БНТ на 65! Петко Тодоров: Четирите каузи на Любомир Коларов

Бях много близък с Любомир Коларов. Работили сме заедно, споделяли сме радости, разочарования. Познавах го от екрана на БНТ като един от респектиращите коментатори и кореспонденти. После през 70-те години на миналия век, чрез съпругата му, с която бяхме млади асистенти във Факултета по журналистика Лилия Райчева – сега проф. Лилия Райчева, станахме и семейни приятели. Сближиха ни тогава страстта по правдивата журналистика, телевизионната информация, „Студио „Младост“, „Минута е много“, хобито да колекционираме филми. Виждал съм го как гради, колко професионализъм и човещина внася в работата.

Работили сме заедно в телевизия, в студио, в политически кабинет, когато той беше председател на Комитета по пощи и далекосъобщения. Виждал съм го как изстрада и как воюваше да запази Пощенска банка и БТК, как с жар и професионализъм направихме БСТВ. Разочарован беше от процесите в лявото политическо пространство, от егото на ръководството на БСП, което унищожи с такава страст градената партийна телевизия.

Споменавам тези факти, защото и в личен, и в професионален план три пъти сме работили стая до стая заедно за определени каузи. А имам предаване от 2021 година с Любо Коларов и неговите четири каузи.

Каузата „Журналистика и телевизия“, каузата „Русия“, каузата  „Светът в действие“, каузата „Паметници и медийна управленска дейност“.

Три паметника направи той в София. На Гурко, на Пушкин и на Опълченеца. Остави следа и за деца, и за внуци. И най-важното – остави пример. Пример за професионализъм и човечност. 

Затова избрах тази необикновена форма на очерк за Любомир Коларов според телевизионните стандарти под формата на телевизионно интервю – с автентичния изразен стил, изказ и политически пристрастия, допълнени на места с фактология от разговора ми с едно от ярките лица на БНТ. 

П.Т.: Добър вечер и добре дошъл в студиото, този път като събеседник, на Любомир Коларов. Десет години свързал живота си с Българска национална телевизия и запомнен с предаването „Светът в действие“. От богатия жизнен път избрах четири твои каузи, около които да разговаряме. Започвам с най-важната.

ПЪРВА КАУЗА: ЖУРНАЛИСТИКА И ТЕЛЕВИЗИЯ

П.Т.: Ти си общественик, телевизионен журналист, пропътувал света. Създал стотици филми, интервюта с революционни дейци, с посланици, с държавни глави. Как се роди желанието да се занимаваш с телевизия? 

Л.К.: Как се роди желанието… Ами, то по-скоро ме насочиха. Тъй като в 1963 г. приключих с военната си служба. Ракетни войски? Ракетни войски, да. И предстоеше следването, както се полага. И тогава действително, аз още в ракетните войски, в поделенията, където бях, ме сложиха да завеждам радиовъзела. И оттам започнах да се тренирам, така да се каже, журналистиката да свързвам с ефир. Постепенно това стана мое кредо. И когато приключвах вече и трябваше да съм кандидат, изборът беше радио или телевизия. Те са доста свързани, както е известно.

П.Т.: Когато завършваше Първа мъжка гимназия в София, не мислеше ли за журналистика? 

Л.К.: Още не. Тогава по-скоро мислихме за филми, за спорт. Но в МГУ се свързах с журналистиката за цял живот. По-късно осъзнах – българската журналистика е функция на всичко, което се случва в страната. Днес този труд е много по-несигурен и нископлатен. Мизерията и бедността карат част от журналистите да прекланят глава. Най-лесно се управляват зависими хора. Преди 30 години ние имахме твърди заплати, получавахме хонорари. Аз поне не си спомням някой да е идвал и да е предлагал пари за публикация. Сега често чувам за поръчкови статии, платени от олигарси или богаташи. Различни корпорации започнаха да си правят собствени медии, включително и телевизии. Самите журналисти заприличаха на словослагатели, които изпълняват волята на собственика на медията.

П.Т.: Говориш за смисъла на професията, за стандартите в журналистиката?

