Иван Гранитски за Кеворк Кеворкян: Изобличителят на духовните плебейщини!

1.

Великият немски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел говори за иронията на историята, която почти винаги спохожда времена на резки социални сътресения и трансформации. Често пъти крале, императори, дори неглупави държавници имат едни планове, а ироничните пируети на историята предлагат съвсем друго развитие на събитията. Времето на така наречения демократичен преход от края на 1989 година дава удивителни примери не само за шегобийството на историята, но твърде често и за мрачни и зловещи гротески, пред които капричосите на Гоя биха могли да изглеждат като наивни детски рисунки.
Поразително е, че българското общество се оказа дотам неподготвено за социалните трансформации и промени, че в продължение на повече от четвърт век не само не успя да открие истинските си безкористни и родолюбиви народни водачи и политици, но и прояви учудваща наивност и безхаберие, да не кажем конформизъм и овчи възторг, издигайки все по-неподготвени за сложния и противоречив исторически период персони, които в един момент си повярваха и се самопровъзгласиха за несменяем политически елит. В коловозите на властта се овъргаляха няколкостотин депутати, областни управители, министри, премиери, президенти, които във всяка сериозна страна, в най-добрия случай биха били приети за началници на цехове в някое малко градче или управители на баничарници и хоремагове.
Не стига, че българското общество не случи на истински безкористни народни водачи и политици, но се оказа и доста бедничко откъм ярки публицисти, които да демаскират безстрашно шабаша на политическите вещици (може би с единични изключения).
Несъмнено най-яркото изключение тук е Кеворк Кеворкян. За него категорично важи прекрасната българска поговорка „Шило в торба не стои“. Затова когато разноцветни български политици и силните на деня спряха неговото легендарно предаване „Всяка неделя“, защото изтръпваха и трепереха от острия език на Кево и суровите му, безпощадно верни анализи, той даде воля на полемичното си перо на страниците на редица вестници като: „Уикенд“, „Стандарт“, „Преса“, „Труд“ и т.н.

Те получиха феноменалната възможност блестящото перо на Кеворк да поднася своите ярки политически анализи, безжалостни разрези на слугинажа на редица медии (предимно коридорни телевизии), антрефилета, полемики, филипики, политически портрети и прочее. С присъщото си чувство за хумор Кеворк нарече една внушителна серия от публикации „приказки за телевизията“. Но ние виждаме, че в тези текстове често пъти не само няма нищо приказно, но и обратно – гротеската, безжалостната словесна карикатура, острата пародия доминират над всичко.
Ако погледнем като цяло хилядите публикации на Кеворк Кеворкян във вестниците, а напоследък и в някои сайтове, ще се убедим, че той сътворява удивителен социополитически и философско-исторически портрет на епохата на прехода. Българският преход, разбира се, както се вижда, май ще бъде безкраен и все по-мъчителен. Затова и въображението на нашия автор тепърва ще има своите предизвикателства за сериозни предупреждения, проникновени анализи и неподражаеми иронично-пародийни репризи и памфлетни експлозии…

2.
Част от блестящите си статии, антрефилета, памфлети и словесни инвективи неслучайно Кеворк Кеворкян композира и в отделни книги. Това е необходимо на бъдещите изследователи, социолози и психолози, които сериозно ще се заемат с анализирането на шизофриничния български политически преход. Нека тук се спрем само на две от последните засега книги на Кеворк Кеворкян, които са емблематични за цялостното му творчество. Освен това те съдържат знакови послания към нашето общество.
Първата е „Тайните на телевизията“, която обхваща 77 от бравурните неистови, невероятни негови есета, печатани седмично във в. „Труд”. Всяка творба на Кеворк Кеворкян, разбира се, е провокирала в добрия смисъл на думата интереса на широката публика и на критиката, но тази действително е уникална, защото само на пръв поглед е посветена на телевизионните потайности. Всъщност главното й послание е насочено към духовното здраве на нацията, към сложните, често пъти алогични и ирационални трансформации и пертурбации в общественото пространство през последния четвърт век.
Обаче наистина ли са алогични и имагинерни?
Прочитайки на един дъх книгата (а преди това сме следили тези текстове и във в. „Труд”), пред нас се очертава доста трагична картина – общество с драматично разклатена социална стратификация, дезориентирано, дезинтегрирано, отхвърлило едни идеали и несъздало на тяхното място други, общество в икономическа, политическа и най-страшното – духовна безпътица.
Нашият автор ни подвежда, като уж ни занимава с една или друга телевизионна еднодневка, някой тв водещ мишок или псевдогерой на деня с неизяснена сексуална идентичност, или просто с поредния ибрикчия. Той всъщност ни кара да се събудим, да отворим широко очите си за това, което се случва с нас самите. Има причини, разбира се, да бъдем такива днес. И причините са по-отдавнашни, не са само плод на така наречения демократичен преход. Но има и специфичен „принос” на последните две десетилетия в злодейския процес на разграждане и разфасоване на държавата. Анализите и разсъжденията на Кеворк са до болка точни и проникновени. Те оглозгват съзнанието на мислещия човек и го карат да се стряска. Разбира се, ако има съвест, ако са му останали поне зачатъци на чест, национално достойнство и гордост.
Тайните на телевизията всъщност са тайни на почти три шеметни и – за жалост – съвършено нелицеприятни десетилетия. Истинската демокрация не само е свобода на словото (която се изроди в нетърпимо словоблудство и заекващо речеви мастурбации). Тя предполага ред и организираност, смисъл и разум, правила, ясна ценностна система, истински ориентири, фундаментално базисни убеждения, върху които стъпва общественият договор. Острият като бръснач ум на Кеворк, уви, не открива такива общи и основополагащи за нацията и обществото ни фундаменти, от които да се оттласнем от дъното на духовната мизерия и нищета.

