Джон Миършаймър: Русия ще спечели войната, но траен мир е невъзможен

Западът направи колосална грешка, като покани Киев в НАТО, за която той, както и много други, не е готов да плати, казва професорът по политически науки в Чикагския университет

Този текст разглежда вероятната траектория на развитие на украинската война. Ще обърна внимание на два основни въпроса:

Първо, възможно ли е значимо мирно споразумение?

Моят отговор е не. Сега сме във война, в която и двете страни – Украйна и Западът от едната страна, и Русия от другата – виждат едни в други екзистенциална заплаха, която трябва да бъде победена. Предвид повсеместните максималистки цели е почти невъзможно да се достигне до работещо мирно споразумение. Още повече че двете страни имат непримирими различия относно територията и отношенията на Украйна със Запада. Най-добрият възможен изход е замразен конфликт, който лесно може да се превърне отново в гореща война. Най-лошият възможен изход е ядрена война, което не е вероятно, но не може и да бъде изключено.

Второ, коя страна е вероятно да спечели войната?

Русия категорично ще спечели войната, въпреки че няма категорично да победи Украйна. С други думи, тя няма да завладее цяла Украйна, което е необходимо за постигането на три от целите на Москва: смяна на режима, демилитаризиране на страната и прекъсване на връзките по отношение на сигурността на Киев със Запада. Но войната ще завърши с анексиране на големи области от украинската територия и превръщането на Украйна в нефункционираща държава. Русия ще спечели грозна победа.

Преди директно да разгледам тези проблеми, наред са три предварителни точки. Като начало, аз се опитвам да предскажа бъдещето, което не е лесно да се направи, тъй като живеем в несигурен свят. Поради това не твърдя, че притежавам Истината; всъщност някои от твърденията ми могат да се окажат грешни. Освен това не казвам какво бих искал да се случи. Аз не подкрепям едната или другата страна. Просто казвам какво мисля, че ще се случи с напредването на войната. И накрая, не оправдавам поведението на Русия или действията на никоя от страните, участващи в конфликта. Аз просто обяснявам техните действия.

Сега нека се насоча към същината.

Къде сме днес? 

За да разберем накъде върви украинската война, е необходимо първо да оценим сегашната ситуация. Важно е да знаем как трите главни действащи лица – Русия, Украйна и Западът – мислят за застрашаващата ги среда и определят целите си. Когато говорим за Запада обаче, ние говорим най-вече за Съединените щати, тъй като техните европейски съюзници получават заповедите си по отношение на Украйна от Вашингтон. Също така е от основна важност да оценим сегашната ситуация на бойното поле. Нека започна със заплахите за Русия и нейните цели.

Застрашаваща среда на Русия

Ясно е от април 2008 г., че руските лидери от отсрещната страна на полето виждат усилията на Запада за вкарване на Украйна в НАТО и превръщането й в бастион на Запада на границата на Русия като екзистенциална заплаха. Действително, президентът Путин и неговите лейтенанти многократно подчертаха това в месеците преди руската инвазия, когато за тях стана ясно, че Украйна де факто е почти член на НАТО.

След като на 24 февруари 2022 г. войната започна, Западът прибави нов пласт върху тази екзистенциална заплаха, възприемайки нова серия от цели, на които руснаците нямаше как да погледнат, освен като на крайна заплаха. Нататък ще кажа повече за западните цели, но е достатъчно да кажа тук, че Западът е решен да победи Русия и да я изхвърли от редиците на великите сили, ако не и да предизвика смяна на режима или дори да задейства разпадане на Русия, както направи Съветският съюз през 1991 година.

В голямо обръщение, което Путин направи през февруари 2023 г., той подчерта, че Западът е смъртна заплаха за Русия. „През годините след разпадането на Съветския съюз“, каза той, „Западът през цялото време не спря да се опитва да подпали пост-съветските страни и, главно, да довърши Русия като най-голямата оцеляла част от историческите предели на нашата страна. Те насърчаваха международни терористи да ни нападат, провокираха регионални конфликти по периметъра на нашите граници, игнорираха нашите интереси и се опитваха да сдържат и потискат нашата икономика.“ По-нататък той изтъкна, че „Западният елит не крие целта си, която е, цитирам, „стратегическо поражение на Русия“. Какво означава това за нас? Това означава, че те планират да ни довършат веднъж завинаги.“ Путин продължи, казвайки, че „това представлява екзистенциална заплаха за нашата страна.“

Руските лидери виждат и режима в Киев като заплаха за Русия, не само защото той е тясно свързан със Запада, но също и защото те го разглеждат като наследник на фашистките украински сили, които се биха заедно с нацистка Германия срещу Съветския съюз през Втората световна война.

Целите на Русия

Русия трябва да спечели тази война, при положение, че вярва, че е изправена пред заплаха за оцеляването си. Но как изглежда победата? Идеалният изход, преди войната да започне на 24 февруари 2022 г., беше Украйна да бъде превърната в неутрална държава и да се уреди гражданската война в Донбас, в която украинското правителство се противопоставяше на етническите руснаци и рускоговорящите, които от своя страна искаха по-голяма автономия, ако не и независимост за своя регион. Тези цели изглеждаха все още реалистични през първия месец от войната и бяха на практика основата на преговорите в Истанбул между Киев и Москва през март 2022 година.