Л.К.: През тези 77 години, които вече са зад гърба ми, почти целият ми съзнателен живот е минал в журналистическия бранш. По едно време бях депутат, бях и министър, но през всичкото време си останах журналист. Завършил съм Факултета по журналистика в Москва с телевизионен профил. Когато се върнах в България, започнах работа в международния отдел на Българската телевизия, тогава не беше БНТ, защото имаше само една. Ние имахме няколко телекса – на „Ройтерс“, на Агенция „Франс прес“, на „Асошиейтед прес“, на ТАСС и БТА. Главният ни редактор Георги Милев винаги ни казваше: „Преди да започнете да обработвате новината, проверете я в другите агенции. Така ще разберем дали е точна“.

Основното правило в журналистиката е истинността на една новина да се засече в три независими източника. Някой път се появяваха сензационни новини, но изчаквахме потвърждението от останалите агенции, за да сме сигурни. Това е изчезнало днес. Сега медиите дори не се извиняват за това, че са ни поднесли фалшиви новини. 

П.Т.: Заминаваш за Москва – Московския държавен университет. Завършваш специалност „Радио и журналистика“. Спомняш ли си кога влизаш за първи път в телевизионно студио?

Л.К.: Аз още като студент започнах. И даже в четвърти курс участвах в едно предаване, на което бях и водещ. Казваше се „Международный клуб студентов“. Един път месечно правихме „Международния клуб на студенти“, в който участваха студенти, които се учеха от различни страни в Москва. И те разказаха за своите държави. Изобщо така беше по-интересно. А цялата 1968 година я изкарах почти всяка седмица в телевизията. Централната телевизия. И като водех едно предаване, което се казваше Навстречу Шестому всемирному фестивалю молодежи и студентов в Софии. Тоест в София.

И тъй като аз бях и българин, и те ми гласуваха това доверие на живо да водя още тогава. Доверие да говоря на руски – на Седми ноември. Велика дата за Русия, за Съветския съюз. Беше важна дата и за България. Правехме манифестации на този ден. Тя е важна дата за целия свят. Аз ще направя аналогия с Великата френска революция. Великата френска революция също много жертви взима тогава.

П.Т.: Разбира се, история! Но продължавам с твоите истории. Значи, главен редактор на редакция „Светът в действие“. Превърна го в емблема на БНТ. Едновременно с това пътуваш и се занимаваш с оперативна журналистика, ще изброя страните, в които си бил – Никарагуа, Куба, Япония, Афганистан, Южен Йемен, Панама, Бразилия, Чили, Мадагаскар, Коста Рика, Перу, Чили, остров Гренада. С материали за Радио „Свободна Европа“, Германия, Австрия, Мексико, Еквадор. Златният фонд с твоите интервюта. С велики, вече исторически личности. Искам да те попитам за този свят в действие. Най-трудната ти, опасна и забавна командировка? 

Л.К.: Всяка командировка има своите трудности и своите радостни мигове. Не, нямам такава, не съм ги отделял, не съм се замислял. Тежка беше една командировка, която беше около 40 дена в Латинска Америка, когато обиколихме сума държави. Имахме 40 излитания и 40 кацания в различни градове и места. А най-опасната? Най-опасната беше в Замбия и Зимбабве, когато трябваше да минем с бойците на Джошуа Нкомо на територията, която беше на техния Ян Смит, който командваше тогава Южна Родезия. А най-забавната? Куба, разбира се, но най-забавната беше в Панама. Действително беше много приятно. Колеги от Панамската телевизия, с които се запознахме, действително ни устроиха един прекрасен прием. Най-трудното ми интервю? Най-трудното ми интервю беше с президента на Афганистан. Защото трябваше с двама преводачи да го правим това всичкото интервю. Трудно се договорихме. Това беше първото интервю, което този президент Нур Мохамад Тараки даваше на някаква телевизия.

П.Т.: Защо сега БНТ не отглежда журналисти международници? Нашата журналистика малко се занимава с международните проблеми? 

