Седми пореден път – защо?

Вероятно е дошло времето да впишем парламентарните избори в списъка на националните спортове и да организираме световно първенство. Не се ли уморихме да правим едно и също и да получаваме… едно и също? Но е ясно, че това е конституционна процедура, затова е добре да помислим и за това. Във Франция не можеш да свикаш нови избори за Национално събрание преди да е изтекла една година от предишните. В Германия не можеш да предложиш вот на недоверие в избрания Бундестаг, без заедно с това да предложиш и ново правителство в същия състав на парламента, което да бъде избрано.

Обратно на политическите оптимисти, очаквам на изборите през октомври 2024 г., седми поред след 2020 г., избирателната активност да бъде още по-ниска. Ще гласуват най-верните избиратели на партиите, които почти никога не променят вота си. Избирателният праг от 4% ще бъде по-нисък като брой на необходимите за влизане в НС гласове. Така става много вероятно в новия парламент на има повече партийни фракции и по-трудни възможни формули за правителствени мнозинства. Нещата могат бързо да стигнат отново до задънена улица. Освен ако избраните депутати не проявят толкова учудващо въображение, че да намерят трайна правителствена формула. И то не много вредна за обществото.

Въпросът е: какво по-точно очакват състезаващите се 24 партии и 9 коалиции да направят избирателите? И защо изобщо да го правят? След като вече седми пореден път от април 2021 г. гражданите са призовани да решат въпроса, кой да управлява общите дела. Нима ще ни учуди, че избирателната активност вероятно отново ще постави рекорд на неучастие? Или че отново ще имаме един разпилян вот, но не поради глупостта на избирателите, а поради отчаянието им, че не могат да си представят никой от „големите“ (те колко ли останаха) да има куража да управлява без скандална корупция и без напориста шуробаджанащина. И дали това не е защото състезаващите се партии не показват никакво въображение, с което да разрешат нелесния въпрос за едно многопартийно и относително стабилно правителствено мнозинство?

Въпросът е: какво ново предлагат тези партии и коалиции, защото ако за седми пореден път е „пак от същото“, няма защо да очакват друго, освен „пак от същото“ и от избирателите. Именно какво ново предлагат в сравнение с протеклите досегашни шест парламентарни избори само за четири години (за такъв световен рекорд ли се борим)? Ако няма нищо ново, смисълът на тези избори е изгубен още преди да са се случили. Ако новото е това, че ще има две листи на ДПС, макар и с различни етикети, или че избирателите на БСП могат да се разделят на гласуващи и негласуващи (отново), това едва ли е очакваната новост, която да ентусиазира избирателите. Ако новото е, че ГЕРБ отново ще излязат първи по брой на гласовете, знаем, че и това не е новост, но и едва ли ще подейства ентусиазиращо на повечето избиратели. Ако новото е поредното величие, което ще се разпадне седмица след изборите, и това не е ново. Ако новото е пореден къс парламент с набързо прието законодателство, най-често под напора на скрити лобита или на частни партийни амбиции, и това не е ново.

След толкова неуспешни избори от 2021 г. насам ГЕРБ се охрабриха да поискат правителство с тяхна доминация. Това е новото, което предлагат, макар да допускат една широка палитра от присъдружни участници, вече не толкова от значение, дали са „убедени евроатлантици“ (само „Възраждане“, изглежда, е поставено в карантина). Но какво е новото? Отказ от старите корупционни практики? Отказ от старите методи на притискане на неудобни бизнеси? Отказ от предишната шуробаджанащина? Отказ от използване на прокуратурата като политическа бухалка? Или нещо като извинение за „модела Борисов“?

Такова нещо не се чува, така че новото е „пак от същото“, но след като опитахме от „не-пак от същото“. Призивът към избирателите тук по същество е „подкрепете „стабилността“, „знаете ни какви сме, няма да ви изненадаме!“ А „присъдружните“ ще могат отново да се убедят, че всяка коалиция с ГЕРБ е опасна за политическото им оцеляване. Ето защо новата формула за „широка коалиция“ с всички (ПП-ДБ, БСП, ИТН и дори двете ДПС-та) е старото очакване, че всички, които са се събирали с ГЕРБ, след това ще отслабват политически, а ГЕРБ ще продължават да бъдат „първи в класа“. Затова и в листите са кметове на общини (ако бъдат избрани ще има нови местни избори там), а лидерът Бойко Борисов оглавява за по-сигурно две листи, както и Делян Добрев (завърнал се след оттеглянето си заради „кумгейт“), както и Цвета Караянчева (завърнала се след отсъствие от четири поредни парламента). Вероятно това трябва да е новото.

ПП-ДБ запазиха поне видимо коалицията си. Макар не съвсем защото „Зелено движение“ напусна ДБ, а ВОЛТ на Настимир Ананаиев напусна ПП. „Да, България“ остава „засега“ в ДБ, а и ДСБ се питат, дали това не е последното явяване заедно с ПП. Различията между тези партии са известни от самото начало, те можеха да бъдат не само елемент на риска от съжителството, но и обратно, послание за успех в начинанието. Но очевидно надделяха различията най-вече по състава на листите за изборите при драстичното намаляване на електоралната подкрепа за коалицията. Така изглежда, че запазването на коалицията не е от принципни съображения, а единствено и само за оцеляване.

