Деветдесет години от рождението на поета Дамян Дамянов

Стихове пиша с едничката мисъл да съборя стената между себе си и хората. Аз не мога да отида при тях, нека песните ми идат и им кажат, че ги обичам, пише Дамян Дамянов в автобиографичните бележки, в стихосбирката си „Ако нямаше огън“. Днес се навършват 90 години от рождението на писателя, поет и белетрист. 

Той е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен, в семейството на учител художник. През 1953 г. завършва основно и гимназиално образование в родния си град. През 1961 г. завършва българска филология  в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

ПИШЕ ОТ ДЕТЕ

Започва да пише още на 10-15-годишна възраст. През 1949 г. за първи път са публикувани негови стихове във в. „Сливенско дело“.

Първата литературна среда на младия поет е градският кръжок за изкуства „Александър Фадеев“ в Сливен. В кръжока по изкуства се запознава с Радой Ралин, който, заедно с Добри Жотев, открива и поощрява таланта на младия творец. 

В периода 1959-1961 г. Дамянов е консултант по поезия в редакцията на в. „Народна младеж“, където се запознава с бъдещата си съпруга – поетесата Надежда Захариева. От 1961 г. до 1964 г. работи като заместник-главен редактор на сп. „Пламък“, а от 1968 до 1989 г. – към писателската група на българските профсъюзи. Член е на Съюза на българските писатели. 

Роден с тежък физически недъг, поетът е принуден да гледа на света единствено през своя прозорец, но той не остава зад него сам. Надарен със сетива, слово и лично присъствие, Дамянов непрекъснато преоткрива света, в който живее. Основна тема в лириката му са любовта и страданието, както и патриотична, и гражданска поезия с философски самоанализи и обобщения.

Умира на 6 юни 1999 г.   

НАД ПЕТДЕСЕТ КНИГИ

Творчеството му обхваща над 52 книги и множество публикации в периодичния печат.

Първата си стихосбирка „Ако нямаше огън“ пише в годините 1955-1958 г. Автор е на сборниците: „Поема за щастието“ (1963), „Пред олтара на слънцето“ (1964), „Коленича пред теб“ (1970), „…и моята България пътува“ (1971), „Радостно, тъжно и светло“ (1974), „Да бяха хляб“ (1977), „Благословено да е нещото, което…“ (1979), „Стигат ми солта и хляба“ (1980), „Любовна лирика“ (1990 и 1992), „Още съм жив“ (1993), „До следващата смърт“ (1994), „Обади се любов“ (1995), „Минава тъжният човек“ (1996).

Автор е и на пиеси – „Преди всичко любов“ (1965), на сборник есета и импресии – „Живей така, че…“ (1969), сборник пътни бележки – „Първото име на щастието“ (1976). 

Емблематично е творческото му сътрудничество с Лили Иванова и композитора Тончо Русев. 

ПРИЗНАНИЕ

Носител е на много звания, медали и награди. На Републиканския младежки фестивал през юни 1959 г. е награден с втора награда – диплом и медал, за стихотворението „Автохроника“. На Петия международен фестивал на българската естрадна песен „Златният Орфей“ му се присъжда трета награда за песента „За обич съм родена“ (1969). През 1974 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“.

През 1981 г., по случай 24 май – Денят на славянската писменост и на българската просвета и култура, става „Народен деятел на изкуството и културата“. За стиховете, посветени на столицата (1978) е удостоен с „Наградата на София“ (1977) за литература. Носител е на литературната награда за поезия „Поручик Димчо Дебелянов“ на сп. „Български воин“ – за цикъл стихове (1980). Има орден „Червено знаме на труда“ по случай 24 май (1980). Присъдена му е голямата награда за приноса му в развитието на българската естрадна песен „Златният Орфей“ (1981), литературната награда „Изворът на Белоногата“ за цялостното му творчество, посветено на българската жена (1981). През 1985 г., за активна литературна и обществена дейност и по повод неговата 50-годишнина, е награден с орден „Народна република България“ (първа степен). През 1997 г. получава националната награда за литература „Иван Вазов“.