За Народния съд – обективно и безпристрастно
-България е единствената страна в света, която след промените, настъпили след 1989 г., отменя присъдите на съдилищата, създадени след Втората световна война за съдене на фашисти, колаборационисти и военопрестъпници
-Фашистката власт е платила над 28 милиона лева за отрязани партизански глави! Палачът на ястребинчетата днес е тачен като “жертва на комунистическия режим”, а друга “жертва” – правосъдният министър Константин Партов въвежда смъртните присъди за малолетни
Всяка година около 1 февруари в публичното пространство се коментират решенията и събитията около на Народния съд от 1945г. За съжаление, много от информацията, която се поднася не отговаря на историческата истина.
Ето какво най- често се твърди и какви са в действителност фактите:
Народният съд бил нелегитимен защото противоречал на Търновската конституция.
Народният съд е създаден в съответствие с няколко решения на великите сили от антихитлеристката коалиция по време на войната, и специално по силата на чл.5 на Парижкия мирен договор, задължаващ България да проведе такъв съд. В съответствие с тези решения правителството на ОФ приема “Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”.
Създаването му е потвърдено от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война. А що се отнася до с противоречието му с Търновската конституция, на практика тя е била суспендирана в резултат на преврата от 19 май 1934 г., след който държавата се управлява чрез наредби-закони.
И въпреки това, Народния съд не противоречи на Търновската конституция, защото с допълнение към нея от Петото Велико народно събрание през 1911 г. се допускат извънредни съдилища, когато “държавата се намира в състояние на война, или е въведено военно положение в нея, или части от нея са под чужда окупация”. А на 30 септември 1944 г. България все още не е сключила примирие със страните от хитлеристката коалиция, намира се в състояние на война със САЩ, Англия и Съветския съюз, а и е окупирана според противниците на Народния съд.
В международен план Народният съд е легитимен и никога никой от великите сили не го е обявявал за престъпен. Провеждането му става под надзора на Междусъюзническата контролна комисия в София, която не е оспорила решенията му.
Народният съд бил дело на Комунистическата партия.
Народният съд е създаден от правителството на Отечествения фронт, в което Комунистическата партия има само 4 министри от общо 16. Самият лидер на БЗНС Никола Петков е подкрепил създаването и решенията на Народния съд.
Резултат от Народния съд бил ликвидирал българския политически елит и цвета на българската интелигенция.
Вярно е, че много от разстреляните бивши държавници не са заслужавали такива тежки присъди. Но какъв елит са депутатите и членовете на правителствата, които приемат мракобесни и антисемитски закони, вкарват България в съюз с нацистка Германия и обявяват война на САЩ и Великобритания, което довежда до бомбардировки над десетки български градове и села, до разрушения на хиляди сгради и до смъртта на близо 1800 българи? Те са виновни за бездействието им по отношение на изпращането в концентрационните лагери на български евреи от окупираните територии в Гърция, Сърбия и Македония, и за злодеянията на български военни в тези територии. Те са отговорни и за бруталната разправа с участниците в съпротивата срещу режима, която се наказва с нечувано беззаконие и жестокост.
За отрязана партизанска глава се плащат по 50 000 лева, ятаци са избивани без съд и къщите им са опожарявани. Пленените партизани са били разстрелвани на място. Но и изправените на съд противници на властта не са могли да разчитат на справедлив процес, защото тогавашният Закон за допълнение и изменение на ЗЗД, който между другото предвижда и смъртни присъди на малолетни, ги лишава от всякакви права.
Да, осъден на смърт е известеният хирург проф. Александър Станишев, но към 9-ти септември 1944 г той е министър на вътрешните работи и на него лично се докладва за избити партизани и ятаци и за одобрените и заплатени от министерството му възнаграждения на извършилите на екзекуциите. Към какъв “елит” на нацията би могъл да бъде причислен докторът по наказателно право и министър на правосъдието Константин Партов, въвел смъртните присъди за малолетни, осъден на смърт от Народния съд, но реабилитиран посмъртно с решение №243 на Върховния съд от 26 август 1996 г.?
