Династия Хан – вълнения, войни и културен напредък

Недоволството на обикновените китайци по това време е толкова силно, че един от вождовете на въстаналите преди 22 века селяни на име Лю Бан успява да завземе столицата и върховната държавна власт и върху развалините на империята Цин да създаде нова държава, управлявана от династия Хан. В резултат на това въстание икономическото положение малко се подобрява: намаляват се данъците, по-леки стават държавните трудови повинности. Но държавната власт си остава в ръцете на аристократите, които се присъединяват към въстаналите, успяват да вземат в свои ръце върховната власт ,като правят известни отстъпки, а след това възстановяват предишната държавна машина.

При императорите от династия Хан аристократите земевладелци съсредоточават в свои ръце големи поземлени владения.

Така например в „История на първата династия Хан” се казва, че „министърът Джан Ю владее 40 000 (единици земя), а други, които измерват и разпределят земята, притежават обширни площи земя: поради това народът живее в бедствени условия”.

Селските общини постепенно се разпадат, широките слоеве селяни се разоряват. В източници от периода Хан се казва, че „според обичаите продадените в залог деца и възрастни отначало се смятат за заложници и ако след три години те не бъдат откупени, стават окончателно роби”.

По време на войните аристокрацията, опирайки се на държавната власт, облага населението и с различни допълнителни данъци. Така например е въведен натурален данък от реколтата, който се събира от собствениците на земи, и паричен данък, събиран от цялото население. За да се увеличат доходите на хазната, по времето на император Уди се създава монопол върху солта и желязото.

В източниците са запазени сведения, че някои държавни дейци се опитват да вземат мерки, за да смекчат социалните противоречия. С тази цел се правят опити да се ограничат земевладението и крепостническите порядки. По време на император Айди е представен проект, според който представителите на аристокрацията и чиновниците могат да притежават не повече от 5 хиляди единици земя (му). А в зависимост от социалното си положение един или друг робовладелец може да притежава от 30 до 200 крепостни. Но този проект така и не се реализира.

През периода на династия Хан значително нараства външната търговия и във връзка с това активно се развива завоевателната политика.

В края на 2-ри в. пр. н. е., по времето на император Уди (140 – 87 г. пр. н. е.), китайците стигат доста далеч на запад. Китайски кервани тръгват през Източен Туркестан към района на южните оазиси в Таримския басейн и към областите между Окс и Яксарт (Амударя и Сърдаря). Особено се оживяват търговските взаимоотношения на китайците с Фергана, град в съвременен Узбекистан. Различни китайски стоки достигат и до Бактрия – историческа област, обхващаща днешен Северен Афганистан, откъдето персийски търговци ги карат по-нататък към Сирия.

Стремежът да се овладеят важните търговски пътища и пазарите води до развитие на завоевателната политика. Китайският пълководец и дипломат Бан Чао (32 – 102) осъществява няколко експедиции в Източен Туркестан. В 97 г. Бан Чао води китайските войски до Антиохия Маргиана. На изток китайците навлизат в Корея и дори в някои области на Индокитай, като се стремят да отворят път към Индия.

Китайското правителство установява дипломатически и търговски взаимоотношения с много държави. Широко развитата външна търговия и завоевателната политика още повече обогатяват поземлената аристокрация, което от своя страна води до впечатление за благосъстояние на държавата.

Нарасналото могъщество на ханската държава намира отражение и в развитието на културата.

По това време се създават академии, библиотеки, държавата подкрепя писателите, грижи се за повишаване квалификацията на чиновниците, като въвежда публични изпити. Но всичко това има чисто показен, външен характер.

За това говорят и реформите на Уан Ман, издигнат очевидно от средните слоеве на селското и градското население, което се стреми да подобри икономическото си положение и донякъде да смекчи класовите противоречия. В това отношение са характерни и теориите на Дун Джуншу и Уан Чун.

Дун Джуншу предлага да се забрани съсредоточаването на поземлени владения у един собственик, да се отменят монополите върху солта и желязото, „да се ликвидира крепостничеството, да се намалят данъците и да се облекчат военните и трудовите повинности“.

Особено интересни са реформите на Уан Ман, който в осма година от новата ера завзема държавната власт в резултат на въстание. През 9 – 10 г. Уан Ман провежда реформи, според които се конфискува земята, собственост на аристократите, и цялата земя в държавата бива обявена за „царска земя”. Същевременно се прави опит да се извърши преразпределяне на поземления фонд и да се ограничи земевладението. Продажбата на земя и крепостни селяни се забранява. Освен предишните държавни монополи върху желязото, солта и виното се установява монопол върху минното дело и водните ресурси, определят се и твърди пазарни цени. Така се прави опит да се използва държавната власт за установяване контрол върху стопанския живот на страната. Но реформите на Уан Ман завършват с неуспех. Едва след три години – в 12 г., поземлената реформа е отменена, а след това отново се разрешава купуването и продаването на крепостни селяни.