Какво е новото, обаче, в посланието на ПП-ДБ за тези поредни избори, трети поред за тази коалиция. Освен настояването върху две каузи за дълбока правосъдна реформа и за запазване на евроатлантическата ориентация на България. Напълно приемливи каузи, стига да не се банализираха от непрекъснатото им повтаряне в публичното говорене, независимо доколко повечето граждани ги поставят сред най-първите по важност неща. А и банализирани от присламчването към тях на политически актьори като ГЕРБ и ДПС, които искат само козметична правосъдна реформа и използват евроатлантизма като прикритие за нежеланието си да се променят. Ако някой съвършено незапознат с близката политическа история на България дойде насам, ще се убеди че най-видимият радетел за „евроатлантическата ориентация“ е Делян Пеевски, а най-големият поддръжник на дълбоката правосъдна реформа е Бойко Борисов. Би било смешно, ако не беше станало банално.

Но ПП-ДБ имат най-съществен проблем с това, каква нова правителствена формула да предложат и евентуално да подкрепят. Те имат опит както с „анти-ГЕРБ“ правителство с участието на БСП и ИТН през 2021-2022, така и с т.нар. „сглобка“, принудителната коалиция с ГЕРБ 2023-2024, която обаче впоследствие беше приета почти като логична отново заради „евроатлантическата ориентация“ на България. Добавката на ДПС с Делян Пеевски като важен „евроатлантически фактор“ и конструирането на мнозинство за конституционни промени, които не постигнаха действително дълбока правосъдна реформа, но създадоха големи трудности около служебните правителства, направиха от ПП-ДБ „присъдружие“ на ГЕРБ и ДПС, срещу чийто модел остро се противопоставяха дотогава. При поредните избори, какво ново „съдружие“ биха предложили от тази продължаваща да се нарича „дясна коалиция“? Нова „сглобка“ с ГЕРБ изглежда немислима. ДПС са разделени, а не става ясно, дали в ПП-ДБ биха приели само фракцията на Ахмед Доган, но без „новото начало“ на „главния евроатлантик“ Делян Пеевски. Могат ли да мислят за сътрудничество с БСП „без Нинова“, или с ИТН, които провалиха правителството на Кирил Петков? Много трудна работа.

Досега по някакъв начин дълбоките реформи в правосъдието бяха пожертвани в името на „евроатлантическата ориентация“. Но предлагания като нова идея изход на правителство с „независим премиер“, подкрепен от всички (без „Възраждане“), би била формула с много по-малко амбиции за реформи в правосъдието, но и с много по-малка „евроатлантическа ориентация“. Задънена улица, в която изглежда ПП-ДБ сами се вкараха.

Какво ново предлага БСП на тези седми поред избори? Нова е лявата коалиция с партии на напуснали или прогонени от „столетницата“ политици. Но освен „извинението“ към тях и „сдобряването“ с президента Радев, засега не е ясно, какво е новото качество на тази нова/стара левица. Мъчителното отстраняване на Корнелия Нинова след поредица от шест последователни електорални провали (което не е ясно дори дали е приключило) показва, че в БСП няма никаква яснота за това, ще има ли действително обновление.

Защото по никакъв начин не става ясно, какви са съществените политически и идейни различия на новото (все още временно) ръководство с досегашната председателка, която влезе във война с всички предишни председатели и зачеркна идейните и политически нововъведения на Георги Първанов и Сергей Станишев (сред които социалдемократическата ориентация, проевропейската позиция и приемането на членството в НАТО). Остава ли БСП привърженик на онова, което убедено наричаха „консервативен социализъм“, сближаващ партията по много пунктове с идеологията на крайно-дясната „Възраждане“ и отдалечаващ я от повечето социалистически и социалдемократически леви партии в Европа? Ще се отвори ли БСП към непартийната левица в България, която в много отношения е по-близка до левите партии в ЕС. Но също така, на тези избори за какво точно се бори? Да участва в намирането на нова правителствена формула? С кого, обаче? Без ГЕРБ, но не и с ПП-ДБ? С кое ДПС? Или с ИТН и „Възраждане“? Също задънена улица, поради което изглежда, че новата коалиция за БСП е „коалиция на оцеляването“ като парламентарна фракция без особени амбиции в бъдеще.

Още повече, че листите на лявата коалиция около БСП подават странни сигнали: в тях виждаме антиваксера Атанас Мангъров и пиара ЕВгени Минчев, но ги няма Сергей Станишев или Калоян Паргов. Какво е новото послание? И кой задава тона за листите? Много въпроси, внасящи недоумение.