Истината обаче е, че процесът на унищожение и гоненията на българския културен елит започват още след Девето-юнския преврат от 1923г. Безсмисленият терористичен атентат- взривяването на черквата „Св Неделя” на 16 април 1923г. дава повод на дясното правителство на проф. Цанков да извърши жестока разправа с видни представители на българския културен и интелектуален елит. След атентата в черквата „Св. Неделя”, министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която пише: „Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи — интелигенцията!“.
Така и става, без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията. В местността Кемера край Пловдив намират смъртта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, д-р Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович.
На 13 септември 1924г. е убит Димо Хаджидимов, народен представител, редактор на в-к „Освобождение”, участник в Илинденското въстание и две войни близък приятел на Яворов.
На 17 февруари 1925г. на улицата е застрелян година депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „От 9 юни маса синове и предимно интелигенцията на България беше избита от ножа на Демократическия сговор. Вие избихте елита на българския народ. Защо?”.
Ген. Иван Вълков след 9 септември се е укривал, арестуван е през 1946 г., осъден е на смърт, но не е ликвидиран, присъдата му е заменена с доживотен затвор, умира през 1962 г. на достолепната 87-годишна възраст.
Смъртните присъди били изпълнени от „палачи” и „садисти”, някои от които са висши комунистически функционери.
Изпълнението на смъртните присъди се описва драматично, като във филм на ужасите. В ЦК на БКП спорели как да бъдат убивани осъдените. Вълко Червенков искал да ги бесят, но Трайчо Костов предложил да стане „по болшевишки”- с изстрел в тила. Убийствата се извършвали от видни комунистически функционери като Фердинанд Козовски и Лев Главичнев, който бил садист и участник в много комунистически зверства още преди 1944 година. След разстрелите палачите обирали жертвите, като им взимали всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от палачите дори събува ботушите на убития княз Кирил.
Проблемът с тези твърдения, е че те не са подкрепени от никакви факти, не се позовават на никакви свидетели, затова и не могат да бъдат приети като достоверни. Умишлено са сгъстени краските, като се използват думи като „зверства“, „палачи“, „садисти. От тези твърдения несъмнено следва извода и се цели в съвремието- зад „палачите”, които са избили по садистичен начин цвета на българския елит стои Комунистическата партия, чийто наследник е днешната Социалистическа партия.
На Нюрнбергския съд са били осъдени на смърт само 12 души, докато Народният съд осъжда на смърт 2730 души.
Сравняването на Народния съд с Нюрнбергския процес по отношение на издадените присъди е умишлено лъжливо и в крещящо противоречие с фактите. В Нюрнберг се осъждат само най-висшите нацистки лидери и военачалници от обкръжението на Хитлер. Извън съда в Нюрнберг в стотици други процеси в Германия са осъдени, често със смъртни присъди, десетки хиляди нацисти. Във всяка от една от разделените от победителите зони в Германия се провеждат местни съдебни процеси. В британската, американската и френската зони съдии от тези държави осъждат на смърт стотици; само в Дахау американски военен трибунал осъжда 1614 нацистки военнопрестъпници, като на смърт са осъдени близо 400 души. Нацистки лидери, извършили престъпления в Полша и в балтийските страни, са изпратени на съд там и екзекутирани.
Във Франция са осъдени хиляди нацистки колаборационисти, екзекутирани са 767 души, в Белгия са осъдени също хиляди колаборационисти, стотици на смърт (екзекутирани са 242), в Норвегия са осъдени всичките десетки хиляди членове на пронацистката партия.
В редица страни без съд и присъда са избити хиляди прогермански колаборационисти; в Италия са ликвидирани над 20 000, а във Франция – около 10,000 души. Специални съдилища са осъдили местни нацистки колаборационисти в Нидерландия, , Гърция, Полша, Румъния, Чехословакия и в други страни.
Такава е реалността в окървавената военновременна тогавашна епоха и в това отношение България не се откроява спрямо други страни.
Това в никакъв случай не оправдава част от присъдите на Народния съд, включително тази на принц Кирил Преславски, известен бохем и плейбой, чиято политическа дейност се ограничава до едногодишното му участие в регентството след смъртта на брат му Борис III.
На смърт са осъдени братът на Илия Бешков – Иван Бешков, бивш министър на земеделието, и д-р Иван Вазов, племенник на народния поет Иван Вазов, министър на търговията и промишлеността.