Ако руснаците бяха постигнали тези цели тогава, настоящата война щеше или да е предотвратена или приключена бързо.
Но сделката, която удовлетворява руските цели, вече не е в картите. Украйна и НАТО са здраво свързани в обозримото бъдеще и никой от тях не желае да приеме неутралитет на Украйна. Освен това режимът в Киев е анатема за руските лидери, които искат той да се махне. Те говорят не само за „денацификация“ на Украйна, но и за нейното „демилитаризиране“ – две цели, които вероятно изискват завладяването на цяла Украйна, принуждаване на военните ѝ сили да се предадат и поставянето на приятелски режим в Киев.

Решителна победа от такъв вид не е вероятно да се случи, поради ред причини. Руската армия не е достатъчно голяма за такава задача, която вероятно ще изисква поне два милиона човека.

В действителност, сегашната руска армия има проблеми да завладее целия Донбас. Освен това Западът ще отиде невероятно далеч, за да попречи на Русия да завладее цяла Украйна. И накрая, руснаците ще окупират огромни количества територия, която е силно населена с етнически украинци, които мразят руснаците и яростно ще се съпротивляват на окупацията. Опитът за завладяване на цяла Украйна и подчиняването ѝ на Москва със сигурност ще завърши с катастрофа.

Извън реториката за денацификация и демилитаризация на Украйна, конкретните цели на Русия включват завладяване и анексиране на голяма част от украинската територия, като същевременно Украйна бъде превърната в нефункционираща държава. Като такава, възможността на Украйна да започне война срещу Русия ще бъде силно намалена и няма да има изгледи да се кандидатира за членство както в ЕС, така и в НАТО. Освен това, една разбита Украйна ще бъде особено податлива на руска намеса във вътрешната политика. Накратко, Украйна няма да бъде западен бастион на руската граница.
Как ще изглежда тази нефункционална държава? Москва официално анексира Крим и четири други украински области – Донецк, Херсон, Луганск и Запорожие – които заедно представляват 23 % от общата територия на Украйна, преди избухването на кризата през 2014 година. Руските лидери подчертаха, че нямат намерение да върнат тази територия, част от която Русия все още не контролира. Всъщност, има причина да се мисли, че Русия ще анексира още украинска територия, ако има военния капацитет да го направи на разумна цена. Трудно е обаче да се каже още колко украинска територия Москва ще опита да анексира, както самият Путин изясни.

Руското мислене вероятно ще бъде повлияно от три калкулации. Москва има твърдо намерение да завладее и да анексира за постоянно украинските територии, които са населени предимно с етнически руснаци и рускоговорящи. Тя ще иска да ги защити от украинското правителство – което стана враждебно към всичко руско – и да подсигури, че няма да има граждански войни никъде в Украйна, подобни на разигралата се в Донбас между февруари 2014 и февруари 2022 година. В същото време, Русия ще избягва да контролира територии, предимно населени с враждебни етнически украинци, което поставя значителни ограничения за по-нататъшна руска експанзия. Накрая, превръщането на Украйна в нефукционална държава ще изисква Москва да вземе значително количество украинска територия, така че да е в добра позиция да вреди значително на нейната икономика. Контролирането на цялото украинско черноморско крайбрежие, например, би дало на Москва възможност за значителен икономически натиск над Киев.

Тези три калкулации подсказват, че е вероятно Русия да се опита да анексира четири области – Днепропетровск, Харков, Николаев и Одеса – които са непосредствено на запад от четирите вече анексирани области Донецк, Херсон, Луганск и Запорожие. Ако това стане, Русия ще контролира приблизително 43 % от територията на Украйна от преди 2014 година.
Дмитрий Тренин, водещ руски стратег, прави оценка, че руските лидери ще се опитат да вземат още повече украинска територия – навлизайки още на запад в северната част на Украйна до река Днепър и взимайки част от Киев, който е разположен на източния бряг на тази река. Той пише, че „логичната следваща стъпка“ след завземането на цяла Украйна от Харков до Одеса, „би била разширяването на руския контрол върху цяла Украйна на изток от река Днепър включително частта от Киев, която е разположена на източния бряг на реката. Ако това се случи, украинската държава ще се свие само до централните и западните области на страната.“

Застрашаваща среда на Запада

Сега изглежда трудно за вярване, но преди да избухне украинската криза през февруари 2014 г. западните лидери не гледаха на Русия като на заплаха за сигурността. Лидерите от НАТО, например, говореха с руския президент за „нов етап на сътрудничество за истинско стратегическо партньорство“ на срещата на върха на алианса през 2010 г. в Лисабон.
Не е изненадващо, че разширяването на НАТО преди 2014 г. не беше оправдано от гледна точка на сдържането на опасна Русия. Всъщност тъкмо руската слабост позволи на НАТО да прокара първите два транша от разширяването на НАТО в 1999 г. и в 2004 г. през гърлото на Москва и след това позволи на администрацията на Джордж У. Буш да мисли през 2008 г., че Русия може да бъде принудена да приеме присъединяването на Грузия и Украйна към алианса. Но това предположение излезе невярно и когато украинската криза избухна през 2014 г. Западът внезапно започна да описва Русия като опасен враг, който трябва да бъде ограничаван, или дори отслабен. След като войната започна през февруари 2022 г. възприемането на Русия от Запада стабилно ескалира до сегашната точка, в която Москва изглежда е виждана като екзистенциална заплаха. Съединените щати и техните съюзници от НАТО са дълбоко ангажирани във войната на Украйна срещу Русия. На практика те правят всичко, освен дърпането на спусъка и натискането на копчето.