Л.К.: „Светът в действие“ беше школа. Така нареченият „железен“ сценарий се оказа противопоказен за документалните филми в предаването. Нашите филми по принцип показваха неразиграно, нерепетирано събитие. Всичко се решава по време на снимките и в процеса на монтажа. Така се извеждаха акцентите в социалната поръчка на информационното съобщение като средство за опознаване на света, но и като метод за въздействие в обществото. При успешното съчетание на тези елементи се получават произведения, които се помнят с години. Документално-публицистичните търсения са типичните ситуации, типичните личности в драматургията на „живото“ действие. „Светът в действие“ създаде образци: „Обект – Моро“ на Тома Томов; „Има такъв народ“ и „Къде сте д-р Терпи и всички останали?“ на Иван Гарелов; „Това горещо лято в Бейрут“ на Васил Василев; „Гладът“ на Николай Конакчиев; моите – „Синовете на Сандино“ и „Афганистански срещи“. Мога да изброя още десетки, които създаде редакция „Светът в действие“. Мога да изброя и имената на доста мои колеги, от които всяка седмица имаше по материал, репортаж, действие, оживяващо на екрана на БНТ. Ние имахме много кореспонденти. Използвахме и кореспонденти на БТА, на Българско радио, които са пръснати по различни точки на света. И отделни колеги – журналисти от различни държави. Така че ние непрекъснато живеехме за това, което става в целия свят. Сега имам чувството, че се варим само в собствения си български сос. Живял съм и в САЩ, и там е така – интересуват се само от себе си. Тоест това е пъпът на света и нищо друго не ги интересува. И сега гледам, че по този начин в момента, също и у нас, почти нищо не казват какво става по света, какво става в Латинска Америка, какво става в Индия, в Япония, в Русия. За Русия ако е, трябва да е лошо, защото там нищо не е хубаво!

ВТОРА КАУЗА: РУСИЯ

П.Т.: Каза Русия – първия път случайно може би е следването ти в МГУ, но след това – кореспондент…? 

Л.К.: Не, не е случайно. Нищо няма случайно на този свят. Първо, моето семейство и моята фамилия… Още баба ми пееше руски романси и моя роднина е следвал в Санкт-Петербургската академия, Военната академия и като се връща, става тук, в България, шеф на заводите в Арсенал, в Казанлък и така до днес. Тоест отдавна сме свързани, бих казал, родово с руското. Мисля, че това е така за по-голяма част от българския народ. 

П.Т.: Но аз говоря за професионалната ти съдба. Кореспондент в СССР, в Москва. Изграждаш Кореспондентското бюро?

Л.К.: Да, да. Възложиха ми задача. Шест години това правих, най-напред кореспондент после Кореспондентско бюро. Стотици репортажи и събития от там. Ще припомня космонавта например, излетя точно тогава. Правехме тогава и петъчната руска програма на БНТ. Избирахте най-доброто от руските телевизии. Да, точно така. Хората смятаха, че това е програма на Съветската телевизия, но не беше вярно. Не само че ги избирахме. Задължително и изкуство да има – балет, опера. Задължително балет да има. Руският балет е блестящ. Знаете. Така че стараехме се най-интересното да вземем от всички канали.

Говорим за традициите, защото днес е Седми ноември. Но въпросът е, че пропуснахме през тези тридесет години възможностите, които ни даваше тогава Русия и които може би и сега предлага? 

П.Т.: Имаше едно посещение на Владимир Путин в България точно когато беше обявен от в. „Таймс“ за личност на годината. От тук, по предварителна информация, посети Белград. Влиянието на Русия в завръщането на нейната държавност и неговият и на неговата партия резултат от изборите означава действително сериозно връщане на Русия в световната политика с тежестта, която имаше. Случаят Косово е възможност да се покаже характер, да се отстоят интереси на Балканите. Свързваш ли това с характера на Путин или с вечните интереси на Русия към Балканите? 

Л.К.: Първо, искам да кажа, че светът става многополюсен. В Китай и Индия живеят около 3 милиарда души, или половината от населението на света. Второ, те отдавна си имат много висок, бих казал, потенциал, научен и технически. Трето, са огромен пазар. А и сами двете представляват един огромен пазар и така нататък, изработват една голяма част от световния продукт. Те заедно с Русия са един гръбнак, който едва ли ще даде на САЩ възможност самостоятелно да се разпореждат, защото, видите ли, някой така му се харесало. Добавете Бразилия, Венецуела, Иран и така нататък. Тази нова обстановка е изключително важна за Русия.

Питаш ме за отношенията между Русия и България. Първо искам да кажа, че ние винаги сме смятали, че нашите отношения са най-добрите между нас, българите и руснаците. За руснаците мисля, че действително е вярно. Обикновеният руски човек много обича българите. Той действително ги обича. Искрено ги обича.

