Отношенията между България и Китайската народна република през призмата на времето
Проф. Искра Баева пред в. „Китай днес“
– Г-жо професор, през тази години, в която се отбелязват 75 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Китайската народна република, включително и на научни конференции, се говори предимно за развитието на българо-китайските отношения от датата на тяхното установяване на 1 октомври 1949 г. Какво бихте казали като специалист по съвременна история за отношенията между двете страни преди тази дата? Имало ли е контакти между София и Пекин?
– Да, въпросът е интересен, тъй като отношенията между България и Китай (преди създаването на Китайската народна република) не предизвикват интерес сред съвременните политици и анализатори, тъй като нямат продължение в днешния ден. Но работата на историците е да проследят миналото, независимо дали този исторически разказ има практическо значение в днешния ден. Да, съществували са не просто отношения, а и дипломатически контакти, но именно те показват, че двустранните ни отношения започват и се развиват под влиянието на големите и силни държави и едва на второ място идват интересите и желанията на българите и китайците. Конкретният отговор на въпроса е, че в годините на Втората световна война два пъти са правени опити на две различни китайски правителства да бъдат признати от България.
Първия път става дума за китайското правителство, с което от 1937 г. милитаристка Япония води пълномащабни военни действия. То има остра нужда от дипломатическо признаване, затова се обръща към българските дипломатически представители в Букурещ (Сава Киров) и в Париж (Никола Балабанов) с молба да бъде признато. Само че правителството на Георги Кьосеиванов не отговаря на сондажите, защото по същото време води преговори с Япония за откриване на легация.
Вторият случай е много по-различен, защото предложението от 1941 г. идва от съвсем друго китайско правителство: това на японската марионетка Уан Дзинуей в Нанкин. И никак не е случайно, че предложението е направено не директно, а от японския представител в София Изуми и е подкрепено и от германските дипломати. При това положение не е странно, че влязлата вече в Тристранния пакт България приз-
нава марионетното китайско правителство. Само че тези дипломатически отношения съществуват само до края на войната и са прекратени след като една след друга капитулират България, Германия, Япония. Не обичаме да напомняме за тези първи дипломатически контакти, защото не обичаме да си припомняме и времето, когато България е принадлежала към Тристранния пакт (1941 – 1944), довел страната ни до поредната капитулация.
– Може би е важно да обясним каква е причината, поради която България втора в света признава дипломатически Китай и започва да развива интензивни връзки с най-голямата азиатска страна?
– Необикновената бързина, с която България признава Китайската народна република на 3 октомври 1949 г. – само два дни след обявяването й, отново се дължи на променената геополитическа ситуация. След поврата от 9 септември 1944 г., когато на власт идва Отечественият фронт, доминиран от комунистите, България се стреми да заеме мястото на най-близък съветски сателит. Основанието за това е фактът, че благодарение на получената от Съветския съюз защита на Парижката мирна конференция от лятото на 1946 г. България успява не само да запази непокътната територията си с добавката на Южна Добруджа, но и да получи съюзници в лицето на СССР и другите страни от съветската „сфера на влияние“. Затова стриктното следване на съветската линия се превръща във водеща линия в българската външна политика от епохата на социализма. А Съветският съюз подпомага с оръжие Китайската комунистическа партия в Гражданската война и е първата страна, признала Китайската народна република. Ние веднага следваме този пример, затова сме втората.
– Кои български държавници са участвали в знаменателното събитие, с което започва българо-китайското традиционно приятелство, което, общо взето, остава константна величина през 75-те години на официалните отношения между София и Пекин? Известни ли са някои любопитни подробности, които не се знаят от широката публика?
– Скоростта, с която Народна република България признава КНР, не предполага лични отношения, а по-скоро политически: искането за признаване идва от китайския министър-председател Джоу Енлай и е до българския премиер Васил Коларов, а ответната телеграма за признаването е изпратена от българския външен министър Владимир Поптомов. Само година по-късно – през септември 1950 г., двете страни разменят дипломатически представители: първият български дипломат в Пекин е Янко Петров, а в София пристига ЦаоСянжен. Това е само началото, след което следват много близки в идейно отношение връзки, тъй като победата на Китайската комунистическа партия в Гражданската война е доказателство за победния ход на комунизма и в Азия, след като група държави от Източна Европа вече са тръгнали по този път. За всички европейски комунисти Китай е много важна държава, затова е толкова често посещавана от високопоставени комунистически дейци. По време на Корейската война (1950 – 1953) двете страни са рамо до рамо: Китай подкрепя Корейската народнодемократична република, включително и с военна сила на т. нар. доброволци, а България изпраща инструктори и военни медици. През 1951 г. в хода на Корейската война в България пристига военното аташе на КНР подполк. Джоу Юнгуан. През 1952 г. са сключени спогодби, уреждащи търговските и културните връзки.
Две години по-късно, през 1954 г., България и КНР разменят делегации: в Пекин пребивават представители на ръководството на БКП, водени от Райко Дамянов, а по същото време София е посетена от заместник-председателя на Държавния съвет на Китай Дун Биу. Най-високопоставеното посещение в Пекин от този период е на българския министър-председател Антон Югов, където на 11 октомври 1957 г. двамата с китайския Министър-председател Джоу Енлай подписват декларация, подчертаваща възходящото развитие на двете страни и нарастващата им роля в международните отношения. А най-запомнящото се събитие е едномесечното посещение (септември 1957 г.) на голямата българска делегация, ръководена от бившия партиен лидер, а в момента вицепремиер Вълко Червенков. Той е придружен от личности като Кимон Георгиев, Христо Радевски, Славчо Трънски, Лалю Ганчев и др., което говори достатъчно ясно за високото равнище на делегацията. (Моят баща също е в тази делегация и неговите разкази бяха първият ми контакт с голямата азиатска държава). След завръщането си в България Вълко Червенков пропагандира успехите на Китай в цикъл от статии в партийния официоз в. „Работническо дело“, предизвикали оживени обществени дискусии.
В България имат възможност да се запознаят с променящ се Китай и благодарение на една дебела книга от 700 страници, излязла изпод перото на Валери Петров, един от най-талантливите български поети. Тя е пътепис, станал възможен благодарение на неговата голяма обиколка из Китай през 1955 г., в която го придружава и известният художник Стоян Венев, илюстрирал книгата. „Книга за Китай“ е издадена през 1958 г. и по завладяващ начин разказва за сблъсъка между древния и модерния Китай, от нея българите научават за необикновената древна китайска опера, за философията на Конфуций, Лао Дзъ, Буда, а както отива на поет, в нея има и преведени от Валери Петров китайски стихове.
Ще добавя и една любовна история. Тя е на българския художник Марин Върбанов, който през 50-те години заминава за специализация в Академията за приложни изкуства в Пекин. Там той се влюбва не само в традиционното китайско изкуство, а и в красавицата Сун ХуайКуей, която довежда като своя съпруга в България. Марин Върбанов става създател на специалността „Художествен текстил“ в Художествената академия в София, заедно със съпругата си пътува по света, но не скъсва с Китай, а умира в Пекин през 1986 г.
Продължава в 48 брой
