Ранното средновековие: три бурни столетия от китайската история

В Китай началото на средновековната епоха е свързано с нашествието на различни номадски племена, живеещи на север и на запад от Китай, които проникват дълбоко във вътрешността държавата. На особено многобройни нашествия са подложени земите на Северен Китай. Част от благородниците на Северен Китай са били принудени да се откажат от земята си и да мигрират на юг, където натискът на варварските племена не е толкова силен. Резултатът от варварските нашествия е преди всичко политическото разпокъсване на Китай на много отделни малки държави, някои от които са били под управлението на варварските вождове и техните свити, докато в южните региони на страната се запазва управлението на представители на китайската аристокрация. Времето между 420 и 589 г. в китайската история е период на съществуването на множество северни и южни династии.

Нашествениците не успяват да разрушат съществуващата държавна организация на Китай. Но тяхната инвазия е придружена и с някои социални последствия. Робовладелческият строй не е бил напълно унищожен, но е значително разклатен. При новите управители се увеличава процентът на така нареченото свободно селячество. От друга страна, обикновените селяни започват да попадат под властта на нови военни диктатори, които, след като са завоювали големи територии, постепенно превръщат местните жители в крепостни селяни. По време на този период започва да се разпространява и нова система на управление, наречена ЧуанЮен, която вече не носи робски и феодален, крепостен характер. Така постепенно най-богатите и мощни семейства, които се издигат над другите членове на рода и притежава повече земя, започват да използват своите бедни роднини в качеството на свободни, но зависими селяни. Въпреки това останки от племенните отношения се запазват в Китай още дълго време.

Първият опит за политическото обединение на Китай в началото на Средновековието е повремето на династията Суей.

Яндзин, основател на династията или наричан още Янди, е бил началник на варварски воини, които са служили в една от северните династии. В 589 г. Яндзин покорява северните и южните части на Китай и завладява Анам. Когато мирът е възстановен, той извършва мащабни работи за изграждане на разширена система за напояване и така император Яндзин е организирал прокопаването на Великия канал, свързващ Жълтата река с река Яндзъ. С работите по построяването на канала са били заети около един милион селяни, събрани от различни части на Китай. Но царуването на династията Суей е краткотрайно, а обединението на Китай все още е крехко. На практика властта е в ръцете на местната аристокрация. Същевременно се засилват и нападенията на западните тюркски племена, които нанасят значителни вреди на династията, а тя още не е достатъчно силна, за да отговори на посегателствата отвън.

В 618 г. един от известните управници в западните райони на страната на име Гаодцу от полутюркски произход завзема властта в империята, като създава новата династия Тан.

Тази династия управлява Китай около 300 години – от 618 г. до 907 г. Столица на династията е град Чан‘ан (сега Сиан). Най-блестящ представител на тази династия е наследникът на Гаодцу – император Тайдзон (626 – 649), който след поредица от войни значително разширява империята. Територията на Китай, като се имат предвид и зависимите, васални на императора държави, се простира на север от Амур и Хинджан до Индия и Сиам на юг, на изток – до Корея (която Тайдзон също се опита да завладее), на запад – почти до Иран. Огромната империя на Тайдзон добива образа на сложна бюрократична монархия, управлявана от много имперски служители на централно и местно ниво.

Повремето на император Тайдзон е въведена стройна държавна йерархия.

Всички служители са разпределени на девет нива. Централната администрация е под формата на шест ведомства или министерства (държавни, данъчни, военни, съдебни, граждански служители, както и отговорници за религиозните церемонии). В отделните райони на страната са назначени областни управители. 

Извършен е и статистически преглед на правата на собственост върху земята, който значително повишава фонда „Обществена земя“, а селяните, които обработват тази земя, са облагани с много данъци и мита. По време на това управление селяните трябва да заплащат сериозни данъци за добив на зърно и практикуване на занаяти, като в допълнение на това са принудени да извършват и тежка ангария в срок от 20 до 50 дни годишно. Бюрократични държавни служители постепенно встъпват в притежание на голяма част от обществените земи, като поземлените имения на някои от най-важните служители са десетки пъти по-големи от парцелите, обработвани от едно селско семейство.

