?! Никой не пита Пеевски. Ако има журналисти, биха питали далеч по-важни неща. Но подпирането на микрофон с лакът близо до устата на Пеевски продължава, чудно защо.
Няма пети крак на който се крепи това политическо животно, омръзнало на всички – ако споменавате съдебната власт или главния прокурор, това не е подпора за Пеевски. По скоро е облегалка, която всеки момент може да се изметне.
ДПС вече не коментира Пеевски. А той няма какво да каже – трябва да се заканва на ДПС, което всъщност иска да придобие. Ако журналистите, не, ами ако главните редактори поставят присъствието на Пеевски в медиите на трупчета, Пеевски ще изчезне. Ще изчезне фактически. И това ще го запази физически, защото иначе ще го ликвидират.
Но той няма спирка. Докато го представяте за фактор, той ще вярва, че играе игра и ще загуби живота си. Опитите му да насочва огъня към Президента и да говори за заговори срещу него е безсилие. Всъщност никой нищо не прави, докато рибата се мята на пода на лодката.
Ако ви е грижа за Пеевски, спрете му микрофона. Или го попитайте нещо от кумова срама. Но едва ли. Пеевски уби журналистиката в тази страна и сега тя не е жива, за да му помогне. Пък и каква истина може да извади Пеевски за себе си, за мирогледа си, за целите си, за полезността си, за визията си, за България? Пеевски е лозунг на самия себе си, на отиващия си пеевски комунизъм. И на еврокомунизма въобще.
Дръпнете кабела на тая журналистика сравнима с пластмасова стойка за микрофон и всичко свършва. Така направиха политиците, съратниците, финансиращите този феномен. Наистина феномен.
Но като си помисля какво ще пише в учебниците по история за човека с това име, съчувствам на историците. Защото врагът на Пеевски е философ. За философите и философията им в историята винаги има добри думи. А за счетоводителите на философите няма нищо – или само лошо се пише.
И е време Пеевски да помисли за това, казвам го със симпатия – като към охранения кръчмар, който вече всички бият в този безполезен кръчмарски бой, който се нарича български политически живот.
