Ключовата задкулисна роля на ядрения фактор в украинския конфликт
Не бих се учудил, ако темповете на висшата и задкулисната международна политика определят и темповете на военните действия, включително динамиката на руското напредване в регионите, които Москва присъедини официално. В крайна сметка, това вероятно следва да бъде отчитано като фактор, върху който е невъзможно да се повлияе.
Постоянно следя публикациите във влиятелните западни и руски медии, както и изказванията на тамошните анализатори, в чието мнение се вслушват и двете страни, въпреки че никой не го признава публично (добре известно е обаче, че още от времената на студената война двете свръхдържави – макар да си остават абсолютни антагонисти – поддържаха връзки между своите водещи аналитични центрове в рамките на международните форуми и конференции). В тази връзка, бих искал да отбележа един странен феномен или парадокс.
Водещите западни медии като “проводници на пропагандата на Путин”
През последните седмици в публикациите на водещите западни медии, както и в изказванията на редица анализатори, все по-често се акцентира върху тежкото положение на украинската армия на фронта в Донбас, споменава се за евентуална размяна на окупираните украински територии срещу постигането на мир с руснаците и перспективата за членство на Украйна в ЕС, а след това и в НАТО. Все по-често четем и слушаме за неуспешния “експеримент” на Владимир Зеленски в Курска област, където украинската армия нахлу в началото на август. Тя обаче така и не съумя да привлече там значителна част от руските сили от Източния франт и, като цяло, операцията усложни и без това тежката ситуация, в която се намират украинските части. Коментират се и сериозните проблеми на Киев с мобилизацията и, как мъжете често биват хващани по улиците на градовете, използвайки груба физическа сила, за да бъдат изпратени след това на фронта. Често пишат и за неуспешните опити на Владимир Зеленски да получи зелена светлина за членството на Украйна в НАТО и разрешение да използва ракети за нанасяне на удари в дълбочина на руска територия, както и, че Германия упорито отказва да предаде на Киев далекобойните си високоточни ракети Taurus. И т.н. и т.н.
Тоест, западните медии внезапно си спомниха за проблемите, пред които е изправено украинското политическо и военно ръководство. Доскоро не виждахме нищо подобно, а всичко беше точно обратното: най-често се говореше за тежкото положение на руските войски и големите им загуби, за “украинското блато”, в което са затънали, за решимостта на украинците да победят и т.н. Сега обаче, западните медии пишат за украинските проблеми по-често и повече, отколкото за тези на руснаците. От друга страна, в руските медии се говори за руските военни успехи по целия фронт, дълъг около 1500 км, както и в Курска област, но в същото време се подчертава, че руските сили се придвижват напред постепенно, че всеки ден завземат някой населен пункт, но украинците продължава ожесточено да се съпротивляват и отстъпват само тогава, когато разбират, че вече е безсмислено да удържат едни или други позиции, защото са застрашени от пълно обкръжение (така те съхраняват ограничените си човешки ресурси).
Като цяло, в руските медии и в коментарите на експертите не се забелязва еуфория или триумфализъм, както би могло да се очаква. Нещо повече! Посочва се, че военните задачи все още не са изпълнени, че това няма да е никак лесно и, че военното щастие е променливо и затова следва да се действа предпазливо и отчитайки реалностите.
На този фон възниква логичният въпрос, защо големите западни медии внезапно започнаха да повтарят един и същ наратив, който – ако беше възприет от някоя малка “алтернативна” медия със собствена гледна точка относно конфликта в Украйна – вероятно щеше да и навлече обвинения, че транслира “проруска пропаганда” или дори, че действа като “рупор на пропагандата на Путин”, че е “агент на Кремъл” и бог знае още какво.
Зад всичко това стои висшата задкулисна политика
С други думи, ясно е, че зад всичко се крие дълбок политически замисъл и, че западните медии просто “подготвят политическата почва” или притъпяват емоциите, т.е. подготвят съзнанието на своите съграждани, на които съвсем доскоро внушаваха необходимостта и неизбежността на украинската военна победа, т.е. на стратегическото поражение на Руската Федерация, за нещо сериозно, което вероятно скоро ще последва. Разбира се, това “скоро” не бива да се приема буквално, тъй като събитията могат да се развият постепенно зад кулисите, далеч от любопитните погледи и с участието на високопоставени политици и дипломати и от двете страни на барикадата, но – което е най-важното – без знанието на основните “играчи”, т.е. на военните сражаващи се на фронта, на които вероятно ще се наложи да реализират на практика уговорените зад кулисите сценарии в хода на сраженията.
В началото на лятото на 2024 руският президент Владимир Путин за пореден път много ясно очерта вариантите за скорошно приключване на войната в Украйна, но – както можеше да се очаква – най-важните западни и украински политици моментално отхвърлиха идеите му, като абсолютно неприемливи, тъй като предполагат Киев да се откаже от четири украински региона (Донецка, Луганска Запорожка и Херсонска области), които Русия присъедини в началото на октомври 2022 (плюс, присъединения по-рано Крим). Още тогава си помислих, че рано или късно предложенията на Путин отново ще влязат в дневния ред на онези, които влияят върху продължаването на украинския въоръжен конфликт и съдбата на тази страна много повече, отколкото собственото и ръководство в Киев. Просто, защото (както заяви навремето президентът на Русия) всички останали руски предложения ще бъдат още по-неприемливи за Украйна.
