Стъпването ми на вестникарската пътека: „Кооперативно село“/“Земя“ преди 60 години

Един носталгичен и мил спомен ме връща преди шейсет години, есента на 1964-та, когато един  третокурсник от СУ “Климент Охридски“ прекрачи прага на една триетажна стара софийска къща на ул. “Веслец“, където се помещаваше редакцията на всекидневника „Кооперативно село“, издание на Министерството на земеделието. С препоръки от главния редактор на школското сп. „Родна реч“, известния литератор Емил Манов, където пет години по-рано бях спечелил ежегодния литературен конкурс за разказ с полунаивното си, сантиментално произведение „Часовникът“, и на популярния навремето исторически романист Димитър Мантов успях да се главя  „стажант – литературен сътрудник“(възможно най-ниското стъпало в занаята) със солидната заплата от 50 лева. Доста малко, би казал някой. Малко, ама вечеря за двама с пържоли “гарни“ и  бутилка червено, „куче марка“, струваше около 5 лева в модния навремето ресторант „ЦУМ“ на петия етаж на каменната комерческа сграда, един от върховете на сталинистката архитектура в София. А пък водката, охо,“Столичная“, 1.60 в магазина…

Какво повече за един младок на 23, обзет от растиняковските фантазии да превземе литературна София? Е, голямо нещо, един ведомствен всекидневник, би казал някой. Да, ама там за първи път срещнах сериозни професионалисти – като забележителния публицист Кирил Янев, хапливия сатирик бай Хаим Бенадов, нежния поет Александър Геров, талантливия карикатурист Слави Митев. Да не говорим за изгряващата фоторепортерска звезда Огнян Юскеселиев  от едноименния семеен клан, „окупирал“ почти целия столичен печат. Там беше и нашумелият за времето си белетрист М. Ст. Горчивкин, който бе предизвикал истинска сензация с публицистичната си книга „Воля“ за един безрък (Да!) скулптор, по-точно без длани и пръсти, жестоко отсечени от „невинна“ детска играчка, хвърляна по времето на Втората световна от немски бойни самолети…

За всички тях  бих казал „Лека им пръст!“, защото бяха хора талантливи,  достойни, истински професионалисти. Да не говорим за доайена на нашата журналистика Кирил Анев, с когото, освен в „Коопсело“, работих и в първото писателско – обществено сп. „Отечество“, който не спираше да търси и твори почти до последния си дъх – на 96 години (2022 г.)!

Макар че бях назначен в  отдел “Култура“, в началото бях повече „момчето за кафето“, защото в неголямото помещение се бяха събрали цели два отдела – културният и сатиричният. Възрастовата ми разлика с всички там  се измерваше с десетилетия, така че се налагаше често да отскачам до редакционното барче и да се връщам с димящи чашки, било за бай Хаим, било за бай Митко (чиято красива дъщеря ми беше колежка в университета, а по-късно и кума…

Чудя се дали бай Хайм Бенадов, там от рая на хумористите,  ще ми прости за този спомен, но той е толкова смешен (а и мъжки), че просто не мога да се сдържа. Един от асовете на хумора през 60-те години беше именно той –  небезизвестният Хаим Бенадов, член на редколегията на националния в. „Стършел“ (разбира се, орган на ЦК на партията като всяко издание от национален мащаб), автор на стотици памфлети, разкази, на много книги, чиито иронични очи често припламваха зад дебелите лещи на очилата му. И как се бе озовал от авторитетния вестникарски комбинат „Димитър Благоев“ в скромната къщичка на ул. “Веслец“? История, отчасти древна като света: преди години, във влака Пловдив – София, бай Хаим се запознава с прелъстителна докторка, която тъкмо се прехвърля на работа в столицата. Една искра, две искри и ето ти бай Хаим, който предлага на съпругата си: “Скъпа, и без това ни е доста голям този апартамент, дай да дадем една стая под наем на млада лекарка от Пловдив….“

Казано, сторено и ето ти живот, наричан от французите „Менаж а троа“ (домакинство за трима“). И може би нямаше да има „преместването“ от „Стършел“ във ведомствения „Кооперативно село“, ако един ден въпросната съпруга не потърсва по телефона благоверния; телефонистката (случайно ли, нарочно ли) включва и двете линии и г-жа съпругата малко преди да каже“Банадо!“,чува как  игривият Хаим  уточнява с културната наемателка, кога може да си „пообщуват“, без досадни свидетели. Г-жа Бенадова хвърля гневно телефонната слушалка и право в ЦК, където в ония години не се шегуваха с подобни амурни истории…

Само не си мислете, че това са най-ярките спомени от тогава. Най-смешните, да, но най-ярките. Например как се осигурява уникален материал  за дискретното посещение на бай Тошо на спектакъл на „Младежкия театър“ в родния Правец. Действие първо: Огнян научава случайно  за височайшия гост на спектакъла и предлага на бай Паун Генов, тогава шеф на културния  отдел, да осигурим снимка и репортаж от събитието – Т.Ж. на театър на село. Добра идея,  съгласява се бай Паун и до там. Оказва се, че върху  предстоящата театрална визита на „Тато“ е пуснато информационно затъмнение. БТА, ЦК, Министерски съвет, нищо.

„Сега ще го хванем – вдига пръст Огнян Юскеселиев и звъни на първи секретар на Градския комитет на партията, когото по някаква случайност е снимал същия ден. – И вие ли ще ходите довечера в Правец, другарю….?“ –пита с наивен глас Оги.

„Не, имам други задачи“ –хваща се на въдицата отговорният другар.

Огнян  тържествува, а шефът на отдела тича да осигури единствената редакционна волга. Потегляме,  Паун Генов, моя милост и Огнян, обзети от репортерска треска. Представете си в ония времена – голяма снимка и репортаж на първа страница на вестника и то само при нас!. Осигурени сърдечни пристъпи на куп столични  главни редактори!

Шофьорът ни кара бързичко и някъде десетина километра пред Правец настигаме черните грамади на три „чайки“  и още две три волги, а Оги пищи:

“Ето ги, гепихме ги!“ Бай Паун е станал сериозен и не споделя репортерското ни „ура“. Горкият, трябва да вземе разрешение за публикация, и то не от когото и да е, а лично от Първия! Лепваме се чинно зад опашката и пристигаме в центъра на селото. Шефът поема дълбоко въздух и потегля към малката група скупчена около Т.Ж. Ние, двамата младоци сме наблизо, ухилени в предчувствие на вестникарския удар.

„Ей,- подвиква тихо една грамада с шушони и каскет към Огнян, очевидно го познава. – И да напраиш  добри снимки, че ще ти счупим апарато у главата!“ Шегичка.

На някои, другата сутрин очевидно не им е било до шеги, защото главната редакторка Велева, на всеослушания в барчето  разказваше как в шест сутринта  са й звънили трима  важни колеги от „големите издания“.

Така си работехме преди повече от половин век, с тази разлика, че днес почти няма всекидневници, а вестникарски „удар“ звучи като някакво допотопно явление…