Освен това те ясно заявиха недвусмисления си ангажимент да спечелят войната и да поддържат суверенитета на Украйна. Поради това, загубване на войната би имало крайно негативни последици за Вашингтон и за НАТО. Американската репутация на компетентност и надеждност ще бъде лошо увредена, което ще повлияе на начина, по който съюзниците им, както и техните съперници – особено Китай – се отнасят със Съединените щати. Още повече, че буквално всяка страна в НАТО вярва, че алиансът е незаменим чадър на сигурността. Поради това възможността НАТО да бъде лошо увреден, или дори разрушен, ако Русия спечели в Украйна, е причина за дълбока загриженост сред неговите членове.
В допълнение, западните лидери често характеризират украинската война като неразделна част от по-голяма глобална битка между автокрацията и демокрацията, манихейска в основата си. Отгоре на това се казва, че бъдещето на свещения, основан на правила международен ред, зависи от победата над Русия. Както каза крал Чарлз през март (2023), „Сигурността на Европа, както и нашите демократични ценности, са под заплаха.“

Сходно е и декларираното в резолюция, представена в американския Конгрес през април: „Интересите на Съединените щати, европейската сигурност и каузата на международния мир зависят от… украинската победа.“
Скорошна статия във „Вашингтон Поуст“ улавя как Западът третира Русия като екзистенциална заплаха: „Лидерите на над 50 държави, подкрепящи Украйна, са изразили своята подкрепа като част от апокалиптична битка за бъдещето на демокрацията и международното господство на закона срещу автокрацията и агресията, която битка Западът не може да си позволи да загуби.“

Целите на Запада

Трябва да бъде ясно, че Западът е твърдо ангажиран да победи Русия. Президентът Байдън многократно повтори, че Съединените щати са в тази война, за да победят. „Украйна никога няма да бъде победа за Русия.“ Тя трябва да завърши със „стратегически провал“. Вашингтон ще остане в битката „колкото дълго е необходимо“, подчертава той.
По-конкретно, целта е да бъде победена руската армия в Украйна, да се заличат нейните териториални завоевания и да се осакати нейната икономика със смъртоносни санкции. Ако това бъде постигнато, Русия ще бъде изхвърлена от редиците на великите сили и отслабена до степен да не може да заплашва Украйна с нова инвазия.

Западните лидери имат допълнителни цели, които включват смяна на режима в Москва, изправяне на Путин пред съд като военнопрестъпник, и по възможност раздробяване на Русия на по-малки държави. В същото време Западът остава ангажиран да вкара Украйна в НАТО, въпреки че сред алианса има разногласия относно кога и как да стане това.

Йенс Столтенберг, генералният секретар на алианса, каза на медийна пресконференция през април в Киев, че „позицията на НАТО остава непроменена и че Украйна ще стане член на алианса“. В същото време той подчерта, че „Първата стъпка към някакво членство на Украйна в НАТО е да се осигури победа на Украйна и поради това САЩ и техните партньори са предоставили безпрецедентна подкрепа на Украйна.“

Предвид тези цели, е ясно защо Русия вижда Запада като екзистенциална заплаха.

Застрашаваща среда и цели на Украйна

Няма съмнение, че Украйна е изправена пред екзистенциална заплаха, предвид желанието на Русия да я разчлени и да се увери, че оставащата осакатена държава е не само икономически слаба, но и не е нито де факто, нито де юре член на НАТО. Също така, няма спор, че Киев споделя целта на Запада за победа и сериозно отслабване на Русия, така че той да може да си върне загубените територии и да ги задържи под украински контрол завинаги. Както президентът Зеленски наскоро каза на президента Си Дзинпин, „Не може да има мир, основан на териториални компромиси.“
Украинските лидери естествено остават неотклонно ангажирани за присъединяване в ЕС и НАТО и превръщане на Украйна в неделима част от Запада.

В обобщение, и тримата ключови участници в украинската война са убедени, че са изправени пред екзистенциална заплаха, което означава, че всеки от тях мисли, че трябва да спечели войната, за да не понесе ужасни последствия.

Бойното поле днес

Обръщайки се към събитията на бойното поле, войната премина във война на изтощение, в която всяка от страните има основната грижа да изтощи отсрещната страна до смърт, принуждавайки я да се предаде. Разбира се, двете страни са също загрижени да завладеят територии, но тази цел е от второстепенна важност за изтощаването на другата страна.
Украинските военни имаха надмощие във втората половина на 2022 г., което им позволи да си върнат територии от Русия в регионите Харков и Херсон. Но Русия отговори на тези поражения с мобилизиране на 300 000 допълнителна армия, реорганизиране на частите, съкращаване на фронтовите линии и поучаване от грешките си.

Локусът на боевете през 2023 г. е в Източна Украйна, главно в регионите Донецк и Запорожие. Руснаците имаха надмощие през тази година, най-вече защото имат съществено преимущество в артилерията, която е най-важното оръжие във война на изтощението.

Предимството на Москва беше очевидно в битката за Бахмут, завършила със завладяването на този град от руснаците в края на май (2023). Въпреки че на руснаците им бяха нужни десет месеца да вземат контрола над Бахмут, те причиниха огромни жертви на украинските сили с артилерията си.