Обвинени са, че във връзка с правителствено постановление №30 от 28 април 1944 г. за окончателно ликвидиране на партизаните и нелегалните групи, което и те са пописали, са задължили със свои заповеди ведомствата в подопечните им министерства да следят и където открият нелегални веднага да ги докладват на жандармерията или полицията. Вероятно всички министри са били задължени да издадат такива вътрешни заповеди и това утежнява съдбата им, но Иван Бешков и Иван Вазов пък не са гласували за влизането на България в Тристранния пакт, което би трябвало да се приеме за смекчаващо обстоятелство.
Неоправдано, на 15 години затвор е осъден Димитър Пешев, който, макар да е гласувал антиеврейския Закон за защита на нацията, има големи заслуги за спасяването на българските евреи, които е трябвало да бъдат депортирани за Германия. За него се е застъпила еврейската общност и той е освободен около година след ареста му.
Неоправдана е жестоката репресия срещу художника Райко Алексиев, осмелил се да рисува карикатура на Сталин (почива след побой в следствието, а Народния съд му отрежда смъртна присъда, за да се узакони смъртта му).
От Трети състав на Народния съд несправедливо са осъдени трима архимандрити: Йосиф Диков, Стефан Николов и Николай Кожухаров, участвали в международните комисия за убийствата на полски офицери през 1943 г. в Катин, недалече от Смоленск, Русия. Свещениците са потвърдили заключението на комисията, че убийствата са извършени, когато на тези територии е имал юрисдикция Съветския съюз, но по време на процеса официалната версия от съветската страна е била, че това е било дело на нацистите по време на окупацията на района от германски войски.
Спорни са и смъртните присъди на съветници от канцеларията на цар Борис – това са хора, които не са участвали във вземането на каквито и да е решения.
Вярно е, че Шести върховен състав на Народния съд разглежда дела на интелектуалци – журналисти, публицисти, писатели, които са обвинени, че са разпространявали хитлеристка и фашистка идеология и пропаганда. Някои от тях са били с десни убеждения, привърженици на монархизма и убедени противници на комунистическата идеология, други просто са се нагаждали. Но присъдите са значително по-меки.
На седем години затвор е осъдена известната писателка Фани Попова- Мутафова, която между другото е публикувала статии като „Двадесет дни във Великия Райх“ и е възхвалявала Хитлер, „който запалил огромен пламък, който грее и осветява и днес цяла Европа“. Но талантливата писателка е освободена след по-по-малко от година.
Затворническа присъда е получил и талантливият художник Константин Щъркелов, нарисувал портрет на цар Борис на смъртния му одър и публикувал в-к „Зора“ некролог за него с текст „Звън камбанен се разнесе и потресе цялата страна“, но какво престъпление е това? Властите явно са се осъзнали, защото е освободен след пет месеца.
Бил е интерниран писателят Димитър Талев, но известният писател Георги Караславов се застъпва за него и след време е освободен.
В немилост изпадат и писатели като Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров , Славчо Красински и други. На уволнения и гонения за „фашистка дейност” са подложени редица професори от Софийския университет.
Несъмнено е, че в едно друго време и при по-различни обстоятелства някои присъди не биха били толкова тежки.
Факт е, че при отделни процеси са били произнасяни смъртни присъди на хора, които вече са били ликвидирани при саморазправа. Това се отчита от властите и към края на септември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов се среща с английски представител на съюзническа контролна комисия, за да му каже, че е много трудно да се възпрат прояви на възмездие от дейците на антифашистката съпротива и на много места има убийства на хора, сътрудничели на полицията и на германските окупатори. “Вършете спокойно работата си. Подобни прояви не интересуват моето правителство”, отвръща англичанинът. Очакван отговор, като се има предвид убийството без съд и присъда на майор Франк Томпсън на 10 юни 1944 г. край с. Литаково. По нареждане на Чърчил самите англичани са прочиствали военнопленническите лагери в Германия.
И все пак по отношение на тежките присъди на Народния съд у нас настъпва известно отрезвяване. През октомври 1945 г. Трайчо Костов пише на Георги Димитров в Москва: „Решихме по предложение на Кимон да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти. Да разрешим на семействата на осъдените от Народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои.”
