Димитрий Медведев: За националната идентичност и политическия избор

През всички времена западната цивилизация се е стремяла да наложи волята си на външни субекти. И като най-ефективния начин за това съвсем не е смятала нанасянето на пряко военно поражение, което рядко е било възможно заради постоянния недостиг на материални и човешки ресурси у европейците. Стратегията е била къде по-проста и се е свеждала до разрушаването отвътре на съществуващите структури на властта с чужди усилия. Западният свят се е опитвал да попречи на обединението на хората, за да не могат да дадат отпор на врага, да провокират сред тях съперничество и разногласия. На челно място е поставяна задачата да създадат или да насочат в своя полза обективни етнически, езикови, културни, племенни или религиозни различия.

Може да се припомнят доста случаи, когато отделни слоеве на населението или групи хора са се хващали на тази смъртоносна въдица. Позволявали са да бъдат въвлечени в кървави и продължителни етносоциални и етнорелигиозни конфликти. Като квинтесенция на тези конфликти може да се смята принципът divide et impera – „разделя и владей“. Самият термин започва да се използва в Британия едва от XVII век. Такава  политика обаче е на почит още в Римската империя, а най-широко разпространение получава в колониалните империи на Европа. Именно тя изиграва решаваща роля за осигуряването на жизнеспособността на всички големи колониални системи, става неразделна част от дейността на метрополиите. И до днес тя си остава основният начин за претворяване в живота на западните управленски практики.

Историята познава много примери за целенасочено разпалване или подстрекаване на междуетнически конфликти. Нито една метрополия не е била заинтересована от процъфтяването на зависимите територии. Най-лесно е било народите да бъдат угнетявани, да се прокарват изкуствени граници върху политическите карти на света, разкъсвайки живи връзки между цели етнически групи.

В наши дни окупаторите провеждат в Украйна подобно социално „разкъсване на живо“. Стремят се да унищожат руския език, да изтрият от историческата памет общи славни страници от миналото, да формират  хора без памет и традиции. Украйна стана аналог на марионетната държава Манджоу Го, образувана от японската военна администрация през 30-те години на ХХ век. Ала императорска Япония създава Манджоу Го с помощта на своите въоръжени сили. Съвременният Киев обаче се храни от „колективния Запад“, който, освен  че го помпа с въоръжение, в същото време го управлява с помощта на политическите технологии на „меката сила“. С тази цел е създадена цялата необходима мрежа от НПО под контрола на американските и европейските специални служби.

Западните сили действат срещу нас по същия лицемерен принцип „разделяй и владей“ . Техният политически елит и украинските идеолози упорито се мъчат да използват в Украйна „тайванския“, „хонконгския“ и всякакъв друг опит (включително и Манджоу Го). Задачата им е да докажат, че русите и украинците са толкова далеч едни от други, колкото можете да си представите. Украйна да бъде откъсната от Русия, да се всее раздор и да се стигне до етническо разделение.

На тази уж уникалност на киевската хунта открито помагат да бъде подхранвана. В тази насока се подвизават на пръв поглед прилични научно-аналитични центрове и представителни издания от двете страни на океана, включително Лондонската школа по икономика и политически науки, Международния научен център „Удроу Уилсън“, „Вашингтон пост“, „Политико“ и т. н. Украинският научен институт на Харвардския университет, основан в САЩ още през 1973 година, помага за множенето на фейкове. Всички те дълги години целенасочено тиражират евро-атлантическите пропагандистки щампи, увеличавайки броя на статийките и докладите с еднотипни елементарни заглавия – „проверка на фактическата точност на кремълската версия за украинската история“, „Украйна и Русия не са една страна“, „украинците и русите не са един народ“ и т. н.