Не бива да се подлъгваме от неговата блестяща ирония, от словесните му карикатури, гротески, инвективи, параболи на ума и да мислим, че те са само белег на стила му – неординерен, ярко предизвикателен, конструиращ фразата с помощта на многобройни алюзии и реминисценции, вътрешни цитати и позовавания на велики мислители или модерни медийни звезди от световната сцена.
Не, тук има нещо по-дълбоко – Кеворк Кеворкян се опитва да ни разкрие генезиса на злото, причините, които водят до развратяването на обществения морал, до невъзвратимия разпад на ценностите, до цялостната дезориентация на обществото ни.
Всъщност тези приказки за телевизията са май доста страшнички, ако ги четем, както трябва, а не както неговите псевдогерои, подвизаващи се на медийната, а и на политическата сцена на България. Квазигероите идват и си отиват, те са пренебрежимо незабележими микроорганизми, полепнали по снагата на изтерзаното Отечество.

Сигурен съм, че след петдесет години бъдещите поколения ще се ориентират безпроблемно от текстовете на Кеворк, публикувани във в. „Труд”, за същинските причини на окаяното ни днешно битие и дай боже, ще могат да направят своите изводи как не трябва да се управлява не само една медия, но и една цяла държава.

И как има все пак неща, които не са за продан.

3.
Другата книга на Кеворк Кеворкян, която още с излизането си се превърна в същински бестселър носи емблематичното заглавие „Плевнелиев – президентът натрапник“. Разбира се, почти няма медия в България, която да не е изтъквала и регистрирала безбройните гафове, скандални опущения или откровени глупости, дрънкани от това лице по време на петгодишния му мандат. Най-сериозно и методично обаче с изследването анатомията на това недоразумение се зае Кеворк Кеворкян. Задача трудна и неблагодарна като се има предвид твърде неприятната миризма, която постоянно витае около споменатото лице.
В продължение на пет години Кеворк Кеворкян с удивително постоянство и търпение следи одиозното развитие на този български мистър Бийн.
Кеворк Кеворкян очертава порочния феномен на посочването. Един от големите грехове на прехода, довел до оскотяването на съвременната ни държава, е, че голяма част от дечицата на предишната номенклатура се превърнаха в най-върли слагачи и лакеи на американците. Плевнелиев, разбира се, е забравил какъв е собственият му произход и какви са били родителите му, но историята помни.

Помни и Кеворк и създава особен жанр – иронична историография. По същество това е безжалостен разрез на политическия живот през последния четвърт век, през който интригите, крамолите, простотиите, нескончаемите плебейщини очертават гротесковия портрет на епохата. Възниква резонния въпрос „случайни ли са случайностите?“ Във време, в което ние имаме нужда от един Шаляпин, те ни пробутват Азис. Васалният манталитет, сервилността, слугуването, лакейниченето и мазното нищоговорене на политиците доведоха нашето общество до пълно объркване на ценностите, до тотална подмяна на ориентирите и до такова почти налудно състояние, в което празният бъбреж на лица като Меглена Кунева, Сергей Станишев, Росен Плевнелиев и прочее, става не само търпим, но и загадъчен.
Много сполучливо Кеворк нарича подобен тип парвенюта временни квартиранти на мизерното настояще. Книгата му е пронизана от болка и тревога за развитието на българската съдба. Възможно ли е да бъдем безучастни, когато газим в океан от безсърдечие, кучета оглозгват професори и дечица, а еколозите и добре платените защитници на човешките права ни обясняват, че циганите били иначе добри хора, въпреки, че безчинстват, насилват, грабят и убиват. И техните права били по-важни от правата на жертвите. Според Кеворк Кеворкян преходът е същински рай за малоформатните хора, какъвто е за съжаление и президента – „герой“ на неговата книга.
Фрагментарният и мозаечен подход на конструирането на книгата на пръв поглед би могъл да подведе наивния читател, че става дума за разхвърляни случки, събития, изказвания, свързани с нашенския Бийн. Но всъщност авторът следва строга и ясна концепция, чиято главна цел е да се надникне отвъд външната събитийност и да се прозрат дълбоките причини, скритата механика на разпадните процеси, да се посочат диригентите на разтлението. Тук се нареждат не само ренегатите като Иво Прокопиев, Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов, Николай Младенов и др., които емблематизират отвратителното майкопродавство и отцеругателство, но и откровените мошеници, извършили хунвейбинските набези на ликвидационните съвети, чиито вдъхновител е Филип Димитров, ограбването на Кремиковци и цялата злодейска масова и касова приватизация, както и престъпната реституция, зачената в лъжа, подлост и безнравственост.
Остроумно Кеворк Кеворкян определя псевдоимперии като тази на кръга „Капитал“ като построени върху фундамент от кал. Ренегатите гъгнат на поредния американски посланик и целуват чепика му не само, за да се подмажат поради вътрешна склонност към сервилност, но и за да осигурят мизерното си битие с някое и друго проектче от фондации като „Америка за България“ или кърваво подаяние от Сорос. Това са всъщност истинските екзекутори на обществения морал, пиратите на прехода или колорадски бръмбари като Плевнелиев, еднакво безмислено ухилен като герой на Чехов при сватби и погребения.