Скоро след това, на 4 юни, Украйна започна дългоочакваната си контраофанзива в различни локации на областите Донецк и Запорожие. Целта е да се пробие руската защитна линия, да се нанесе мощен удар по руските сили и да се възвърне значителна част от украинските територии, които сега са под руски контрол. По същество, целта е да се повтори украинският успех от 2022 г. в Харков и Херсон.

До този момент украинската армия е напреднала малко в постигането на тези цели, като вместо това попада в смъртоносни изтощителни битки с руските сили. През 2022 г. Украйна постигна успех в кампаниите си в Харков и Херсон, защото армията й се биеше срещу числено превъзхождащите и твърде разпрострени руски сили. Днес случаят не е такъв – Украйна атакува челно добре подготвените линии на руската отбрана. Но дори и украинските сили да пробият тези защитни линии, руските войски бързо ще стабилизират фронта и изтощителните боеве ще продължат.
Украинците са в неизгодна позиция при тези сблъсъци, защото руснаците имат значително предимство в огневата мощ.

Накъде вървим

Нека сменя скоростите и се отдалеча от настоящето и да говоря за бъдещето, започвайки с това как ще се развият нататък събитията на бойното поле. Както отбелязах, аз смятам, че Русия ще спечели войната, което означава, че тя накрая ще завладее и анексира значителна част от украинската територия, превръщайки Украйна в нефункционална държава. Ако съм прав, това ще бъде тежко поражение за Украйна и Запада.

Този резултат има и положителна страна обаче – победа на Русия значително намалява опасността от ядрена война, тъй като е по-вероятно ядрена ескалация да възникне, ако украинските сили бележат победи на бойното поле, застрашавайки да си върнат всички или повечето територии, които Киев загуби от Москва. Руските лидери със сигурност сериозно ще се замислят да използват ядрена сила, за да спасят положението. Разбира се, ако не съм прав относно това накъде върви войната, и украинските сили спечелят надмощие и започнат да изтласкват руските сили на изток, вероятността от ядрена употреба ще нарасне значително, което обаче не означава, че това ще се случи със сигурност.

На какво се основава моето твърдение, че Русия ще спечели войната?

Украинската война, както подчертах, е война на изтощението, в която завземането и удържането на територии е от второстепенна важност. Целта във войната на изтощение е да се изтощят силите на другата страна до степен, в която тя или напуска битката или е толкова слаба, че вече не може да защитава оспорваната територия.

Чия ще бъде победата в една война на изтощението е функция основно на три фактора: баланса на решимостта на двете сили; баланса на тяхното население; и съотношението на разменените жертви помежду им. Руснаците имат решително предимство в размера на популацията и забележимо предимство в съотношението на разменените жертви. Двете страни са равностойни по отношение на решимостта.

Да разгледаме баланса на решимостта. Както отбелязах, и Русия, и Украйна вярват, че са изправени пред екзистенциална заплаха, и естествено, и двете страни са изцяло ангажирани да спечелят войната. Поради това е трудно да се види каквато и да е значителна разлика в тяхната решимост. Относно размера на популацията, предимството на Русия е приблизително 3,5:1 преди началото на войната през февруари 2022 година. Оттогава съотношението се промени значително в полза на Русия. Около осем милиона украинци избягаха от страната, намалявайки украинското население. Приблизително три милиона от тези емигранти са отишли в Русия, прибавяйки се към нейното население. Има и други около четири милиона украински граждани, населяващи териториите, които сега Русия контролира, допълнително променяйки дисбаланса на популациите в полза на Русия. Събирането на тези цифри дава на Русия предимство от приблизително 5:1 в размера на популацията.
И накрая, има съотношение и на разменените жертви, което е спорен въпрос от началото на войната през февруари 2022 година. Общоприетото мнение в Украйна и на Запад е, че броят на жертвите от двете страни е приблизително равен или че руснаците са дали повече жертви от украинците. Началникът на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна Олекси Данилов отива в крайност и твърди, че руснаците са загубили 7,5 войници за всеки украински войник в битката за Бахмут.

Тези твърдения са неверни. Украинските сили със сигурност са понесли много повече жертви от своите руски противници, поради една причина: Русия има повече артилерия от Украйна.

Във войната на изтощение артилерията е най-важното оръжие на бойното поле. В американската армия артилерията е широко известна като „краля на битката“, защото тя е отговорник най-вече за убиването и раняването на войниците, участващи в боя.
Поради това балансът на артилерията има огромно значение при война на изтощение. По почти всички оценки, руснаците имат някъде около 5:1 и 10:1 предимство в артилерията, която поставя украинската армия в значително по-слаба позиция на бойното поле.

Ceteris paribus (при равни други условия – б.пр.) може да се очаква, че съотношението при разменените жертви е приблизително същото като съотношението на артилерията. Ерго, съотношение на жертвите от порядъка на 2:1 в полза на Русия е консервативна оценка.

Един възможен аргумент срещу моя анализ е твърдението, че Русия е агресорът в тази война, а нападащият неизменно търпи по-високо ниво на жертвите от отбраняващия се, особено ако атакуващите сили са ангажирани в широки фронтални нападения, което често се смята за руския modus operandi (начин на действие – б.пр.)
Все пак, нападателят е на открито и в движение, докато отбраняващият се бие основно от фиксирани позиции, които предоставят значително прикритие. Тази логика е в основата на провереното правило 3:1, според което атакуващата сила има нужда от поне три пъти повече войници от отбраняващата се, за да спечели битката. Но в тази линия на спора има проблеми, когато тя се приложи към Украинската война.