Но не съм уверен, че винаги управляващите толкова мило и нежно са се отнасяли към българите. Още от времето на цар Александър и даже и преди това в руския императорски дом се въртят така наречените черногорски княгини. Те още с Черна гора и със Сърбия имат много по-активни контакти, любвеобилни, отколкото са имали с нас. Вярно, че сърбите и по-рано се освобождават, и т.н. Що се касае до взаимоотношенията ни? Ние като че ли по стар някакъв навик считаме, че това, което ние изразяваме и искаме да ни се случи, задължително те трябва по същия начин да ни отговорят. Руснаците, руското правителство и Путин си гледат собствените интереси на своята собствена държава. И тия емоции, които ние едновременно искаме хем да ни обичат, хем не искаме да се съобразяваме с тяхното мнение.

Ние влязохме в НАТО, не се посъветвахме за нищо, визи сложихме на руснаците, американски бази строим, кланяме се на нов Голям брат. Ние въобще си правим каквото си искаме. И в същото време искаме те да ни обичат. Защо? Аз мисля, че съвсем правилно нашите взаимоотношения трябва да бъдат поставени на една практическа, рационална основа. Няма какво вече да правим. Ние ви обичаме? Обичаме ви. Да, без спор. Аз лично, като човек, който е свързан с това движение за приятелството на народите на Русия, мога да ви кажа, че много хора действително идват на нашите мероприятия. И вероятно в областта на културата, в областта на науката и въобще в чисто човешките контакти това ще остане. Но в отношението между България и Русия междудържавническите отношения ще бъдат основани именно на прагматизъм.

Мисля, че Путин идва сега съвсем реално да реши няколко въпроса. Ние се бавим според мен с решаването на няколко въпроса, свързани с енергетиката. Бургас – Александруполис, знаете, ние все още не можем да се натутаме да го решим този въпрос. Кое е изгодно, кое не е било изгодно, не знам за какво си се караме. Дори че и референдум ще прави новият кмет на Бургас? Да, старият му го завеща, сега новият ще го прави и така нататък, като че ли са някакъв, де да знам, 55-и щат Хаваите, с отделно правителство и така нататък, сякаш това не е изгодно и за тях. Както и да е, ние трябваше да го решим. Аз мисля, че той нарочно го прави сега този кмет на Бургас, защото искат да поставят някакви условия и да изнудва правителството за нещо, нямам представа за какво. Не че толкова са се загрижили за някои интереси на бургазлии.

Вероятно той идва за тези няколко неща, свързани с енергетиката. Иска, преди да си отиде от този пост, и влизайки според мен в друг пост, според мен няма никакво съмнение, че той ще остане трайно в политиката на Русия с още по-големи пълномощия при решаването на проблемите. Някои казват, че може да има друга карта в ръкава за трайно оставяне във висшите ешелони на властта. Сигурно. Вчера не сме си говорили по телефона точно с него, но когато си говорихме, той действително казваше, че, бидейки министър-председател, ще продължи тая политика, която фактически той досега осъществява, и ще му е най-лесно. Някои го слагаха за шеф на Обединеното енергийно дружество в Русия, което да включва и електричеството, газта и всички въобще енергийни възможности. Това му определяха, което е гръбнакът, така да се каже, на една икономика по принцип. Но аз лично смятам, че той действително ще стане вероятно министър-председател след известно време, ще му гласуват това доверие и той фактически ще продължи тази политика, която провежда в момента.

Така че ние, ако искаме действително тази страна, която емоционално винаги е била много близка до нас, трябва действително да бъдем искрени и почтени във връзките си с нея. И адекватни. Не, както ние винаги се правим на малкия брат, който винаги иска големият брат, задължително, да дава повече, а ние да даваме по възможност по-малко и да си правим каквото си искаме.

Изминаха 13 години от посещението на Путин. Тогава се заговори за тройния проект, големия шлем на Парванов. И ние нищо не направихме за тези 13–15 години. Мотаем се с Белене. Не направихме връзката с Бургас. Провалихме Южен поток.

Не направихме възможностите, които тогава ни предлагаха. През седмицата руският посланик Митрофанова каза в едно интервю: „Очакваме ревизия на българо-руските отношения при политическа стабилност в България“. Това значи ли, че тези 13–14 години не сме имали политическа стабилност? Защо пропуснахме възможността сега, при тази енергийна криза и сме спокойни?

