Държавната структура по време на династия Джоу

Рязкото класово разслояване на древнокитайското общество е отразено в религиозно-политическите трактати от този период. В „Летопис на церемониите” („Лидзи”) се казва: „Ритуалът не засяга обикновения народ, наказанията не засягат знатните чиновници”. Бедните и робите често вдигат въстания. Но народните движения не могат коренно да променят съществуващия строй, който се базира на робовладелската форма на трудова експлоатация.

Постепенно в държавата се образува сложен бюрократичен апарат, който управлява страната от името на императора. Около него възниква значителна група от аристократично чиновничество, което заема висши длъжности в държавното управление. Пръв сред тази група е най-близкият помощник на императора, който съсредоточава в свои ръце разнообразните нишки на управлението на страната. Понякога тази длъжност се предава по наследство в знатните семейства.

На върховния чиновник се подчинява специална колегия от благородници, които понякога се наричат „Трима древни” (най-стари и най-мъдри) и оглавяват най-важните ведомства. „Един от тях е „началник на множеството”, който има за задача „да защитава народа”. Неговото задължение е и да управлява стопанския живот на страната. Той се занимава с организирането на селскостопанските работи (сеитба, жътва, вършитба) и на търговията; той определя цените на стоките, а негови подчинени следят за реда по пазарите. Второ място заема „началникът на конете”, който се нарича още „началник на войските от императорските имения” и е длъжен „да укротява метежниците”.

Като глава на военното ведомство той провежда военните набори, ръководи военното обучение, стои начело на военната инспекция и отговаря за снабдяването на войските. Същевременно той възглавява армията и я командва по време на война. Освен него важна роля играе и „началникът на обществените работи”, който отговаря за поземления фонд и ръководи водоснабдяването на страната. С помощта на голям щат чиновници той следи реките, каналите, бентовете, напоителните съоръжения и мероприятия, състоянието на пътищата и определянето на междите по нивите.

Следователно имаме три главни и най-важни ведомства: стопанско, военно и ведомство за обществените работи.

Заедно с първите „Трима древни” на преден план излизат още трима други знатни чиновници.

Първият от тях отговаря за императорската съкровищница, вторият е начело на съда, а третият изпълнява задълженията на върховен жрец за култа към императорските прародители. Тези трима чиновници изпъкват сред останалите по близостта си с императора. Постепенно първо място от тях заема началникът на императорската съкровищница, който в 7-и в. пр. н. е. става най-близък помощник на императора по управляване на държавата.

Отделянето на ведомствата и обособяването на длъжности са свързани с възникването на данъчно облагане, с организиране на съдебното дело и с оформяне на култа към императора и към императорската власт. Особено важен е данъкът върху обработваемите земи, който се събира във вид на десетина от реколтата обикновено наесен, след жътва. Данък от планините и езерата се събира във вид на една четвърт от получаваните от тях доходи. Тези данъци се събират в натура. Търговците са длъжни да плащат такси за място на пазара, при сключване на договор, при продажба на стока (платно, коприна и др.). Таксите се плащат в тегловни метални пари, което говори за вече значително развитие на търговията.

Отделянето на върховно съдебно ведомство и на главен углавен съдия е свързано с организирането на съдебното дело. Появяват се най-древните закони, които гарантират непоклатимостта на класовия строй и неприкосновеността на личността на обожествения император. Съществува например закон за оскърбяване на величеството, според който човек, изказал се непочтително за императора, бива подложен на жестока и мъчителна смърт. Углавният кодекс, приписван на полулегендарния древен император Му, предвижда система от наказания, прилагани при най-тежки престъпления. Но тези наказания могат да бъдат заменени със съответните прогресивно растящи откупи. Тук проличава класовият характер на законодателството и на съда, които дават възможност на богатия да се откупи от наказанието. Углавният кодекс на Му съдържа 3 хиляди параграфа или събрани в едно съдебни решения (казуси, които образуват най-древния сборник по углавно право).

А появата на върховен жрец на императорските прародители е свързана с учението за самодържеца не само като наместник на бога на земята, но и като негово земно въплъщение. Затова императорът е титулуван още „син на небето”, а неговите нареждания са „свещена воля”. Императорът се смята за посредник между хората и силите на природата. На всеки пет години той прави пътешествие из страната и лично да принася жертви на боговете в свещените планини. „Божественият” характер на върховната власт външно се проявява в това, че дори висшите чиновници са длъжни да правят трикратен поклон доземи пред императора.