Първо, руснаците не бяха единствените, които инициираха офанзивни кампании в хода на войната.

В действителност украинците направиха две големи офанзиви през миналата година, които доведоха до широко оповестените победи – Харковската офанзива през септември 2022 г. и Херсонската офанзива между август и ноември 2022 година. Въпреки че украинците направиха значителни териториални завоевания в двете кампании, руската артилерия причини тежки жертви на атакуващите сили. Украинците току-що започнаха една голяма офанзива на 4 юни срещу руските сили, които са по-многобройни и далеч по-подготвени от тези, срещу които украинците се биха при Харков и Херсон.
Второ, разликата между нападатели и защитници в големи битки обикновено не е черно-бяла. Когато една армия атакува друга армия, защитникът неизменно предприема контраатаки. Иначе казано, защитникът преминава в нападение, а нападателят преминава в защита. В хода на продължителна битка, всяка от страните е вероятно да извърши множество атаки и контраатаки, както и да защитава фиксирани позиции. Това движение в двете посоки обяснява защо съотношението между броя на жертвите в битките от гражданската война в САЩ и Първата световна война често е приблизително еднакво и не е благоприятно за армията, която е започнала в отбранителна позиция. Всъщност армията, която нанася първия удар, обикновено понася по-малко жертви, отколкото армията, която е обект на нападението. Накратко, защитата обикновено включва много нападение.

Ясно е от украинските и западните новини, че украинските сили често предприемат контраатаки срещу руските сили. Да разгледаме репортажът от The Washington Post за битките по-рано тази година в Бахмут: „Има плавно придвижване“, казва украински старши лейтенант… Руските атаки по фронта позволяват на силите им да напреднат с няколкостотин метра, преди да бъдат отблъснати назад часове по-късно. „Трудно е да се определи къде точно е фронтовата линия, защото тя се движи като желе“, казва той.

Предвид огромното артилерийско преимущество на Русия, изглежда разумно да предположим, че съотношението между броя на жертвите при тези украински контраатаки е в полза на руснаците, вероятно в значителна степен.
Трето, руснаците не използват, или поне не често, широкомащабни фронтални атаки, имащи за цел бързо напредване и завземане на територии, но които биха изложили атакуващите сили на изпепеляващия огън на украинските защитници. Както генерал Суровикин обясни през октомври 2022 г., докато командваше руските сили в Украйна, „Ние имаме друга стратегия… Щадим всеки войник и упорито смачкваме настъпващия противник.“

На практика, руските войски възприеха умна тактика, която намали нивата на техните жертви.

Тяхната предпочитана тактика е да правят проучващи атаки с малки пехотни части срещу фиксирани украински позиции, като предизвикват украинските сили да им отвърнат с минохвъргачки и артилерия. Отговорът позволява на руснаците да определят къде са разположени украинските защитници и тяхната артилерия. След това руснаците използват голямото си артилерийско предимство и нанасят удари по противника. После руските пехотни части се придвижват отново напред и когато срещнат сериозна украинска съпротива, отново повтарят процеса. Тези тактики помагат да си обясним защо Русия постига бавен напредък в превземането на украински територии.

Някой би могъл да реши, че Западът може да направи много, за да изравни съотношението на разменените жертви, доставяйки на Украйна много повече артилерийски оръдия и снаряди, като по този начин елиминира значителното предимство на Русия в това критично важно оръжие. Това обаче няма да се случи в скоро време, просто защото нито Съединените щати, нито техните съюзници имат нужния индустриален капацитет за масово производство на артилерийски оръдия и снаряди за Украйна. Нито пък могат бързо да изградят такъв капацитет.

Най-доброто, което Западът може да направи, е поне още около година да поддържа сегашното съотношение на артилериите на Русия и Украйна, но дори и това ще е трудна задача.

Украйна не може да направи много за облекчаване на проблема, защото нейната способност за производство на оръжия е ограничена. Тя е почти изцяло зависима от Запада, не само за артилерията, но и за всички видове големи бойни системи. Русия, от друга страна, имаше отличен капацитет за производство на оръжие при влизането във войната, който беше засилен след започването на боевете. Путин наскоро каза: „Нашата отбранителна индустрия набира скорост всеки ден. Увеличихме военната продукция 2,7 пъти през последната година. Продукцията ни на най-важните оръжия скочи с 10 пъти и продължава да нараства. Фабриките работят на две или три смени, а някои са в действие денонощно.“

Накратко, предвид тъжното състояние на производствената база на Украйна, тя не е в позиция да води война на изтощение със собствени сили. Може да го направи единствено със западна подкрепа. Но дори и тогава, тя е обречена да загуби.
Наскоро имаше развитие, което още повече увеличи огневото предимство на Русия над Украйна. През първата година от войната руските военновъздушни сили имаха слабо влияние върху ставащото в наземната война, основно защото украинската въздушна защита беше достатъчно ефективна, за да държи руските самолети далеч от повечето бойни полета. Но руснаците сериозно отслабиха украинската въздушна отбрана, което позволява на руските въздушни сили сега да ударят украинските наземни сили на фронтовите линии или директно зад тях.

В допълнение Русия придоби способност да екипира огромния си арсенал от 500-килограмови железни бомби със системи за насочване, което ги прави особено смъртоносни.