Считаш ли, че ще разберем този знак? Съмнявам се. Така както гледам нашите политици, защото ние имаме много политици в България, но нямаме държавници. Това е трагедията на нашето съвремие, на нашия съвременен политически живот.

П.Т.: Ти не си оптимист за бъдещите ни отношения с Русия? 

Л.К.: Съмнявам се. Докато тук се командват политическите игри и се координират от чужди посолства, не виждам възможност. 13 години! И големи шлемове, и малки шлемове, и не знам какви си шлемове, и нищо не стана. Нито Южен поток тръгна през България, нито енергийният проект, свързан с АЕЦ – Белене, се осъществи. А можехме да имаме Белене? Абсолютно да имаме Белене. И да изнасяме ток, да снабдяваме района. Отвратително е! Защо румънци, които са също в ЕС, могат да строят атомна електроцентрала? Ние – не. Защо турци, които са в НАТО, могат да строят атомна електроцентрала? Ние – не. Защо? 

П.Т.: Познаваме се – заедно сме работили, смятах ги, 42 години. Винаги си имал слабост към историята. Към паметта на поколенията и паметниците. Неслучайно си председател на фондация „Героите на България“, председател на най-старото в България Сдружение на приятелите на Русия „Александър Невски“. Председател си на Софийското дружество на сдружението „Приятели на Русия и ОНД“. Затова избрах третата кауза на живота ти.

ТРЕТА КАУЗА: ПАМЕТ И ПАМЕТНИЦИ

Тя пак е свързана с паметниците като следи от историята. Кой паметник е останал в съзнанието ти от детските години?

Л.К.: Паметник, славянска дума от памет. Паметник, останал в съзнанието ми от детските години, вероятно, защото най-голямо впечатление тогава ми правеше Паметникът на Царя Освободител в центъра на София срещу Парламента. Това е значим паметник и си спомням даже, че като бяхме ученици в училище, си задавахме въпроса – кой крак на коня е вдигнат? А нямаше никакъв вдигнат крак., просто във втората композиция отдолу имаше едно стремление.

Аз, като председател, и членовете на Софийското сдружение на приятелите на Русия „Александър Невски“ действително се постарахме да оставим следа в нашата съвременна история и отношение към миналото. Първия паметник, който построихме тук, беше един подарен ни бюст от Волгоград, от Волгоградската организация, с която си сътрудничехме, на Пушкин. И тогава Стефан Софиянски, който беше кмет на града, между другото и той е завършил Първа мъжка гимназия, та той ни каза – сложете го в градинката на Дома на Москва, т.е. между Руската църква и Дома на Москва. Така и направихме – там го сложихме и вече стана традиция през юни месец, когато се чества Пушкин, да се организират Пушкинови дни, четения на различни видове стихотворения и поеми, там да се събират почитатели – хубава традиция се получи в София. 

П.Т.: Така към българската поговорка да посадиш дърво, да направиш къща, да създадеш дете, ти прибави още нещо, да направиш и паметник. 

Л.К.: Паметници. След това направихме паметник на генерал Гурко, освободителя на София, който сложихме точно на улица „Генерал Гурко“, номер едно, до Софийската градска галерия. И накрая, разбира се, един от най-големите паметници беше на Опълченеца. Свързан е с деня на Освобождението на София и отбелязването на този ден. Славна, историческа и значима и за бъдещето на България дата, бих казал. Денят на София. През 1879 година едно от първите решения, които Столичният съвет, Кметството тогава, взема, е да празнуват Деня на освобождението на София като Ден на София. И той се празнува до 1952 година. Не знам по какви съображения след това престават да го празнуват. И сега вече, действително миналата година, фактически взеха решение да се празнува. Този път действително направиха една голяма програма от Общината. Камбаните биха, литийни шествия, поднасяне на венци и накрая откриването на една скала, донесена от Шипка. Това е една наша инициатива, която преди 2–3 години възникна. Че в София всъщност на 3-и март няма къде да поставим китка на тия наши герои от 1870, 1877 и 1878 година. 

