Предизвикателство към глобалното управление

На 17 януари Русия и Иран поднесоха на Тръмп подарък за деня на встъпването му в длъжност. Така американското издание Atlantic нарече подписания в Москва руско-ирански договор за стратегическо партньорство. Разбира се, документът няма нищо общо с подобно сравнение. „Множеството спекулации по повод датата на подписване на договора в навечерието на встъпване в длъжност на Тръмп може да предизвикат само усмивка. Нека любителите на теориите на заговор са забавляват“, коментира президентският говорител Дмитрий Песков.

Руско-иранският договор се подготвяше доста отдавна – от 2022 г. Той не се базира на моментното желание да се хвърли предизвикателство към Доналд Тръмп, а на успешната история на сътрудничеството между Москва и Техеран, което сега просто бе документално конкретизирано и формулирано. „Този договор прави истински пробив и цели създаването на необходимите условия за стабилно и устойчиво развитие на Русия и Иран, на целия Евразийски регион“, даде своята оценка Владимир Путин.

Наистина това, в което са прави западните експерти, е, че договорът става част от широкообхватно евразийско сътрудничество. То подчертава разширяването на четиристранните отношения между Китай, Русия, Иран и Северна Корея – „оста на агресорите“, чието съвместно предизвикателство новоизбраният президент на САЩ засега не е определил като свой приоритет“, пише Atlantic.

Ако се абстрахираме от етикета „ос на агресори“ или „ос на автократи“, както се изразяваше Байдън, действително ще видим, че четири важни евразийски страни консолидират усилията си в полза на развитието на супер континента. Същевременно не трябва да се забравя, че аналогичните руско-китайски и ирано-китайски договори не бяха публикувани. Ирано-северокорейските отношения, които отдавна вече се развиват, също не се обсъждат публично. Затова за съдържанието на отношенията вътре в „четворката“ може да се съди само по публикуваните договори на Русия с Иран и КНДР. В нещо те си приличат, но в друго се различават – по силата на съществената разликата между тези две страни, различното географско и политическо положение, което те заемат.

Безсъмнено и двата договора целят развитието на комплексното сътрудничество както във военнотехническата, така и в гражданската област. При това договорът с Иран е по-обширен – там има 47 параграфа срещу 23 в договора с КНДР. Това се обяснява само с факта, че Иран е с много по-мощна икономика, военнотехническа и научна база. Съответно всяка засегната в договора сфера става основа за разработване и приемане на споразумение на отраслово равнище – между министерства и големи корпорации.

И двата договора не само декларират сътрудничество в различни безопасни традиционни сфери, но дават насока на конкретни стъпки за взаимна защита на суверенитета от външни заплахи – например в икономиката. Тук особено внимание трябва да се обърне на съответните точки в двата договора, които засягат противоправния характер на санкциите. Страните не само осъждат санкциите, но предвиждат взаимна помощ, в случай че на една от тях бъдат наложени санкции, другите трябва да предприемат „практически усилия за намаляване рисковете, отстраняване или минимизиране на прякото и косвеното им въздействие“. С други думи, ще си помагат за заобикаляне на санкциите.

Такова равнище на сътрудничество Русия не е фиксирала с други държави – включително с онези (без Беларус), които са в състава на руските интеграционни структури, като ЕАИС и ОДКБ. В най-добрия случай тези руски партньори тайно експортират и импортират забранени от санкциите стоки, а същевременно открито заявяват, че спазват наложените от Запада ограничения. По този начин Русия с Иран и КНДР хвърля предизвикателство към институциите на глобалното управление.

Ако говорим за разликите в тези договори, те се отнасят до параграфи, засягащи темата за пряко нападение от трета държава. В договора с КНДР всичко е ясно и точно. „В случай на въоръжено нападение срещу една от страните от друга държава или група държави и тя се окаже в състояние на война, другата страна незабавно ще й окаже военна и друга помощ с всички средства, с които разполага, и в съответствие на член 51 от Устава на ООН и съгласно законодателството на РФ и КНДР“. Казано накратко, става дума за пълноценен отбранителен съюз.

В договора с Иран не всичко е така просто. „Ако една от договарящите се страни бъде подложена на агресия, другата страна не трябва да оказва на агресора каквато и за било помощ – военна или друга, която съдейства за продължаване на агресията, а ще работи за решаване на разногласията на базата на Устава на ООН и други норми на международното право“, се казва в документа. С други думи, това не е отбранителен съюз, а споразумение за благожелателен неутралитет. Същевременно разликата във формулировките не означава, че Москва цени отношенията си с Пхенян по-малко, отколкото с Техеран. Тя се състои в разликата между самите тези страни и техните желания.

Трябва да имаме предвид, че при изготвянето на договора с КНДР беше отчетен фактът, че враговете на страната са същите, каквито са и за Русия – САЩ, Япония, Южна Корея. Всички те въведоха санкции срещу Москва, поддържат киевския режим и всъщност участват във войната срещу Русия. Затова, ако някой нападне Северна Корея, Русия ще има всички основания да я подкрепи. Наред с това самият факт на регистриране на тази подкрепа в договор може да накара някои глави да изтрезнеят, ще ги застави да се въздържат от военни действия и така да предотвратят възможността за ядрена война край Владивосток. Самата КНДР няма никакви илюзии по отношение на него и не зависи от него. Ето защо е напълно готова да помага на Русия във войната й с НАТО.

С Иран сложността идва от там, че Израел, който е един от двата главни врагове на Техеран, макар да не е приятелска страна на Русия, но не е и враждебна. Някои страни имат сложни отношения с Иран  – например Саудитска Арабия. С някои такива страни Москва е в добри партньорски – а в някои случаи дори съюзнически, отношения. Ако разногласията между тях и Техеран прераснат във война, за Русия не би било изгодно да воюва с тях, а както е записано в договора: няма да им помага, а ще съдейства за разрешаване на възникналите противоречия.

Иран от своя страна не е готов с оръжие в ръка да защитава Русия в случай на война със Запада. Иранското общество, за разлика от севернокорейското, е разцепено. Последните президентски избори показаха, че в страната има достатъчно много привърженици на идеята за нормализиране на отношенията с Европа и САЩ. А поведението на Техеран в хода на последните събития в Сирия е доказателство за това, че решимостта на иранците за конфликт със Запада е намаляла.

Въпреки това не е изключено в определен момент пунктът за колективна отбрана в отношенията с Иран да се приближи към севернокорейския. Иранският президент Масуд Пезешкиан сам намекна за това. Засега всичко записано в договора съответства на реалното развитие на събитията и на реалното положение и позициите на страните. Тъкмо затова документът е приемлив за всички и е работещ.