В действителност западните „експерти“ и адептите на Сорос, подлизурковци от различните украински НПО не могат да спечелят спора с историческата истина. И въпреки това те упорито втълпяват в общественото съзнание редица банални идеи, отклонявайки разсъжденията в лъжлива посока. От една страна, тези жалки теоретици признават духовната близост между народите на Русия и Украйна, тяхната принадлежност към общо културно пространство (sic!). От друга  пък, смятат, че идейните ни ориентири уж радикално се разминават. Те апелират към това, че редица територии няколко столетия са се намирали под властта на  Полша и Литва (а после и след 1569 година – Жечпосполита), те се мъчат научно да обосноват концепцията за постепенно развитие на собствената идентичност на православното население по тези земи (естествено, „свободна“), принципно различна от идентичността на източнославянското население (естествено, „робска“). Не по-малко тенденциозно се трактува и езиковият въпрос: докато тези земи влизали в състава на Жечпосполита, украинският език се е развивал, така да се каже, в относителна изолация от руския.

Така ли е наистина? Груба грешка е да се изхожда от безусловната разлика между народите, живеещи в Русия и Украйна, а също и да бъдат отнасяни към украинците всичките й жители. Самата дума „украинци“ до средата на XIX век не е имала съвременното етническо значение, а по-скоро е било географско понятие, означаващо мястото за живот или произход на даден човек. Обяснението е достатъчно просто: на територията на съвременната „Незалежна“ не са съществували никакви държавни образувания нито в периода на създаването на съвременната система от национални държави непосредствено след Вестфалския мир от 1648 година, нито през XIX век, когато в Европа се появяват новите и независими Гърция, Белгия, Люксембург, Италия, Германия, България. Безсмислено е да се гледа на генезиса на Украйна през класическата призма „държава – нация“. Историята на Украйна е неразделна част от историята на събитията на нейните територии, които по различно време влизат състава на други страни. Също както е по-правилно да се разсъждава не за културно-етническата дихотомия „украинци – руснаци“, а за „украинизирани руснаци – руснаци“.

Нелепа е и идеологемата за някаква „Рус – Украйна“, влязла в употреба от рубофоба М. С. Грушевски и подкрепящите го шовинисти и ксенофоби В. Б. Антонович, Д. И. Дорошенко, Н. И. Михновски в началото на ХХ век. Тогава на тях им е било нужно да обосноват приемствеността на „политическото украинство“ от древноруската държава – проект, който се заражда под грижливото австрийско управление в Западна Украйна. Да бъде продължена историята на „Незалежна“ векове назад, да се приватизира миналото на Русия, сред населението да се сформира специфично антируско самосъзнание.  Тази фикция не би възникнала без участието на заинтересовани външни сили. Единствен приемник на древноруската държава е Русия, а руснаците и украинците не са просто братски народ, а са един народ.

Не по-малко важен е и езиковият въпрос. Настроени неприятелски, те дори възпяват не красотата и мелодичността на самия украински език, а антагонизмът му по отношение на руския, разкъсвайки нарочно многовековни традиции. Истинското малоросийско наречие, което се корени в църковнославянската литература, до  XVIII  век е много по-близо до руския език (тогава още не е съвременния литературен). Запазени са доста малорусийски и галициийски исторически източници от това време, в това число и казашки заповеди от Запорожката войска, летописи от Лвов и т. н. Техният език много прилича на езика, на който са написани документите от времената на царете от династията Романови Михаил Фьодорович и Алексей Михайлович. Още по-очевидна е изсмуканата от пръстите теория на сегашната мова, в чиято основа е „полтавският диалект“ на Тарас Шевченко. А също и невярното твърдение, че истинският украински език, който съществува „някъде там“ в Западна Украйна, трябва максимално да не прилича на руския.