Какво ново предлагат от ДПС, освен невероятното разцепление, при което запазената марка на партията попадна в ръцете на Делян Пеевски? Вероятно ще трябва да търсим два различни отговора. ДПС-Ново начало на Делян Пеевски е амбициозен опит да се присвои партия, която има много специфична история и електорален профил, партия, възникнала като представител на турската и мюсюлманската общност в България и вследствие на травматичния „възродителен процес“. Какво общо има, обаче, този подозиран в мащабна корупция политик с борбите за права и свободи на етническите и религиозните малцинства в България? Освен да се възползва от това, че ДПС се превърна постепенно в корпоративна клиентелистка организация, основана на личната лоялност към доставящия финанси. Така че „новото начало“ ще е до болка познатото съчетание на подкупи и бухалки.

Колкото до новия алианс (АДС) около почетния лидер Ахмед Доган, дали ще е в състояние да се откаже твърдо и последователно от клиентелизма и зависимостта от „обръчите от фирми“, дали ще обясни, защо толкова дълго и настоятелно лансираше Делян Пеевски в политиката, дали честно и откровено ще се извини на избирателите си за това, което направи? (наскоро Ахмед Доган се извини за това, дано това „хване дикиш“). Да видим, но засега АСП е заета да обясни, че именно те са „автентичното ДПС“, а не „запазената марка“ на Делян Пеевски. Но също и каква правителствена формула в новото НС ще подкрепи? Кой ще бъде с ГЕРБ, и кой, обратно, ще търси по-скоро разбирателство с критичните към ГЕРБ партии? Или цялата енергия ще бъде хвърлена за подялбата на наследството на ДПС? Май това ще е новото.

„Двама се карат, третият печели“, казва една народна поговорка. В цялата ситуация изглежда най-стабилно оцелява и трупа активи „Възраждане“. Но какво ново след поредицата избори ни предлагат оттам? Нови наказания след забраната на несъществуващата ЛГБТ пропаганда в училище? Забрана на „чуждестранните агенти“? Какви още забрани и последващи санкции ни обещават от „Възраждане“? Вероятно едно бъдеще, в което почти всичко ще е забранено, а от българите се очаква единствено и само да бъдат „тихи, кротки и набожни“. Под мъдрото ръководство на знаещите и можещите от „Възраждане“, но и под заплахата от „малко кютек“, ако се позовем на класиците. Всичко това можеше да изглежда ново, ако не е едно дори още незабравено старо. Поне за правителството знаем, че „Възраждане“ не мислят да се сдружават с когото и да било (засега), но защото и знаят, че никой не ги иска.

А какво ново от ИТН? По много пунктове се доближиха много до „Възраждане“, но това не е много ново. След като на два пъти получиха мандат за съставяне на правителство (през юли 2021 и през 2024), не успяха. Първия път, защото изобщо не пожелаха да преговарят и предложиха премиер, уличен в плагиатство. Втория път, защото след като преговаряха с всички, видяха, че не могат да постигнат мнозинство, вероятно защото вече ги бяха нарочили, че винаги са в състояние да провалят някое мнозинство, в което са участвали (както през 2022 г.) Новото, което чуваме, е че ще бъдат важен фактор в новото НС. Нищо ново, впрочем.

А какво ново от останалите? Ново ли ще бъде поредното чудо като „Величие“, бързо разпаднала се партия, или пък МЕЧ на Радостин Василев, успял за кратко за смени няколко партии. Нищо ново. Или някой съвсем нов Годо? Същите партии и същите политици, но понякога с нови етикети на коалициите, в които се представят сред претендентите да бъдат „новия Годо“. Същите партии и същите политици, които години наред участват на изборите, с единствената надежда, да прескочат 1% от подадените гласове, за да получат държавна субсидия. Изборите, наред с търговията с гласове, да станали и законна търговия с държавни субсидии.

Тогава какво да очакваме? Най-важното очакване е за редовно правителство, но досега всички вкупом демонстрират нежелание за това, очертавайки „червени линии“ и избягвайки темата за необходимите компромиси за това. Може би е добри всички да се смирят и да си признаят, че няма друг вариант, освен с много въображение и отказ от радикализъм да съставят едно правителство на „голямата коалиция“ от партии, които не предлагат незабавно България да се откаже от либералната демокрация и от проевропейската си ориентация. Правителство с мандат във времето и с не толкова амбициозна програма за стабилизиране на политиката и почтено управление на общите дела. Възможно ли е това? Не съм особен оптимист, заради частните амбиции, които са завладели политиката у нас. Но ако нищо пак не стане, току-виж дойде не Годо, а някое ново чудовище, като неофашистите в Австрия (виждам много техни привърженици и у нас, които не се притесняват, че в Европа имаме трагичен опит с фашизма).

Натрапва се усещането, че състезаващите се партии (отново) гледат на изборите като на ротативка – очакват сякаш случайността да им даде печеливша комбинация. Но дори и да се случи, това няма да е резултат от някакви специални усилия, а от простата случайност. Дали тогава да не заместим изборите с теглене на жребий (една забравена антична демократична процедура)? И дали изтегленият с жребий парламент ще бъде непременно с по-лошо качество, отколкото избраният чрез избори? Питам се…