В обобщение, съотношението на разменените жертви ще продължи да бъде в полза на Русия в обозримото бъдеще, което има огромно значение във войната на изтощение. Допълнително, Русия е в много по-добра позиция за водене на война на изтощението, защото нейното население е много повече от украинското. Единствената надежда на Киев за спечелване на войната е срив на решимостта на Москва, но това е слабо вероятно, предвид факта, че руските лидери гледат на Запада като на екзистенциална опасност.

Изгледи за договаряне на мирно споразумение

Има нарастващ хор от гласове от цял свят, призоваващ всички страни в Украинската война да прегърнат дипломацията и да договорят трайно мирно споразумение. Това обаче няма да се случи. Има твърде много внушителни препятствия за приключване на войната в скоро време, още повече за постигане на споразумение, което да доведе до устойчив мир. Най-добрият възможен изход е замразен конфликт, при който и двете страни продължават да търсят възможности да отслабят другата страна и в който има постоянна опасност от подновяване на боевете.

В най-общ план мирът не е възможен, защото всяка от страните вижда другата като смъртна заплаха, която трябва да бъде победена на бойното поле. Няма почти никакво място за компромис с другата страна при тези обстоятелства. Има също и две специфични точки на спор между воюващите страни, които са неразрешими. Едната се отнася до територията, а другата – до неутралитета на Украйна.

Почти всички украинци са дълбоко ангажирани да си върнат всички загубени територии, включително Крим.
Кой може да ги обвини? Но Русия официално анексира Крим, Донецк, Херсон, Луганск и Запорожие и е твърдо решена да задържи тези територии. На практика има причина да се мисли, че Москва би завзела още украинска територия, ако може.
Другият гордиев възел включва отношенията на Украйна със Запада. По разбираеми причини Украйна иска гаранции за сигурност, след като войната свърши, които само Западът може да осигури. Това означава членство, де факто или де юре, в НАТО, тъй като други страни не биха могли да защитят Украйна. Буквално всички руски лидери обаче настояват за неутрална Украйна, което означава да няма военни връзки със Запада и следователно да няма чадър на сигурността за Украйна. Няма начин да се направи нещо, което е невъзможно.

Има и две други препятствия за мира – национализмът, превърнал се сега в хипернационализъм, и пълната липса на доверие от руска страна.

Национализмът е мощна сила в Украйна от поне едно столетие, а антагонизмът спрямо Русия е един от основните му елементи. Избухването на настоящия конфликт на 22 февруари 2014 г. разпали тази враждебност, позволявайки на украинския парламент на следващия ден да приеме закон, забраняващ употребата на руския и на други малцинствени езици – ход, който помогна за ускоряването на гражданската война в Донбас.

Анексирането на Крим от Русия скоро след това направи лошата ситуация още по-лоша. Противно на общоприетото схващане на Запад, Путин разбра, че Украйна е отделна от Русия държава и че конфликтът между етническите руснаци и рсукоговорящото население, живеещи в Донбас, и украинското правителство е изцяло заради „националния въпрос“.
Руската инвазия в Украйна, която директно противопоставя двете страни една срещу друга в продължителна и кървава война, превърна този национализъм в хипернационализъм и от двете страни. Презрението и омразата към „другия“ завладяват и руското, и украинското общество, а това създава силен стимул за премахване на тази заплаха – ако е нужно с насилие. Примерите са изобилни. Известен киевски седмичник твърди, че видни руски писатели, като Михаил Лермонтов, Фьодор Достоевски, Лев Толстой и Борис Пастернак са „убийци, мародери и невежи“. Руската култура, казва известен украински писател, представлява „варварство, убийства и унищожение… Такава е съдбата на културата на врага.“

Предвидимо, украинското правителство е решено да „дерусифицира“ или да „деколонизира“, което включва и прочистване на библиотеките от книги на руски автори, преименуване на улици, чиито имена имат връзка с Русия, събаряне на статуи и паметници, например на Екатерина Велика, забрана на руска музика, произведена след 1991 г., скъсване на връзките между Украинската православна църква и Руската православна църква, намаляване употребата на руския език. Може би най-добре украинското отношение спрямо Русия е обобщено от краткия коментар на Зеленски: „Ние няма да простим. Ние няма да забравим.“

Поглеждайки от руската страна на редута, Анатол Ливен съобщава, че „всеки ден по руската телевизия виждаш изпълнени с омраза етнически обиди, насочени към украинците“.

Не е изненадващо, че руснаците работят за русифициране и заличаване на украинската култура в областите, които Москва анексира. Тези мерки включват издаване на руски паспорти, смяна на учебното съдържание в училищата, замяна на украинската гривна с руската рубла, насочване към библиотеки и музеи и преименуване на села и градове.
Бахмут например сега е Артьомовск, а украинският език вече не се изучава в училищата в Донецки регион.

Изглежда и руснаците нито ще простят, нито ще забравят.

Възходът на национализма е предсказуем във време на война, не само защото правителствата разчитат основно на национализма за мотивиране на народа за защита на страната си докрай, но също и защото смъртта и разрушението, които идват с войната – особено с продължителната война – подтикват всяка от страните да дехуманизира и да мрази другата. В случая с Украйна горчивият конфликт за националната идентичност добавя масло в огъня.
Хипернационализмът естествено затруднява всяка от страните да сътрудничи с другата и дава на Русия основание да завземе територия, която е пълна с етнически руснаци и рускоговорящи. Вероятно повечето от тях биха предпочели да живеят под руски контрол, предвид враждебността на украинското правителство към всичко руско. В процеса на анексиране на тези земи руснаците вероятно ще изгонят голям брой етнически украинци, най-вече поради страх, че те могат да се разбунтуват срещу руското управление, ако останат. Подобни развития допълнително ще подхранват омразата между руснаци и украинци, правейки компромиса относно териториите практически невъзможен.