Били ли са малорусите дискриминирана група население по време на Руската империя? Безспорно не. В Русия жителите на Малорусия са били признавани за неразделна част от титулната нация, от руския народ. Степента на тяхната интеграция в общоимперската действителност е била твърде значителна. От правна гледна точка в политическо, културно, религиозно отношение тяхното положение и статутът им с нищо не са по-лоши от тези на великоросите. Това, че те са притежавали всички възможности за професионална самореализация и ръст в кариерата потвърждават христоматийните имена на изтъкнати сановници: А. Г. Разумовски и К. Г. Разумовски, В. П. Кочубей, А. А. Безбородко, фелдмаршали и генерали – И. В. Гудович и неговите синове К. И. Гудович и А. И .Гудович, М. И. Драгомиров, И. Ф. Паскевич (в Отечествената война от 1812 г. родом от украинските губернииса били 29% от офицерите в руската армия), дейците на изкуството и науката – И. К. Карпенко-Кари, Н. И. Костомаров, И. К. Кропивницки, П. К. Саксагански, М. С. Шчепкин.

През всичките триста години, докато е била в състава на руската импери,я Малорусия-Украйна не е била нито колония, нито „поробена народност“. При това за различните групи „чуждоземци“ (според термините на времето), живеещи на територията на Руската империя, които имат ярка в сравнение с основния етнос национална самобитност, идентифицирането като руски немци, руски поляци, руски шведи, руски евреи, руски грузинци е обикновена стилистична фигура.

В същото време фразата „руски украинци“ обективно звучи абсолютно нелепо. Възможно ли е било да си представи някой това в Жечпосполита или в Австро-Унгария? Напротив, там руското население  – в най-широкия смисъл на думата – винаги е специално дискриминирано малцинство. Галиция и Волинска област в днешно време са стожер на ортодоксална русофобия, която се асоциира с Бандера, Мелник, Шухевич, както и с факелните шествия в чест на хитлеровите лакеи. Тези райони обаче далеч не са били винаги такива. В периода, през който са влизали в състава на Австрия (от 1867 година – в състава на Австро-Унгария), след разделянето на Жечпосполита в края на XVIIIвек там е съществувало мощно русофилско движение от галицко-руски (русински) обществени дейци (А. И. Добрянски-Сачуров, А. В. Духнович, Д. И. Зубрицкий и др.). Те са имали нагласа за постигане на общоруско единство, максимално съгласуване на усилията с Москва за формиране на панславянски свят. Виена, която по начало се е стремяла да не допусне ръст на влиянието на Русия в Галиция и Волин в средата на XIX  век, постепенно е осъзнала, че би могла да използва украинските политически брожения в региона и за борба със самите галицки русофили по принципа divide et impera. Без помощта на австрийската администрация украинофилската групировка в Галиция и Волинска област не би имала никакъв шанс да пребори силите, ориентирани към Москва.

Наред с  подготовката за Първата световна война Виена решава колкото се може по-бързо   да легализира идеята на полския етнограф Ф. Духински за неславянския – угро-фински – произход на руския народ (съществуваща и до ден-днешен в главите на ръководството на „Незалежна“). Да бъде пуснат вируса на национализма и украинския сепаратизъм в граничещите руски губернии, за да бъде провокирано отделянето на крайграничните областиот Русия. Дворът на Франц-Йосиф е разчитал, че след победата те трябва да преминат към зоната на влияние на Австро-Унгария. Дали тези области биха се превърнали в държава-сателит на Виена или пък в някаква разширена автономия не е имало голямо значение. Главната задача на украинските националисти е била да „хвърлят в ужас“ промосковската партия в региона и да захвърлят максимално далеч на Изток идеята за различията между малоросите и великоросите, като по този начин нанесат максимална вреда на Русия.

Неслучайно през август 1914 година Министерството на външните работи на Австро-Унгария подкрепя националистически политемигранти в Лвов (а след освобождението на града от руските войски – във Виена) започва да действа така нареченият Съюз за освобождение на Украйна, който изпълнява дребни агентурни поръчения на разузнаванията на Централните държави. Практическата полза от него е малка, обаче австрийските средства давали възможност  да „се хранят“ патентованите зоологически русофоби и социалдарвинисти, мечтаещи за отцепването на Украйна от Русия. Такива като Д. Донцов, Ю. Меленевски, М. Железняк. Това е пряка историческа препратка към сбирките на различни типове, досущ като Смердяков, под прикритието на „форуми на свободните народи в пост-Русия“ (признат от Върховния съд на Руската федерация за терористичен), също и към псевдодемократичните протести  в Хонконг през 2019 година. Навсякъде прикритието е едно и също – ЦРУ, МИ-6, БНД. Методите им за създаването на разкол в редиците на противниците не се променят от векове.