Династия Тан продължава дълго време управлява най-голямата държава в Азия и при наследниците на Тайдзон. Сред тях изпъква покровителката на будизма императрица Ухоу (689 – 705). През 7 – 8-и век Китай осъществява интензивна външна търговия с Арабския халифат, Индия, Сиам и Анам, но след това династията Тан изпада в дълбока криза. Повратният момент в историята на династията е избухването на голямото въстание, оглавявано от Лу-шан.

През 785 г. той се изправя срещу императора със 120-хилядна армия и скоро завладява и столицата Чан‘ан. Императорът бяга панически и едва на следващата година успява да смаже въстанието с помощта на наемници от варварските племена. След метежа на Лу-шан някои управители от Южен Китай също се надигат и императорът отново трябва да положи големи усилия, за да потисне вълненията.

Тежкото положение на селяните води до най-голямото народно въстание, продължило от 874 до 883 г.

Начело на въстанието застават войници от императорската гвардия, както и един бивш търговец на сол – Хуан Чао. Голямото и продължително селско въстание се случва почти едновременно с бунта на Занж в Багдадския халифат, характерен със своята продължителност, брой на участниците и социална енергия. Той е добре организиран предварително, което му позволява да достигне голям успех за определен период. Въстанието започва в северните провинции на Шандун и Хъбей и се разпространява и в централната провинция на Китай – Хънан.

Още в началния период (874 – 875) Хуан Чао предвожда около 100 хиляди въоръжени селяни. В 879 г. Хуан Чао осъществява набези и в райони на Южен Китай, където успява да завземе и най-богатото пристанище – Кантон. Бунтовниците изземат всички стоки на много чуждестранни търговци. Но в горещия южен климат сред войници на Хуан Чао избухва силна епидемия и те отстъпват на север от река Яндзъ.

Въпреки опустошението от епидемията армията му продължава да нараства и през 880 г. възлиза вече на 250 – 300 000 души.

През 881 г. Хуан Чао се провъзгласява за император под името Да Чив в столицата Чан‘ан. Социалната програма на новообявения император е провъзгласена от главния министър, който заявява, че основната цел на новото управление е да направи по-добър живота за обикновените хора. В Чан‘ан Хуан Чао прекарва две години и половина.

Но през 883 г. императорът на династия Тан се завръща в столицата с помощта на варварските орди – уйгури, тангути и други северозападни номади. Степните варвари безмилостно унищожават китайските селяни. Хората наричат тези кървави хищници „черни врани“. Сам Хуан Чао, който е принуден да бяга от Чан‘ан, е убит през следващата година в провинция Хънан от един от придворните си.

Селската война 874 – 883 г. води до смъртта на много феодали и високопоставени служители. В резултат на това броят на свободните безимотни селяни отново се увеличава. Краят на династията Тан се предопределя от мощното селско движение и големия народен бунт.

Императорите от тази династия управляват още известно време след въстанието, но властта им не достига до всички райони на Китай. На север в началото на 10-и век възниква нова сила вследствие на съюза на китайците с номадското племе хитан, което успява да наложи властта си на големи територии като Манджурия, Монголия и част от Северен Китай. Столица на новата държава е град Яндзин, известен по-късно като Пекин или Бейпин.

По този начин завършва един тривековен период от Ранното средновековие на Китай, изпълнен с драматизъм, народни въстания, войни и феодални междуособици.

Тан е династия императори, управлявала Китай между 618 и 907 година. Тя е предшествана от династията Суей и е последвана от Периода на петте династии и десетте царства. Управлението на династията е прекъснато за кратко (690 – 705) от това на императрица У Дзътиен от династия Тан.

Династията Тан с нейната столица Чан’ан – най-големия град в света по онова време, се смята от историците за върхов период на китайската цивилизация, наред с династията Хан. Територията на Китай, придобита след военните начинания на първите владетели, е по-голяма, отколкото при Хан. Контактите с Индия и Близкия изток стимулират креативността в много области. Будизмът, възникнал в Индия по времето на Конфуций, продължава да процъфтява при династията Тан и е възприет от императорското семейство, превръщайки се в неразделна част от китайската култура.

Периодът Тан е златен век на китайската литература и изкуство. Държавната бюрокрация, поддържана от широка прослойка конфуциански учени, избирани чрез сложна система на изпити, се разраства значително при управлението на Тан, които се опитват по този начин да намалят влиянието на аристократичните родове и военачалниците. В този период са създадени редица поетични и прозаични произведения, които заемат сериозно място в пантеона на китайската класическа писменост.