Сега обаче, по-голямата част от западните медии открито говорят за вероятното съгласие на Киев да склони на териториални отстъпки към Русия в името на “висшите цели” и, нещо повече, този момент вече присъства официално в мирните предложения на някои западни държави, включително на Германия. Озвученото наскоро мирно предложение на Берлин предвижда Киев да отстъпи на Русия вече завладените от нея територии без обаче да се откаже официално от тях, срещу което останалата част от Украйна ще може да влезе в ЕС и НАТО. С други думи, предлага се прекратяване на конфликта по сегашната фронтова линия.
Проблемът обаче е, че споменатите по-горе региони, формално присъединени към Русия, все още не се контролират напълно от руснаците, затова предложения като германското и подобните му, са неприемливи за Москва. Нещо повече, тези предложения априори “не стават” (както се изразяват руснаците), защото предвиждат присъединяването на Украйна към НАТО (Кремъл не се вълнува от украинското членство в ЕС). Ясно е, че при подобна ситуация, сраженията на фронта неминуемо ще продължат.
В момента руснаците настъпват в Курска област, за да изтласкат напълно украинските сили от този руски регион (според някои руски военни анализатори, това би могло да отнеме още месец). Продължава и нанасянето на мощни удари по украинските части на донецкия фронт, най-вече по посока на Курахово и Покровск, както и на Торецк, като руснаците вече са стигнали до центъра на града. Ако Покровск падне (а руските части вече са на по-малко от осем километра до него), руските части ще получат възможност да се придвижат бързо до последната важна голяма агломерация в Донецка област, контролирана от украинската армия – Краматорск и Славянск.
Темпът на висшата политика ще определи и темпа на военните действия
С други думи, както вече споменах в началото, няма да е изненада ако се окаже, че темпът на висшата и задкулисната международна политика определя и темпа на военните действия, включително динамиката на руското напредване в регионите, които Москва присъедини официално.
Няма съмнение, че на Запад и най-вече във Вашингтон, се отнасят сериозно към последната промяна в руската ядрена доктрина. Както знаем, тя е свързана с понижаването на прага на използване на ядрено оръжие – Русия обяви, че ще прибегне към ядрения си арсенал дори в случай на масиран ракетен удар не само от страна на НАТО, но и на някоя държава, за която един от членовете на алианса изпълнява ролята на посредник (прокси) във войната срещу Русия. Ясно е, че става дума най-вече за Украйна, но не само за нея. В непривлекателната и опасна рола на такова „прокси” биха могли да се изявят и други руски съседи от бившия СССР, които имат „неуредени сметки” с Москва, включително Грузия. На 26 октомври там ще се проведат парламентарни, а на 5 ноември – и президентски избори, като двете основни политически сили са управляващият патриотичен блок, обявяващ се за умерена политика по отношение на Москва, и силите, подкрепящи Саакашвили и Украйна и обявяващи се ново втвърдяване на политиката към Русия и дори за отварянето на „втори фронт” срещу нея в Кавказ.
Администрацията на Байдън възприе много сериозно предупреждението на Путин за неизбежен руски военен отговор – т.е. удари по цели в западните държави, ако Киев получи разрешение да атакува в дълбочина руската територия със западни ракети с голям обсег. Това се потвърждава най-добре от факта, че Вашингтон така и не склони да даде окончателно съгласие за предложението на Владимир Зеленски, озвучено по време на последното му „политическо турне” в западните държави. И едва ли ще го даде някога, защото е ясно, че Байдън ще остави решаването на съдбата на украинския въоръжен конфликт на следващата администрация, без значение дали тя ще бъде оглавена от Доналд Тръмп или от Камала Харис. Именно поради това беше отложена вече обявената традиционна среща на „приятелите на Украйна” в американската база Рамщайн в Германия, планирана за 12 октомври. Владимир Зеленски възнамеряваше да представи там прословутия си „нов план за победа”, а държавите-спонсори трябваше да се споразумеят за отпускането на нова военна и финансова помощ за Киев.
Някои изводи
В момента ситуацията се развива зле за Украйна и Зеленски, а Западът на практика все още не е наясно, кое и как следва да поправи, нито пък е изяснил окончателната си стратегия за Украйна. Това се потвърждава от факта, че такава стратегия липсва и там, където е най-вероятно да бъде формулирана – в Съединените щати (да не говорим за останалите членове на Северноатлантическия алианс). Още от самото начало тя се свеждаше изключително до фразата на Байдън „ще помагаме на Украйна толкова, колкото е необходимо”, само че това изобщо не е стратегия.
Оттук можем да заключим, че Вашингтон, рано или късно ще започне да се „пазари” с Москва за разрешаването на украинския въпрос и това винаги е било ясно за всички, които разбират от политика и помнят историята на отношенията между двете ядрени държави, нито една от които не може да си позволи да загуби война, която тя самата смята за екзистенциална.