Шипка – история и легенда! На 11 август, някъде към 10 часа сутринта, всъщност всичките боеприписи свършват. Сюлейман паша води една армия, която е 3–4 пъти по-голяма от тия, които се бият на Шипка. Защитават я няколко наши дружини опълченски, плюс Брянски-Орловски полк. Брянски-Орловски полк са професионални военни. Те знаят да стрелят и когато свършват патроните, те по друг начин не действат, освен да се оттеглят. Но като виждат как тия момчета, водени от генерал Столетов, с гърдите си се изправят напред, започват да хвърлят сандъци, камъни, телата на своите убити другари, те също се включват и заедно остават до 4 часа и половина, когато идват на Радецки хората. Та всичко 200 човека дават залп, но Сюлейман смята, че е дошла цялата мощ на Радецки горе и са я качили, и отстъпва. И с това всъщност ходът на войната по друг начин тръгва, защото, ако се бяха съединили Сюлейман с Осман паша в Плевен, в твоя роден град, щеше да бъде съвсем друга история. Величието на тези опълченци от Шипка ни вдъхнови да издигнем паметника. Всички, целият Общински съвет, без значение какви са по политическа принадлежност, гласуваха като един и даже с 50 хиляди лв. финансиране. Общата му стойност е някъде към 300 хиляди.

За паметника няма държавно участие. Искахме колкото се може повече българи от цяла България – и от София, и от всякъде, да участват, това да бъде един паметник, издигнат с всенародна обич и участие. Паметникът представлява нещо, което е свързано с представите ни за онова време. Той е изграден от черен мрамор, да го наречем, сив гранит. Отдолу е във формата на кръста за храброст. По-нагоре пиедесталът е с 4 барелефа. Единият барелеф е като за Орлово гнездо, оттук е освещаването на Самарското знаме, от тази страна е издигането, качването на Балкана. А отзад е една релефна карта на Балканския полуостров, така че да се вижда Кишинев, от който опълченците тръгват със Самарското знаме, минават през Плоещ, изобщо до края на войната къде как минава опълченският корпус, опълченските дружини. В тази част, където е релефната карта, отзад са вградени 12 гилзи, а в тях са сложени имената на всичките наши опълченци. Тук трябва да допълня, че Министерството на отбраната действително намери два тона гилзи и ги даде на скулптора Савов, който е пловдивски скулптор. И той с тях отля цялата бронзова композиция. Така че те си изпълниха обещанието действително достойно. Паметникът вече е факт. Паметникът на Опълченеца.

П.Т.: Армейците дадоха своята дан за този паметник. Колко плам има в това, което разказа? Живееш с идеята оттогава. Трябва да си много удовлетворен от това, че тази мечта, идея успя да я осъществиш.

Л.К.: Това е моторът на съзиданието – преживяваш историята и поставяш паметен знак. Като го свършиш, оттам нататък не ми е интересно. Ново трябва да има, да се продължава. Сега съм се запалил по нова идея. Говорих даже и с кмета на Велико Търново. Първият руски де факто патриарх е Киприян. Той е българин. Роден е във Велико Търново. Той е роднина с Григорий Цамблак. С Патриарх Евтимий. И така нататък. Тоест дайте да направим един параклис. В чест на Киприян във Велико Търново. Така съм го замислял. Говорил съм с различни хора и може би ще го направим.

България е отломка от най-старата култура сред европейските страни. За това трябва да се пази и да оставяме следи. Необходимо е днешната култура на България да не бъде само отломка от старото, а да стане и първата частица от бъдещето. Книжната култура на България, създадена през вековете, трябва да остане и да пребъде до край. Такъв е историческият жребий на България и аз вярвам в него. 

„България – родина на духа“, както казваше академик Дмитрий Лихачов. Велика оценка, признание за делото на Кирил и Методий, за Търновската школа и така нататък. За което си имаме много неприятности с Русия.

А тук, в България, току се появи някой, който иска да събаря Паметника на Червената армия. Варвари!

ЧЕТВЪРТА КАУЗА – ПОЛИТИКА И УПРАВЛЕНИЕ

П.Т.: Съчетаваш през годините професионалните си задължения с активно присъствие в политиката. Не изменяш на убежденията си и когато много от колегите ти се пребоядисаха в годините на Прехода. Дори понасяш, макар и болезнено, раздялата с БНТ под натиска на „демократите“? 

Л.К.: Навсякъде, където съм работил – главен редактор в БНТ, главен редактор на в. „Вечерни новини“, министър в кабинета на Жан Виденов, депутат в 37-ото народно събрание, председател на Комитета по пощи и далекосъобщения, когато създавахме медийната електронна среда у нас, Българска свободна телевизия, съвестно и отговорно съм оставял нещо от себе си. 

