Вашингтон вече е определил ролята на западните си съюзници

Александър Яковенко*

Заявените от Тръмп претенции за Гренландия, Канада и Панамския канал може да изглеждат екстравагантни на фона на следвоенната координатна система: суверенитет, нерушимост на границите и други подобни. На това обаче може да се погледне и под друг ъгъл и тогава всичко ще изглежда много по-реалистично. Още повече, ако се признае, че сегашната смяна на властта във Вашингтон има някои белези на революция както във външната, така и във вътрешната политика.

Това, както виждаме през последните три години, се отнася както за Щатите, така и за много други страни, включително за всички западни. Не става въпрос за поддържане на статуквото, което по определение го няма във времена на тектонични промени в света, а за оцеляване в качествено нова и различна среда на обитаване.

През тази година се навършват 80 години от следвоенната ялтенско-потсдамска система. Срокът не е малък. В публикувания неотдавна доклад на Института за международна икономика и международни отношения с ежегодната прогноза за 2025 г. се говори за „практически пълен разгром“ на тази система „с нейните договори и институции“. Да се отрича това, е трудно. То се отнася и за Москва – още повече, като се има предвид разпадът на СССР и Югославия и фактът, че след края на студената война ситуацията в Европа не беше формално регулирана, което можеше да обнови световния ред в рамките на новата реалност.

По вина на Запада обаче това не беше направено. Там смятаха, че с победената Русия няма за какво да се договарят. НАТО и Евросъюзът продължиха да се разширяват, което беше част от плановете им за автоматичното разпространение на хегемонията на Запада над целия свят – своеобразен геополитически край на историята. Днес дори американските политолози публично признават провала на неолибералния световен ред – реалност, която трябва да се има предвид. Русия също трябва да признае всичко това, тъй като досега тя имаше илюзорни представи за еднополюсния образ в глобалната империя на САЩ.

Неформалният Pax Americana (термин, произлизащ от латински, буквално означаващ “Американски мир”, използва се за описване на периода на относителен мир и стабилност в международните отношения, съществуващ благодарение доминиращата роля на САЩ – бел. ред.) се чувстваше добре в международната система, където главна роля имаше ООН. Времената се промениха и съдейки по реакциите на американския политически елит на предизвикателствата, отправени от Русия, Китай и други страни от Глобалния юг, настъпва осъзнаване на необходимостта от „ръчно управление“, иначе казано – от консолидация на Запада на откровена имперска база. Капанът с тази примамка отдавна трябваше да хлопне.

Никой вече не оспорва тезиса, че историята отново става значима сфера на познанието. Именно тя разширява хоризонта за анализиране на събитията. Още през XIX век мнозина мислители са писали за „новото средновековие“ и новия феодализъм. Вече в наше време същите постмодернисти предсказваха, че махалото на историята, след като достигне върха на комунистическата и либерално-капиталистическата система, ще се люшне в обратна посока.

А каква е била историята там, където махалото се завръща, и какъв отпечатък е оставила? Там например е действала доктрината „Монро“, в съответствие с която американците „самоопределиха“ Панама, откъсвайки я от Колумбия, за да построят Панамския канал. След Втората световна война САЩ „наследиха“ много от западните империи, включително от Британската. Преди това във войната за независимост с Лондон, когато 40 хиляди американци предпочетоха да останат верни на английската корона и създадоха това, което през 1867 г. стана Канадска конфедерация. Вашингтон неуспешно се опита да завоюва Канада във война с Англия през 1812 – 1814 г.

По-сполучливи бяха усилията с Испания през втората половина на XIX век. Тогава САЩ присъединиха Флорида и установиха господството си над Филипините, купиха Луизиана от Наполеон и Аляска от Русия. Това е същата „трансакционна дипломация“, която днес изповядва новата републиканска администрация. Тъй че може да се допусне, че наистина е възможно връщане в историята. Просто преходният период много се проточи, а и условията трябваше да съзреят, когато става дума за толкова радикално преформатиране и преподялба на света.