По същия начин всички разбираха (макар че мнозина и досега не искат да си го признаят), че зад всички стратегически стъпки на Киев, от украинската революция през 2014 насам, стоят най-вече Съединените щати. Именно те направляват процесите и ще вземат решението, кога и как да приключи въоръжения конфликт в Украйна, а управляващите в Киев просто ще озвучат това решение. Точно това ще се случи, колкото и да го отричат във Вашингтон и Киев, твърдейки, че единствено Украйна ще реши, кога и по какъв начин ще приключи войната. Без помощта на САЩ Украйна, като държава, най-вероятно вече нямаше да съществува, защото и европейските страни нямаше да могат да я спасят без помощта на американците.
Въоръженият конфликт ще приключи, когато Вашингтон бъде сигурен, че той вече не му носи дивиденти, или когато осъзнае, че продължаването му може да застраши американската национална сигурност (става дума за директен военен сблъсък между САЩ и Русия).
Изключително важната задкулисна роля на ядреното оръжие
Без да се боя, че бих могъл да бъркам, смятам, че именно ядреното оръжие изигра ключовата роля в тази война. Разбира се, не във военно, а в политическо отношение, и тъкмо в това, между другото, е основната цел на съществуването на това оръжие за масово унищожаване и разрушаване (да предотвратява взаимното унищожаване заради страха от същото това взаимно унищожаване).
Тук следва да напомня обаче, че Западът дълго време не се опасяваше от ядрена война. Поне от победата му в студената война със СССР насам. Това продължаваше съвсем доскоро, въпреки че руското ръководство предупреждаваше, че е възможно да използва ядрено оръжия, ако НАТО се включи във войната срещу Русия (макар че там на никого и никога не му е хрумвало, а и няма да му хрумне, подобно нещо). Освен това Москва се опитваше да събуди тези опасения, осъществявайки различни учения, включително симулиращи използването на ядрено оръжие (наистина, на провелата се преди две години тайна среща между шефовете на ЦРУ Уилям Бърнс и на руското разузнаване Сергей Наришкин, последният обеща, че Русия няма да използва ядрено оръжие в Украйна). Всичко това не изглеждаше особено убедително, затова Вашингтон традиционно смяташе, че Москва блъфира и дрънкането на ядрено оръжие е следствие от нейната безпомощност и страха и, че не вижда начин да излезе непобедена от украинския конфликт.
Ситуацията рязко се промени след споменатото по-горе първо твърдо предупреждение на Владимир Путин за неизбежно нанасяне на удари по западни цели при посочените по-горе условия и след думите му за промяната на ядрената доктрина на Русия.
Дали Путин не допусна стратегическа грешка?
С други думи (макар че, разбира се, украинския конфликт все още не е приключил и не можем със сигурност да твърдим, в каква посока ще се развие, още повече пък, как точно ще завърши), закономерно възниква следният въпрос. Дали Путин не допусна стратегическа грешка, защото всичко, което направи в последно време (промяната на ядрената доктрина и последното твърдо предупреждение към западните лидери), можеше да бъде направено много по-рано, като по този начин щяха да бъдат избегнати много жертви както от украинския, така и от руския народ и така да бъде спасен светът и най-вече Европа (включително и руският народ, който страда от наложените на страната му санкции), от огромните икономически, енергийни, финансови и други проблеми, които бяха породени от този конфликт и които си остават непредсказуеми.
Действително, подобни разсъждения не са лишени от основание, макар че бихме могли да допуснем и, че Владимир Путин съзнателно е протакал с последното си предупреждение към Запада и най-вече към САЩ, защото е искал да ускори процеса на трансформация на досегашния световен ред от еднополюсен към многополюсен. Което едва ли щеше да е възможно, ако украинският въоръжен конфликт беше приключил бързо, защото тогава нямаше да е необходимо да се създават нови дълбоки разделителни линии между Запада и Изтока, а всичко щеше да приключи с подписването на мирен договор и установяване на нов стратегически баланс между НАТО и Русия. При подобно развитие, всички съществуващи механизми и институции, в които преобладават или доминират западните сили, щяха на продължат да функционират безпроблемно.
Разбира се, възможен е и трети вариант: Путин наистина да се е изненадал и притеснил от развитието на ситуацията на украинския фронт през първия етап от войната и е действал според обстоятелствата.
Този вариант обаче ми изглежда най-малко вероятен, защото Путин винаги можеше да играе по принципа „всичко или нищо”, но очевидно се е надявал, че въпросните руски заплахи ще накарат Запада да приеме необходимостта от искрен диалог с Москва, вместо да рискува да изправи света на ръба на катастрофата.
Без съмнение, в близко бъдеще вероятно ще получим отговор на този въпрос, когато в Русия и САЩ бъдат публикувани всички важни материали по темата и бъдат разсеяни опасенията, че съдържанието им може да доведе до негативни последици за двете държави, без значение, какви са станали те в този момент и, какви са отношенията помежду им.
* Авторът е главен редактор на хърватското специализирано издание Geopolitika.news