И през декември 1945 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев излиза указ на регентите за помилване и опрощаване на част от наказанието на 896 политически затворници. Така министърът на просветата в правителството на Иван Багрянов, Михаил Арнаудов, осъден на доживотен затвор, е освободен, без да е изкарал една година в затвора. Намалени са присъдите и постепенно са освободени много от осъдените от Народния съд.
Това, което отличава България от другите европейски страни обаче е, че ненавистта към бившите управляващи има много по-дълбока основа. Правителството на Богдан Филов, с одобрението на монарха, вкарва България във военно-политически съюз с хитлеристка Германия, което изправя страната пред поредна национална катастрофа.
Безсмисленото обявяване на война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 г. вкарва България във войната и в резултат на тежки бомбардировки от тези две велики сили над София и други градове в страната са убити хиляди и разрушени значителен брой жилищни сгради и стопански обекти.
Срещу противниците и въстаналите на бунт срещу тази политика на властите се води безпощадна борба. На 21 юли 1943 г. в България е прието допълнение към Закона за защита на държавата (ЗЗД) от 23 януари 1924 г. По чл.16 г но този закон се предвижда смъртно наказание “в особено тежки случаи”, дори ако някой разпространява действителни факти и сведения, които уж застрашават обществения ред, интерес и благото и безопасността на държавата. ЗЗД отменя и правото на касационно обжалване: когато някой бъде осъден на смърт, съдът може да постанови незабавно изпълнение на присъдата. Изправените на съд противници на властта са лишени от всякакви права, подсъдимите се явяват във военните съдилища само с показанията, дадени (изтръгнати) в полицията, като нямат право да се откажат от тях.
Съпротивата срещу властта се наказва с нечувано беззаконие и жестокост.
Съществувала е и инструкция за мъченията, които е трябвало да се прилагат за изтръгване на показания от арестуваните, като удари в областта на бъбреците и тестикулите, обесване с главата надолу, скачане върху гръдния кош с подковани ботуши, забиване клечки под ноктите, наливане на терпентин в ануса, мъчение с ток, лишаване от сън и ред други. Партизани и техните ятаци са били подлагани на нечовешки мъчния, убивали са ги често без съд и присъда, труповете им за назидание са били излагани на публични места. Къщите им са били изгаряни, близките им са измъчвани при разпити и интернирани в концлагери.
За отрязана партизанска глава се е плащала награда по 50 000 лева. Само за 1943-1944 г. по §36 от бюджета на МВР са раздадени за награди 19 500 000 лв. на армията и 8 350 000 лв. за жандармерията, общо – 28 350 000 лв. , което прави 567 отрязани глави.
Министърът на правосъдието от 1942 до 1944 г. Константин Партов въвежда смъртната присъда за малолетни, но деца се убиват и без съд и присъда. Така на 20 декември 1943 г. край село Ястребино са разстреляни семействата на Петър и Стоянка Калайджийски заедно с трите им деца – 7-годишният Стойне, 8-годишният Иван и 12-годишната Надежда, на Иван и Марийка Димитрови с 12-годишните им деца сестрички-близначки Ценка и Цветанка и на Рангел и Станка Калайджийски и 11-годишното им дете Димитричка.
Палачът на ястребинските деца, подпоручик Константин Йорданов, е осъден на смърт от Народния съд, но неговото име днес е изписано на гранитния паметник при НДК като една от жертвите на комунизма.
На 7 юли 1944 г. жандармерийска част под командата на капитан Николчев убива малолетните Васил и Сава Кокарешкови от Белица, ятаци на партизаните. Пред Народния съд капитан Николчев обяснява: „Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха задържани, и ги закла.” Според доказани факти – с имена, възраст и местоживеене – са били убити около 60 деца и малолетни.
На 21 юни 1944 г. вътрешният министър проф. Александър Станишев издава наредба №4273, която постановява борбата срещу партизаните и занапред да се води безмилостно до пълното им унищожение. Даден е срок до 30 август същата година. Но тъй като полицията и жандармерията се оказват неспособни да се справят с партизанското движение, на 3 август се оформя постановление, с което на Военния министър се възлага главна роля в изпълнението на тази задача.
В писмо-разпоредба на Министерския съвет от 3 август 1944 г., прочетено на глас в Народния съд, се казва: „Заловените живи партизани да се разпитват подробно, за да се извлекат от тях ценни сведения за движението на партизанските групи, а след това да бъдат унищожавани далече от населените места, без това да се узнава от населението“.