Свръхестественият произход на владетелите се описва в древни легенди.

В една такава легенда се разказва например, че император Му е роден от свързването на императрица, жена на император Джао, с духа на прародителя Чу.

В тази легенда владетелят Му се описва като юнак, надарен с фантастични способности. Той предприема походи към „четирите ъгъла на света” с колесницата си, теглена от вълшебни коне. Веднъж любопитството му го довежда до изворите на Жълтата река. Той посещава двореца на митичния „Жълт император”, а след това стига до планината на слънчевия залез, където посещава Богинята на запада и на смъртните болести.

Образът на императора получава приказните очертания на божество, което живее в сфера, различна от тази на другите хора. Идеологията на обожествяване на върховната власт намира външен израз в култа към императорските прародители, а така също и в пищните форми на придворния етикет. Резиденцията на императора е същевременно и столица на държавата. Историческата традиция е запазила названията на главните центрове и столици на държавата Джоу – градовете Фан и Хао, а по-късно Лои.

Ако се съди по древните сказания и по по-късните, но по-достоверни източници, императорите от династия Джоу след завоюването на държавата Ин образуват голяма и силна империя.

От времето на ранната династия Джоу е известна само последователността на императорските имена. В „История на сина на небето Му”, написана в 5 – 4-ти в. пр. н. е., са запазени легенди от този период. В тези легенди императорите Чао и Му се представят като велики завоеватели, разширили границите на държавата. В резултат на тези завоевания китайците навлизат в басейна на Яндзъ и покоряват племената, които живеят по бреговете на река Хан и в района Хубей.

През 9 – 8-и в. пр. н. е. развитието на стопанството изисква постоянно водене на войни за ограбване на съседни народи и за залавяне на пленници; това води до рязко изостряне на класовите противоречия. В ръцете на отделни богаташи, представители на местната земевладелска аристокрация, се натрупват големи богатства, обширни имения и те притежават много роби.

В 842 г. пр. н. е. бедното население на столицата въстава против император Ли Уан и щурмува двореца. Сваленият от народа несполучил император Ли Уан бяга. Острата социална борба се придружава от борба за заграбване на императорската власт. Двама от сановниците Джъугун и Джаогун, се обявяват за регенти на държавата, като времето на тяхната власт получава характерното название „Общо съгласие”.

След смъртта на Ли Уан,  през 827 г. пр. н. е. регентите предават властта на неговия син Сюенуан.

За царуването на император Сюен (827 – 782 г. пр. н. е.) са запазени сведения както в „Книга на песните”, така и в други източници. Историческата традиция му приписва войни, които той води, за да потуши въстания сред подвластните му племена, а така също, за да завоюва съседни страни, населени главно от номади. Тези войни са описани в тържествени песни, изпълнявани в храма на прародителите.

В една ода се разказва за нахлуването на номадското племе сюну в империята Джоу и за превземане на столицата в 822 г. пр. н. е.

Ода за нахлуването на племето сюну в империята Джоу и превземане на столицата в 822 г. пр. н. е

През шестия месец, какъв смут!

Бойните колесници са готови;

във всяка са впрегнати по четири буйни коня.

Те са стъкмени, както обикновено се прави.

Сюну нахлуха яростно,

затова ние трябваше бързо да тръгнем.

Императорът заповяда да тръгнем на поход.

За да освободим столицата…

Ние победихме сюну

и проявихме голяма храброст…

Сюну зле бяха замислили,

като заеха Цяо и Ху,

като завзеха Хао и Фън

и стигнаха до северната част на река Дзин.

Нашите знамена, украсени с изображения на птици,

се вееха със своите бели дипли.

Десет военни колесници летяха отпред…

Ние победихме сюну —

това е пример за десет хиляди страни.

В друга тържествена песен се описва войната на император Сюен с номадското племе сюй.

На начело на шест армии застава лично императорът. Китайците побеждават благодарение на многобройните си войски, които са по-добре организирани от ордите на номадите, тъй като „те се движат не на тълпи, а на отделни линии”. Войната завършва със залавянето на „множество пленници”.

Отслабена от продължителната борба с многобройни племена, постоянно нахлуващи в плодородните долини на река Хуанхъ и притоците й, разкъсвана от класови противоречия и лишена от вътрешна икономическа спойка, държавата Джоу се разпада на редица независими княжества, начело на които застават могъщи аристократи, вече отделени от единната централна власт.