4.
Кеворк Кеворкян демаскира политическите мародери, които искат да обезличат постиженията на миналото и като цяло на доброто, безкористният дългогодишен труд на няколко милиона българи, вградили енергията и вярата си в изграждане на държавата.
Книгата на Кеворк Кеворкян е разнищваща диаграма на Прехода с всичките му зулуми и свинщини, с плебейщините на така наречения политически елит – разюздаността на агнешките главички и новите Павликморозовци, примъкващите се, чието знаме е мерзостта и гаврата със Свободата. Ето един поразителен фрагмент, който е като квинтесенция на философията на книгата:
„В политическата Секта непрекъснато се пазарят, като конекрадци, за пари за здравеопазването, а вие говорите за Свобода; университетите са се превърнали в просяци – а вие говорите за Свобода; лекарите и изобщо кадърните ни хора полагат неистови усилия, за да останат предани на страната си – а вие говорите за Свобода; бандитската приватизация завинаги лиши от правила стопанския живот в страната – а вие говорите за Свобода; изстъпленията на „десните“ черносотници разклатиха задълго българската Църква – а вие говорите за Свобода; един цар заложи българската корона заради някакви пикливи имоти – а вие дрънкате за Свобода.
Изхвърляте Ботев от учебниците, а пък вкарвате симпатичния титан на мисълта Бат Сали в Парламента – а ми говорите за Свобода.
Всичко това са жестове на Безумието – колкото да ни отдалечат от истинската Свобода, може би завинаги.
С подивели от немотия цигани и със слепци, които си въобразяват, че могат да фалшифицират Инвентарната книга на Прехода никаква „свобода“ няма да успеете да пробутате.
Впрочем, и никаква идея за десница не успяхте да пробутате – вижте ги, мамините кинкалеристи, как и сега се пазарят за власт.
Свинчета ритат съсредоточено свинския мехур на майка си – ако ми е позволено малко фриволно да перифразирам стихът на един поет – това е всичко, което постигна свободата.“
Калейдоскопът от анекдоти, случки, събития, цитати от изказвания и мъдри книги на велики личности или полюции на обикновени идиоти политици позволява на автора да съчетае трагичното със смешното, водевилното със сериозното, гротескното със суровореалистичното.

5.
Тази книга показва не само колосалната ерудиция на автора, пъргавата способност на неговия ум за бързи и внезапни комбинации, проникновенни социополитически анализи, но и многопластовост на наблюденията, бравурен, остър, солен понякога, цветист и богат български език, зад който стои дълбока и съдържателна мисъл.
Езикът на тази книга е езика на гнева, трупан в годините на така наречения преход, гняв, който изригва в афористичната и елиптичната конструкция на фрагментите на Кеворк, където иронията прелива в гротеска, незлобливото и анекдотичното внезапно се превръщат в оксиморонна памфлетност, а понякога и в неприкрита злъч и подгавряне. Но обектите, които рисува изтерзаното перо на автора, са толкова уродливи, че каквито и силни думи и изрази да се използват, те ще бъдат справедливи.
Обективният прочит на историята е съпроводен с блестящи психологически портрети на лапацалата – Даниел Митов, Николай Ненчев, Христо Иванов, Румяна Бъчварова, Меглена Кунева, Радан Кънев, Петър Москов и прочее, и прочее, които са главните диригенти на шизофреничната политическа какофония, оглушила съвременното ни общество.
Ето честната, ето дълбокосъдържателната, ето истинската книга за прехода, показан без маска и без грим като озъбено свирепо куче, както би казал поетът. Несъмнено по тази книга бъдещите поколения ще съдят за иронията на историята, която ни поднесе толкова уродлив, безнравствен и апокалиптичен преход.