Има и една последна причина, поради която дълготрайният мир е непостижим. Руските лидери нямат доверие нито на Украйна, нито на Запада, че ще преговарят добросъвестно, което не означава, че украинските и западните лидери вярват на руските си колеги. Липсата на доверие е очевидна у всички страни, но тя е особено остра от страна на Москва, заради последната серия от разкрития.

Източникът на проблема е случилото се по време на преговорите за Минското споразумение II през 2015 г., което беше рамката за прекратяване на конфликта в Донбас. Френският президент Франсоа Оланд и германският канцлер Ангела Меркел играеха централна роля в изготвянето на тази рамка, въпреки че обстойно се консултираха както с Путин, така и с украинския президент Петро Порошенко. Тези четири фигури бяха също така и ключовите играчи в последвалите преговори. Няма особено съмнение, че Путин беше ангажиран да направи Минските споразумения работещи. Но Оланд, Меркел и Порошенко, както и Зеленски, дадоха да се разбере, че не са заинтересовани от изпълнението на Минските споразумения, но виждат в това възможност да печелят време, през което Украйна да изгради армията си, за да се справи с бунта в Донбас. Както Меркел каза пред „Ди Цайт“, това е бил „опит да се даде време на Украйна… да стане по-силна“. Подобно беше и изказването на Порошенко,

„Нашата цел беше първо, да спрем заплахата, или поне да отложим войната – да си осигурим осем години за възстановяване на икономическия ръст и да създадем мощни въоръжени сили.“

Скоро след интервюто на Меркел за „Ди Цайт“ през декември 2022 г., Путин каза в пресконференция: „Мислех, че останалите участници в тези споразумения са били поне честни, но не, излиза, че те също са ни лъгали и са искали единствено да напомпат Украйна с оръжия и да я подготвят за военен конфликт.“ След това обясни, че въвеждането му в заблуда от Запада го е накарало да пропусне възможност за разрешаване на украинския проблем при по-благоприятни за Русия обстоятелства: „Очевидно се ориентирахме твърде късно, ако трябва да съм честен. Може би трябваше да започнем всичко това [военната операция] по-рано, но просто се надявахме, че ще успеем да го разрешим в рамката на Минските споразумения.“ След това той подчерта, че двуличието на Запада ще усложни бъдещи преговори: „Доверието вече е почти на нула, но след подобни изявления как изобщо можем да преговаряме? За какво? Можем ли да правим някакви споразумения с когото и да е и къде са гаранциите?“

Като цяло едва ли има някакъв шанс украинската война да завърши със значимо мирно уреждане. По-скоро войната вероятно ще се влачи поне още година и накрая ще се превърне в замразен конфликт, който може да се върне отново във война със стрелба.

Последствия

Отсъствието на работещо мирно споразумение ще има най-разнообразни ужасни последствия. Отношенията между Русия и Запада, например, вероятно ще останат дълбоко враждебни и опасни в обозримо бъдеще. Всяка от страните ще продължи да демонизира другата, докато работи усилено за увеличаване на болката и проблемите, които причинява на съперника си. Тази ситуация със сигурност ще надделее, ако боевете продължат. Но дори и войната да се превърне в замразен конфликт, нивото на враждебност между двете страни вероятно няма много да се промени.

Москва ще се опитва да се възползва от съществуващите фисури между европейските страни, опитвайки се същевременно да отслаби трансатлантическите връзки, както и ключови европейски институции като ЕС и НАТО. Предвид щетите, които войната нанесе на европейската икономика, и продължава да нанася, предвид растящото разочарование в Европа от перспективата за безкрайна война в Украйна, и предвид различията между Европа и САЩ относно търговията с Китай, руските лидери ще намерят плодородна почва за създаване на неприятности за Запада.

Тази намеса естествено ще засили русофобията в Европа и Съединените щати, влошавайки още повече ситуацията.
Западът, от своя страна, ще поддържа санкциите срещу Москва и ще поддържа икономическите контакти между двете страни на минимум, единствено с цел да навреди на руската икономика. Освен това, той със сигурност ще работи с Украйна, за да създава размирици в териториите, които Русия завзе от Украйна. В същото време Съединените щати и техните съюзници ще продължат да преследват твърда политика на сдържане спрямо Русия, която мнозина вярват, че ще бъде подсилена от влизането на Финландия и Швеция в НАТО и от разполагането на значителни сили на НАТО в Източна Европа.
Разбира се, Западът ще остане решен да приеме Грузия и Украйна в НАТО, въпреки че това не е вероятно да се случи. И накрая, американските и европейски елити със сигурност ще запазят ентусиазма си да насърчават смяна на режима в Москва и да изправят Путин на съд за действията му в Украйна.

Не само че отношенията между Русия и Запада ще продължат да се развиват отровно, но ще бъдат и опасни, защото ще има постоянна възможност за ядрена ескалация или за война между великите сили на Русия и Съединените щати.