Австрийският терор по време на Първата световна война се превръща в истински кошмар за галицко-руското население. Репресиите включват и произнасяни от военно-полевите съдилища смъртни присъди, и разправа със съдействието на виенската администрация, и депортиране в отдалечени райони на Австро-Унгария. Значителна част от жителите русофили, арестувани за своите възгледи, е изпратена в печално известните концлагери Терезин и Талерхоф. Нещо подобно ще изпита върху гърба си славянското и еврейското население на окупираните от хитлеристите територии на СССР, Полша, Чехословакия през годините на Втората световна война.

Ако Холокоста и геноцида срещу народите от Съветския съюз са официално признати и осъдени от международно-правна и историческа гледна точка, то етноцидът на галицко-руското население засега все още не е. Такава оценка обаче и сега е твърде уместна. Това би било справедливо по отношение на паметта на невинните жертви на австрийския терор.

Връщането на нашите земи към историческата родина, територии, загубени в резултат на политическо недоразумение по време на историческите катаклизми от края на 80-те – началото на 90-те години на миналия век не е „по-престъпно“, отколкото аншлусът на ГДР от страна ФРГ през 1990 година. Тогава ни убеждаваха, че логиката на историческия процес оправдава смилането  на немската нация. Фактически никакво „обединение“ на Германия не е имало. Не са се провеждали референдуми, не е изработвана обща конституция, не е създавана обща армия или обща валута. Източна Германия беше погълната от съседна държава. Някой осъди ли този случай на иредентизъм тогава въпреки залегналия в Хелзинкския заключителен акт от 1975 година принцип за нерушимост на границите? В отговор на това светът само ръкопляскаше.

Изложеното позволява да бъдат направени определени изводи за съотношението между националната идентичност и политическия избор. Те са напълно очевидни.

1. Класическият принцип на западните цивилизатори «divide et impera» донася неизброими страдания и беди на целия свят, превръща се в източник на многобройни етнически и социокултурни конфликти, а също така и на тотално икономическо неравенство. Така е било и преди в историята, така продължава и сега.

1. Днес разпалването на междунационална или междурасова вражда се свежда до конструирането на национална псевдоидентичност на някаква етническа група с цел отцепването й от народа, образуващ държавата.
2. Сега пред Украйна стои изборът – да бъде с Русия или съвсем да изчезне от картата на света. При това от украинците не се изисква да дават „душа и тяло“ за своята свобода. Те трябва да усмирят прекомерната си гордост с тяхната „другост“, да се откажат от своето противопоставяне на общоруския проект и да прогонят демоните на политическото украинство. Нашата задача е да помогнем на жителите на Малоросия и Новоросия да построят Украйна без заблудата на някакво „украинство“. В общественото съзнание следва да се затвърди, че Русия е незаменима и в културно, и в езиково, и в политическоотношение. Ако така наречената Украйна продължи да следва агресивния русофобски курс, тя ще изчезне завинаги от световната карта, също както някога се изпари марионетният субект Манчжоу Го, създаден изкуствено от милитаристка Япония като прокси-сила на територията на Китай.
3. В Галиция и Волинска област – днешната „хранилка“ на политическото украинство– на времето е имало мощни обществени сили, ориентирани към Русия. В хода на Първата световна война те са били подложени на геноцид. В контекста на русофобията, която се наблюдава сега в тези региони, на събитията от историческия период от началото на ХХ век трябва да бъде дадена безпристрастна оценка.

V. Руснаците и украинците са един народ. Опитите да се вбие клин между нас от историческа гледна точка са абсолютно несъстоятелни и престъпни. Последователите на Виговски, Мазепа, Скоропадски, Бандера през годините са строшили главите си в общата руска стена. Така ще стане и сега.