П.Т.: Аз пропуснах, като говорихме за телевизионната ти кауза. Създаде и изгради на гола поляна една кабелна сателитна телевизия, направи социална и родолюбива програма. И когато Българска свободна телевизия (БСТВ) проходи, се оттегли. Огорчен ли си? 

Л.К.: Първо говориш само за мен. А трябва да сложиш и себе си в този кюп, защото ние заедно с теб, както е известно, започнахме, завършихме, пуснахме една бутикова телевизия и заедно напуснахме. Дали съм огорчен? Не, не съм огорчен. Аз мисля, че това, което ни беше поставено като задача и го поехме, го изпълнихме с чест и достойнство. Действително беше смислено дело. Беше нещо много сериозно, много перспективно и с много далечен прицел. Така че направихме, тръгна, работи телевизията. За съжаление, много жестоко пострада от липсата на финанси и от вмешателството на ръководството на БСП в програмата. Но какво да се прави? Трябваше и предварително да се помисли – като пускаш брада, да си купиш задължително и гребенче. Като правиш едно много сериозно предприятие, трябва да помислиш и за възможностите да го кредитираш. Оставихме следа с редица социални и политически предавания. Направихме и една поредица от исторически предавания, които могат да се излъчват според българския календар. Старата любов.

П.Т.: Както и политическата ти активност. Не е случайно, че си се родил в такова семейство, че баща ти е бил областен управител на Бургас. Но става дума за тебе – член на Националния съвет, член на Изпълнително бюро на БСП, депутат в 37-ото народно събрание и главно като член на политическия кабинет и председател, с ранг министър, на Комитет по пощи и далекосъобщения (КПД).

Л.К.: Много интересен и ползотворен период беше работата ни в КПД. Ти беше главен секретар. Създаваше се българската медийна електронна среда. Лицензираха се първите радиостанции и телевизии. Участвахме, ти пътуваше до Страсбург в Съвета на Европа по изготвянето на рамковите стандарти на европейското медийно законодателство. Кабелните оператори тогава в първите години на демократичните промени станаха основен фактор за разпространение на програмата на ефирните телевизии в национален мащаб. За софийските кабелни оператори поетапно се регламентираше дейността. Критикуваха ме, но успях да наложа, че няма да санкционираме, преди пазарно да тръгнат. После регламентирахме дейността на кабелните оператори с наредба, тъй като в Закона за съобщенията, който е от 1975 г., кабелната телевизия липсва като понятие. Председателят на КПД се срещна и с лицензираните, и с нелицензираните оператори, както бяха преразгледани решенията до момента на ведомството, отнасящи се до кабелните телевизии. 

На практика първоначалното въвеждане на кабелната дейност се осъществява както от лицензирани, така и от нелицензирани оператори. Този процес на либерализация на кабелната дейност позволи развитие на частния медиен сектор.

За сравнение могат да се откроят допирателните по отношение на техническото изграждане на кабелните оператори и ефирните частни телевизии. Този технологичен етап от развитието на частните телевизии през 90-те години може да се нарече първа фаза от технологичния преход в частното тв разпространение. Тази фаза в частния медиен сектор се изгради както от международни капитали (закупуване на телевизионна техника от сръбския собственик на Нова телевизия Дарко Таминджич), така и с български инвестиции (инвестиционната политика на Георги Агафонов при стартирането на телевизията 7 дни). 

Тогава помогнахме за първи път в ефира да прозвучи сигналът на Университетското радио „Алма матер“. По този повод от името на ръководството на Комитета по пощи и далекосъобщения и от свое име поздравих сърдечно неговите създатели и всичките му вдъхновени творци. Официално и документално заедно с проф. дтн Иван Лалов – ректор на СУ „Св. Климент Охридски“, създадохме първото университетско радио у нас. С протоколно решение Съветът по радио и телевизионни канали одобри програмната схема на радио „Алма матер“, представена от ръководството на СУ „Св. Климент Охридски“. Извърши се необходимото по процедурите за определяне на радиочестотния спектър.

П.Т.: Нека добавя, че като председател на Комитета по пощи и далекосъобщения ти подписа новите лицензии за радио и телевизия, за частните радиа и телевизии и първия мобилен оператор в страната. Опази Пощенска банка. Беше инициатор и създател на „Музей на далекосъобщенията“.

