Георги Пирински: Къде сме и какво да се прави?

Вече е ясно, че до изборите на  27 октомври остават точно 60 дни. Засега си остава очакването,  че те няма да доведат до сериозни промени в следващия парламент, което означава още по-слаба избирателна активност. Затвърди се убеждението, че няма смисъл да се гласува, защото всяко принципно усилие за изход от проточилата се криза е обречено да се разбие в невидимата стена на задкулисни зависимости и сделки, с които всъщност определят „как се случват нещата“.

Като реакция, периодично се подемат апели за „нещо ново“, което да динамизира политиката – било президентски ход, било появата на някой неизвестен досега „играч“. Всъщност нов интерес към изборите може и трябва да събуди не някакъв нов „проект“, а онзи участник, който ясно постави ключовия въпрос къде е мястото на България в света от гледна точка на нейната национална сигурност. Твърдението, че тя изчерпателно се гарантира от членството в НАТО е спорна поне по две причини. Едната е, че Алиансът продължава да ескалира войната в Украйна с цел трайно да дестабилизира Русия, вместо да даде път на незабавно примирие и последващи преговори. Това увеличава и пряката заплаха по отношение на  целите на наша територия, набелязани в руската ядрена доктрина. Другата  – САЩ обявиха Черно море за приоритет на националната им сигурност и последователно го милитаризират в нарушение на неговия международноправен статут. Този курс бе възприет и се провежда без оглед на това, че противоречи на  интересите на нашата национална сигурност.

За БСП възниква шансът не просто да се обяви против войната и за преговори, а да обоснове нуждата  от цялостно обсъждане на приоритетите на националната сигурност на страната, вместо  безкритичното следване на външни предписания. Поученията, че такива въпроси можем да си позволим едва след 5-ти ноември означават, че те отпадат от предизборните дебати, както и че продължаваме да се отказваме от своя позиция. Докато Конституцията в  член 24 постановява, че външната политика следва да се осъществява в съответствие с принципите и нормите на  международното право и нейни основни цели са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред.

Не става дума за конфронтация с партньорите в Алианса, а за пренасяне и у нас на сериозната дискусия, която протича в другите държави- членки. Така например, според задълбочено изследване на Вашингтонския институт за отговорно управление „Куинси“ от м. февруари т.г., озаглавено „Дипломатическият път към сигурност за Украйна“, мнението, че договорен край на украинската война е нито възможен, нито желателен, е погрешно. Най-добрият вариант за Украйна е споразумение в резултат на преговори, което защитава нейната сигурност, минимизира рисковете за нови нападения и ескалация и съдейства за по-широка стабилност в Европа и света. Предвид дълбоките съмнения на Русия относно намеренията на САЩ, предложенията от американска страна трябва да съдържат сигнали за готовност да се обсъждат и възраженията на Москва относно разширяването на НАТО. Чрез съчетание на отбранителна помощ със силна дипломатическа активност Съединените щати биха могли да осигурят независимост за огромната част от Украйна, да предложат осъществим път към нейния просперитет и да минимизират заплахите от дългосрочна конфронтация с Русия. Това няма да е пълна победа, но въпреки това би било монументално постижение.

Бюлетинът на Фондация „Фридрих Еберт“  за външна политика и политика за сигурност от 11 юли т.г. публикува виждане, според което  едно връщане към Източната политика на помирение от 70-те години на миналия век може да ни помогне да разработим реалистична външна политика на последователни стъпки към крайната цел: мир с Русия. Преобладаващото мнение в Германия е, че Източната политика – обикновено разбирана като политика, основана на подхода за мирно съвместно съществуване с Русия, възприет на времето от Вили Бранд като канцлер – понастоящем е напълно дискредитирана. Дори онези, които признават, че тя е била успешна през 70-те години, сякаш мислят, че тя вече не е релевантна и следва да бъде изоставена. Напротив: ние се нуждаем от Източната политика може би повече от всякога и социалдемократите следва да се връщат към нея, вместо да я отхвърлят.

Що се отнася  до кризата на държавността у нас, то тук е следващия шанс за БСП да спечели ново доверие като предложи извънредни мерки за обрат към оздравяване на многопартийната система и начина за провеждане на изборите, като например  онези на Георги Първанов още от 2008 година /netinfo, 17.06.2008 г./:  реални гаранции за национално представителство на партиите – изискване за регистрация в минимум 2/3 от общините и дерегистриране при спад под 1% от вота; прозрачност на партийното финансиране – прекратяване финансирането от юридически лица, публичен регистър на дарителите-физически лица и регистрирана сметка в ЦИК; изчистване на избирателните списъци и  активна регистрация на избирателите. Същият тип мерки са   наложителни и по правилата за предизборните дебати, както и за провеждането и отчитането на резултатите от изборите.