Разрушаването на Украйна

Украйна беше в тежко икономическо и демографско затруднение преди започването на войната през миналата година.
Разрушенията, причинени на Украйна след руската инвазия, са ужасяващи. Проучвайки събитията през първата година на войната, Световната банка заявява, че инвазията е „нанесла невъобразими щети на народа на Украйна и на икономиката на страната, като през 2022 г. активността се е свила със зашеметяващите 29,2%“. Очаквано, Киев се нуждае от масивни инжекции чуждестранна помощ, само за да се поддържа работата на правителството, да не говорим за водене на войната. Освен това Световната банка изчислява, че щетите надхвърлят 135 милиарда долара, а за възстановяването на Украйна ще са необходими около 411 милиарда долара. В доклада се съобщава, че бедността се е „увеличила от 5,5 % през 2021 г. до  24,1% през 2022 г., което е тласнало в бедност още 7,1 милиона души и е върнало назад 15-годишния напредък“.

Разрушени са градове, близо 8 милиона украинци са избягали от страната, а около 7 милиона са разселени вътре в страната. Обединените нации потвърдиха смъртта на 8 490 цивилни, но смятат, че действителният им брой е „значително по-висок“.
И със сигурност Украйна е понесла много над 100 000 жертви на бойното поле.

Бъдещето на Украйна изглежда крайно мрачно. Войната не дава признаци за скорошно прекратяване, което означава повече разрушения на инфраструктура и жилища, повече разрушения на села и градове, повече цивилни и военни жертви, и повече щети за икономиката. И е вероятно Украйна не само да загуби още повече територии от Русия, но и, според Европейската комисия, „войната ложи Украйна по пътя на необратим демографски спад“.

За да влошат още повече нещата, руснаците ще продължат във времето да отслабват Украйна икономически и да я поддържат политически нестабилна. Продължаващият конфликт вероятно ще подхранва и корупцията, която отдавна е остър проблем, както и ще продължи да засилва екстремистките групи в Украйна. Трудно е да си представим, че Киев някога ще може да отговори на критериите, необходими за членство както в ЕС, така и в НАТО.

Американската политика спрямо Китай

Украинската война възпрепятства усилието на САЩ да удържа Китай, което е от първостепенна важност за американската сигурност, тъй като Китай е равен съперник, докато Русия не е.

Действително, логиката на баланса на силите казва, че Съединените щати трябва да са в съюз с Русия срещу Китай и да насочат всичките си сили срещу Източна Азия. Вместо това, войната в Украйна тласна Пекин и Москва към близки отношения, като предостави на Китай мощен стимул да не позволи Русия да бъде победена, а Съединените щати да останат вързани в Европа и в невъзможност да се насочат срещу Източна Азия.

Заключение

Трябваше досега да е станало очевидно, че украинската война е огромна катастрофа, която няма да свърши в скоро време, а когато свърши, резултатът няма да е дълготраен мир. Следват няколко думи за това как Западът се озова в тази ужасна ситуация.

Общоприетото мнение за започването на войната е, че Путин е започнал непровокирано нападение на 24 февруари 2022 г., което е било мотивирано от големия му план за създаване на Велика Русия. Твърди се, че Украйна е била първата страна, която той е имал намерение да завладее и анексира, но не и последната. Както съм казвал по множество поводи, няма доказателства в подкрепа на тази линия на твърдения, а в действителност има значителни доказателства, които директно ѝ противоречат.

Няма спор за това, че Русия нападна Украйна, но най-основната причина за войната беше решението на Запада – и тук говорим най-вече за Съединените щати – Украйна да бъде превърната в западен бастион по границите на Русия. Ключовият елемент от тази стратегия беше вкарването на Украйна в НАТО – ход, който не само Путин, но и цялото ръководство на руската външна политика виждаше като екзистенциална заплаха, която трябва да бъде елиминирана.

Често е забравян фактът, че множество американски и европейски политици и стратези се противопоставяха на разширяването на НАТО от самото начало, защото разбираха, че руснаците ще видят в това заплаха, и че тази политика в крайна сметка ще доведе до катастрофа. Списъкът на опонентите включва Джордж Кенан, президента Клинтън и неговия секретар по отбраната Уилям Пери, както и тогавашния председател на Съвета на началник-щабовете генерал Джон Шаликашвили, Пол Нитце, Робърт Гейтс, Робърт Макнамара, Ричард Пайпс, Джак Матлок, за да назовем само някои от тях.
На срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г. както френският президент Никола Саркози, така и германският канцлер Ангела Меркел се противопоставиха на плана на президента Джордж У. Буш да вкара Украйна в алианса. Меркел по-късно каза, че нейната опозиция се е основавала на убеждението ѝ, че Путин би интерпретирал подобен ход като „обявяване на война“.

Разбира се, опонентите на разширяването на НАТО бяха прави, но те загубиха битката и НАТО тръгна на Изток, което в крайна сметка провокира руснаците да започнат превантивна война. Ако Съединените щати и техните съюзници не бяха тръгнали да вкарват Украйна в НАТО през април 2008 г., или ако бяха проявили желание да успокоят притесненията на Москва относно сигурността ѝ, след като избухна украинската криза през февруари 2014 г., може би днес нямаше да има война в Украйна и границите на страната щяха да са такива, каквито бяха, когато тя получи независимостта си през 1991 година. Западът направи колосална грешка, за която той, както и много други, не е готов да плати.

Този текст беше написан, за да послужи за основа на публични разговори, които съм провеждал или ще проведа, по темата за Украинския конфликт.

Източник: zerohedge.com

От „Гласове“

Превод за “Гласове”: Екатерина Грънчарова