Реиндустриализацията на Америка за сметка на европейските съюзници изисква гарантиран пазар – минимум 600 млн. потребители. Наред с това са нужни ресурси, включително енергийни, необходими не само за процеса на майнинг на биткоини, но и за изкуствения интелект. В това отношение Канада с нейното малобройно население (40 млн.) е много изгодна територия. Нещо повече, Канадският арктически архипелаг, който тепърва трябва да бъде усвояван, заедно с Аляска и Гренландия отваря широко врати към перспективната Арктика и се получава шелф, сравним с руския. Тук се задейства аргументът, че в такъв случай на Отава няма да й се налага да харчи пари за отбрана в момент, когато НАТО се превръща в още един капан за съюзниците с искането на Вашингтон за непрекъснато увеличаване на военните разходи.

В крайна сметка икономиката ще решава всичко. Вашингтон разполага с два мощни лоста – долара и разрешаване на достъп до своя пазар. Има и трети – възможността за налагане на санкции. Русия не само устоя, но и демонстрира с какво може да се сблъскат други страни, които явно няма де се справят с изпитанието, тъй като не разполагат с нейната природна и ресурсна база – фактори, които я правят самодостатъчна. Проблемите на Мексико и Отава с откритостта на техните граници за имигрантските потоци и наркотрафика няма да се изпарят с един замах на вълшебна пръчица.

Своя роля играе и началото на смяната на режимите в западния свят, които също са съзрели в резултат и в рамките на комплексната обща криза на западните общества. Този фактор се превръща в цял комплект инструменти за манипулиране на съюзниците. Илън Мъск – при това без да крие, подкрепя опозиционната Партия на реформите във Великобритания и настоява, че е необходимо всички пет англосаксонски страни да се обединят в нещо общо и цяло. С други думи – същата Британска империя, само че под друго лидерство.

Редно е да помним, че индустриализацията на Канада бе извършена в годините след Втората световна война благодарение на американците, които след това здраво я привързаха към себе си. Същият подход Вашингтон приложи и към Мексико. Сега настъпва моментът, когато тристранната зона за свободна търговия между трите страни от Северна Америка трябва да бъде обновена. Тя вече бе преформатирана от Тръмп по време на първия му мандат.

Навремето Пьотр Столипин в полемика с Лев Толстой е казал: „Бедността е най-лошият вид робство“. Затова малко вероятно е идейно близките на американските консерватори политически сили в западните страни дълго да умуват и да избират между призрачния суверенитет – в Европа след 1945 г. той и без това не е особено уважаван, и благосъстоянието на своите граждани, което спокойно може да бъде осигурено чрез падането на митническите и енергийни граници на САЩ. А отбраната им и без това зависи от Америка.

Днес се надига „консервативна вълна“, която залива Щатите, и можем да предположим, че за да си осигури пространство за развитие с методите на голия империализъм в Северна Америка, в цялото Западно полукълбо и в трансконтинентален формат, Вашингтон имитира идеята за Голямо евразийско партньорство, създавано на междудържавна основа – това се отнася главно за БРИКС. Тук обаче хлопва още един капан, в който западните лидери сами се завряха, като захапаха примамката, наречена русофобия. Те решиха, че е дошло време да спасяват Запада и неговия начин на живот от „авторитарните“ Русия и Китай: друг начин и друг път няма, иначе как да се премине в качествено нов етап на западната сплотеност.

Това може да бъде всеобхватна зона за свободна търговия или валутна зона и още много други варианти. Същността обаче ще бъде една: времето на суверенитета за Запада отмина. Всички ще трябва да инвестират в общи – разбирай американски, мегафондове от типа на „Блекрок“. А те отдавна вече са заели място в блокиращите и контролните пакети акции на системообразуващите банки и компании, някога принадлежащи на съюзниците им.

Затова колкото и хилаво да изглежда западното прасенце, то ще легне удобно на трапезата на англосаксонския вълк. Тук правото на решение имат гражданите на западните страни. Слава богу, те започват да се осъзнават и да се заемат със собствените си проблеми. Предстои да видим какво ще се получи. Главното е да не пречат на Русия. Тя винаги е готова на сътрудничество с всяка страна, но на суверенна и междудържавна основа.

(interaffairs.ru)

———–

*Авторът е заместник на генерален директор на МИА „Россия сегодня“