Това е нужният сега път към укрепване на парламентарното управление, вместо призивите за  „нещо ново“, което трябвало ако не сега веднага, то тогава малко по-късно, евентуално след осми избори през 2025 година в по-следващото 52-ро НС , а не в предварително обреченото 51-во. Удивителна е лекотата с която политици и анализатори се впускат в подобни разсъждения. Зове се за „нов политически модел“, примерно президентска република, идея която обаче  поражда опасения за авторитаризъм. А може би има и други „модели“? Във „Файненшъл таймз“ от 23.08. се появи мнение на читател със заглавие „/к/онституционните монархии продължават да  надцакват (still trump) републиките“, защото успешно решавали въпроса за разделение на ролите между държавен глава и министър председател, по който републиките се проваляли, тъй като били недозряла форма на управление.

Необходимият отговор срещу подобни „турбуленции“ не са поредни призиви за стабилизация, а настъпателна защита на републиканизма и управлението чрез работещ парламент. Създава се обаче впечатлението, че БСП се ограничава с призиви за стабилизация. На срещата на БСП и коалиционните й партньори на 9 август т.г.,  като основа за обща управленска програма бе възприето посланието за „Стабилизация на държавността и институциите“. Десетина секторни проекта не могат да пренасочат нагласите в полза на необходимия решителен обрат към нов курс за трайни решения срещу многостранната криза не само в управлението на  държавата, но и в живота на обществото.

Тук стигаме до следващото предизвикателство пред БСП днес. Става  дума за необходимостта партията да обоснове цялостна политика на социализация на икономиката и обществото като отрицание на властващата неолиберална парадигма.  Заявка за такава политика се съдържаше например в предложения от Градския съвет на БСП-София проект за програмна декларация за заседанието на 50-ия Конгрес от февруари 2023 г., озаглавена „Да трансформираме системата“. На Конгреса обаче ръководството въобще отказа да го разпространи за обсъждане. Вместо това, заседанието остана в аналите с безпрецедентната липса на заключителен политически документ, както и с абсурдното „изключването“ на 14 активни членове на партията.

Продължаващото безсилие на БСП да излезе с впечатляваща алтернатива на кризисното статукво не е случайност. В сегашното си състояние БСП се оказва напълно неподготвена да предложи обмислен и принципен отговор на базисния въпрос, какво всъщност е лявото в съвременния бурно трансформиращ се свят. Пряката отговорност   за тази продължаваща безпомощност е на ръководството от последните осем години. През този период в БСП напълно замря какъвто и да бил идейно-програмен живот. Звената на Националния съвет, призвани да го поддържат и развиват – както съответната Комисия, така и центровете за исторически, политически и програмни изследвания и разработки в рамките на Националния политически институт “Димитър Благоев” бяха напълно обезлюдени и  „занулени“. Вместо това бе наложен като програмно начало така наречения „социален“ или „ляв“ консерватизъм, който и си остава неоспорен и от сегашното ръководство.

Отговорът на въпроса що е ляво на свой ред предопределя отношението към обосновката на цялостна политика на една социализираща социална държава на новата дигитална ера. Такава политика обаче днес  еднакво безапелационно се  отхвърля както от привържениците на „левия консерватизъм“, който бил същинското ляво в новия свят, така и от  призоваващите за нова  комунистическа партия, която да замести БСП. При това изобилие на взаимоизключващи се възгледи, отговорът на този въпрос остава да търсим въз основа на критерия, доколко дадена политика защитава интересите на огромното мнозинство хора, издържащи се от своя труд, творчество и предприемчивост, срещу диктата на олигархичния капитал. Днес такава е политиката в полза на посочената по-горе социализираща социална държава – концепция, която чака своята обосновка и развитие.

И накрая – предстоящата предизборна дискусия неизбежно ще бъде белязана от острия сблъсък на позиции за събитията и процесите, свързани с двете възлови дати от близката история на страната – 80 години от 9 септември 1944 година и 35 години от 10 ноември 1989 година. Тук особено сериозното изпитание  пред партията е да предложи на обществото такива оценки за предходните 45 години и изминалите 35, които да легитимират БСП като нужната на страната обновяваща се партия на демократичния социализъм на новото столетие.

Но разработката на подобни оценки е възможна само при наличието на ясно съзнание в днешното партийно ръководство за необходимостта от такова обновление – съзнание и нагласа, каквито очевидно напълно отсъстват. И трябва да е ясно, че това отсъствие на решимост за дълбоки промени в самата партия ще я оставят безсилна да спечели широко обществено доверие за необходимия на България нов проект за развитие в съвременния свят. Състояние, което ще има своите последици не само за резултатите от изборите и бъдещето на самата партия, но и за каузата за нова социалистическа перспектива за България.

27.08.2024 г.