Полумерките, които държава предприема тогава за намаляване на социалното напрежение, не водят до желания резултат.

Половинчатите реформи не могат коренно да подобрят положението на трудещите се. Но от друга страна, тези реформи сериозно засягат интересите на заможните слоеве и на първо място на аристокрацията, като предизвикват недоволство и сред тях. Гладните въстания на бедните и широките социални слоеве продължават и дори се засилват. Израз на голямото народно недоволство е въстанието на „червеновеждите”, начело на което е Фан Чун. През 18 г. той вдига на борба значителни маси от населението в Шандун. Към въстаналите се присъединяват и опозиционни аристократически групировки, недоволни от реформите на Уан Ман. Фан Чун побеждава армията на Уан Ман и през 23 г. столицата му е превзета. Но в 27 г. аристократите, присъединили се към „червеновеждите”, успяват отново да разбият въстаниците и да възвърнат предишния държавен ред.

Друго голямо въстание избухва в 184 г. и се нарича въстанието на „жълтите забрадки”, грижливо организирано от големия политически деец на онова време Джан Дзяо и неговите братя. Организаторите на въстанието проповядват идеята за общо равенство, затова учението им бива наречено „Път към общия мир”. Ръководителите на въстанието са популярни сред народа и имат голям авторитет. Те биват обявени за народни герои, а един от тях бива дори обявен за „бог на войната”. Армията на въстаналите достига до няколкостотин хиляди души и се състои от голямо количество отделни отряди. Въпреки широкия размах на това движение, въстанието бива потушено, макар че и династия Хан не съумява да удържи върховната власт. Многобройните въстания подкопават устоите на държавата, а набезите на номадите довършват разгрома й.

Въпреки бурните време и народното недоволство, културата и религиозните се оформят и придобиват все по-голямо значение.

В произведения на класическата литература са запазени указания за свещени древни текстове, особено много почитани от вярващите. Най-голямо значение придобиват религиозно-философските системи, възникнали през 4 – 5-и в. пр. н. е. и залегнали в основата на по-късните религии.

За културния живот на Китай огромно значение има религиозно-философската система на Конфуций, базираща се на древни школи на писари и гадатели. За личността на Конфуций са запазени само незначителни сведения. Но онова, което е известно, до такава степен е свързано с реалния бит, че ни кара да допускаме съществуването на определен писател, който ръководи отделна религиозно-философска и социално-политическа школа. Според древната традиция Конфуций живее през 4 – 5-и в. пр. н. е. (по традиционна китайска хронология от 557 до 479 г. пр. н. е.). Той произхожда от аристократичен чиновнически род от княжество Лу, където управляват потомци на династия Шан. Затова цялото му учение е проникнато от дълбоко уважение към старинните китайски обичаи и обреди.

Главен принцип на конфуцианството е традицията. Конфуций неведнъж посочва, че не се стреми към някакви нововъведения. „Аз предавам, а не измислям” – казва той, очевидно изразявайки с тези думи основата на своя традиционализъм. Конфуций, както казват последователите му, смята за възможно само да тълкува древните текстове, като на тяхна основа гради определена религиозно-философска, социално-политическа и морална система.

Философското учение на един друг значим мислител от тази епоха – Лаодзъ, също отразява сложните класови взаимоотношения, съществуващи в Китай в края 6-и и началото на 5-и в. пр. н. е. Предадено във формата на точни и остроумни изречения, които като едно цяло образуват книгата Даодъдзин. Това учение има донякъде еклектичен характер.

Нуждите на ежедневието водят до натрупване и на множество научни знания.

Китайците знаят много неща от областта на математиката, по-точно на геометрията. Нуждата от отброяване на времето и съставяне на календар става причина да се натрупат знания в областта на астрономията. Началото на астрономическите наблюдения идва още от периода Шан (Ин). Астрономите умеят да наблюдават движението на небесните светила и дори да изчисляват и предсказват слънчевите и лунните затъмнения и появяването на комети.

Астрономическите наблюдения дават възможност да се създаде специфична календарна система, която се запазва дълго време.

Разширяването на китайската държава и нуждата от административно делене на страната предизвикват ранна поява и развитие на географията.

Още през периода джоу чиновниците правят отчети за състоянието на отделните области, главно от гледна точка на доходността на земите и на събирането на данъци.