Л.К.: Затова след нас болката от разграбването беше огромна за „съобщенци“. И банката, и главно Българска телекомуникационна компания (БТК), която не само като материално, но и като физическо състояние, заедно с радио-телевизионната преносна мрежа, заедно с твърдата телефония, по това време можеше да се продаде за милиард и 200, 300 хиляди. Считахме, че е малко – искахме 4 милиарда долара.

А беше харизана на офшорка само за 230 милиона, колкото е годишната печалба на БТК. После се препродаде 3 пъти и истинската й стойност беше постигната, но парите потънаха в частни джобове вместо в държавната хазна. Оттогава секторът страда от това, че радио- телевизионната преносна мрежа е в частни ръце. Таксите за пренос се вдигат, а можеше, както чехите направиха, да бъде разделена в 2 дружества, да се продадат отделно, за акционери да се привлекат и радио-телевизионни оператори. Имахме такъв план тогава.

П.Т.: Да, ходих в командировка в Чешкия телеком и ми предоставиха техния изпълнен проект. Онази държава обаче е друга – защитава обществения интерес.

Л.К.: Още от времето на Андрей Луканов държавата беше обявена за лош стопанин. Задължително трябва да е лош, за да се превърне тогава всичко, което е държавно, в частна собственост. Сега виждам точно обратното, пак почнаха да викат – абе, нека държавата да си стане стопанин примерно в областта на енергетиката. Тоест, оказа се, че публичните услуги и частният монопол са по-страшни от държавния, може да се съобразяват, може да се регулират. Има го в Германия, във Франция и в други държави.

П.Т.: Очакваш ли, че на предстоящите избори ще бъде избран такъв състав на парламента, който ще направи трайно правителство, което ще се заеме с действителните проблеми на България? 

Л.К.: Не съм оптимист. Ти самият сигурен ли си, че има точен отговор на този въпрос. Като гледаш, че 23 човека се кандидатират за президент, като видиш изборните листи на десетките партии. По какви критерии и качества на хората са съставени? Имам предвид каква квалификация трябва на тези хора и какво се очаква да свършат, за да стигнем чак до Министерски съвет? Затова исках да те попитам, ти, като ми задаваш този въпрос, гледайки тази ситуация, очакваш ли, че нещо такова ще се случи? Разбира се, желанието ми е да се извърви пътят и това да се случи. Мисля, че може да измислят някакво национално правителство на националното съгласие, да речем, на националното единство. Да скалъпят някакво правителство, за да излязат от ситуацията, ама това е много несигурно. Не ми вдъхва такъв оптимизъм, за съжаление. Но ние вече свикнахме да гласуваме и можем пак да отидем след 2–3 месеца. Да, това го усвоихме от демокрацията.

П.Т.: Накрая – продължаваш ли да пишеш?

Л.К.: Аз, разбира се, продължавам да работя, да пиша. Дописник съм на няколко чуждестранни издания, публикувам под псевдоним. У нас също понякога пиша под чуждо име, защото съм бивш член на Изпълнителното бюро на БСП и не искам написаното от мен да се приема като позиция на ръководството на партията. 

П.Т.: А в професионалните житейски роли какво ти даде съдбата?

Л.К.: Много ми е дала. На всяко работно място останах верен на стандартите, дисциплината и отговорността. Благодарение на БНТ съм обиколил почти всички континенти, запознал съм се с невероятни хора, докоснал съм се до много неща. Тази професия преди всичко обогатява. В мен е оставила много хубави спомени за времето, в което съм тичал с камерата в горещите точки на света и съм разказвал за националноосвободителните движения, за борбата срещу една или друга несправедливост в различни страни. Днес не бих се отрекъл от нищо, което някога съм казал, защото, видите ли, съм бил заблуден. И до ден-днешен вярвам, че съществуващият в момента у нас обществено-политически строй не е най-доброто, което може да се измисли за българския народ. И досега смятам, че рано или късно България ще стане една по-социална държава. Ще се тръгне към изграждането на един друг социалистически строй, който ще отчете всички грешки на стария и ще е по-различен от този, в който живяхме. Дори и да е с друго име!

П.Т.: За финал избрах една унгарска пословица: „Няма готови пътища.

Пътищата се правят с ходене“. Желая ти да продължиш да създаваш пътища!

Защото трябва да има пътища.

За да я има държавата.

За да останем българи.