Но с престъпленията на полиция, жандармерия и офицери от армията спрямо противниците на властта не се изчерпват греховете на тогавашните управници.
На 24 декември 1940 г. ХХV Народното събрание, приема антиеврейски Закон за защита на нацията, утвърден на 21 януари 1941 г. с Указ № 3 на монарха. Съгласно разпоредбите на закона българските евреи са лишени от избирателни права, не могат да сменят еврейските си имена, да заемат държавни, общински или други служби, да встъпват в брак или съжителство с лица от български произход.
Вътрешният министър Петър Габровски и Министерския съвет се заемат с окончателното решение на еврейския въпрос не само в страната, но и в окупираните Беломорска Тракия и Вардарска Македония. От Германия има натиск за депортиране на всички евреи, в България това не става поради остра обществена съпротива, но от Беломорска Тракия и Вардарска Македония са депортирани 11 343 души, които са намерили смъртта си в концентрационният лагер в Треблинка в окупирана Полша.
Когато народният представител Петко Стайнов в парламента пита на какво основание са изселени тези български евреи, бившият правосъден министър Васил Митаков, брат на Крум Митаков, основател на Съюза на българските фашисти, заявява, че „те не са български поданици“.
Народният съд е издал смъртни присъди и на Петър Габровски и Васил Митаков, които носят отговорност за гибелта в нацистките концентрационни лагери на тези изселени български евреи. Смъртните им присъди обаче да са отменени с решение № 172 на Върховния съд от 26 август 1996 г. Вина носи и българският цар Борис III, който е дал карт бланш за приемането и прилагането на антиеврейско законодателство. По въпроса за изследването им от окупираните територии в дневника си Богдан Филов пише: “царят бил много доволен от мерките, които се вземат.“
Така са били посети семената за възмездие и разплата, понякога по-сурова от необходимото.
Народния съд от 1945 г. се състои от тринадесет съдии, като четирима са назначени от министъра на правосъдието, но останалите девет се издигат от областните комитети на „Отечествения фронт измежду най-добрите граждани от градове и села”. В някои от съставите му са назначени и земеделци, социалдемократи, звенари и безпартийни, дори като председатели или обвинители.
Известно е, че някои от тях са се противопоставяли на опитите за съдебен произвол и не малко от подсъдимите дължат живота си на тях или са отървали прекалено тежки присъди. На подсъдимите се дава 7-дневен срок от връчване на обвинителния акт, за да направят своите възражения и да посочат доказателства. Всеки подсъдим има право на двама защитници и неопределен брой свидетели. При разпитите им се дава право да възразяват и да дават пояснения и правят изявления в своя полза, което контрастира с процесите преди 9 септември, а и в процеса от 1949 г. срещу Трайчо Костов, на когото, след като казва, че се отрича от изтръгнатите с мъчения показания, се отнема думата, като съдията вместо това предлага да се прочетат показанията му.
Следва да се отбележи като признание на Народния съд, че България е единствената страна в Европа, в която е създаден специален, Седми върховен за осъждане на виновниците за антиеврейската политика и практика от българското правителство по време на войната.
Не трябва да се забравя и е нужно да се напомня на съседна Северна Македония, в която се шири антибългарска пропаганда (наричат ни „бугари- фашисти”, заради някои осъдителни действия на българския окупационен корпус пред Втората световна война), че е бил създаден специален единадесети върховен състав на Народният съд, който е съдил лицата, свързани с престъпни деяния на българските полицейски и военни власти в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за периода от 1941 до 1944 г. Обвиненията са за полицейски терор, акции срещу партизани, палежи на къщи и убийства. Под отговорност са били привлечени 183 души, като са издадени смъртни и доживотни присъди, както и много присъди на различни години затвор.
Фактите не подкрепят твърденията, че българският елит е бил унищожен в резултат на Народния съд. Има осъдени интелектуалци заради убежденията им и публицистиката им в подкрепа на монарха и неговите правителства с прохитлеристки и в някои отношения профашистки уклон. Но осъдени интелектуалци веднага след края на Втората световна война има и в други страни.
Във Франция са съдени писатели и журналист, с обвинения в пронацистка пропаганда, на смърт е осъден Албер дьо Жон – директор на редица вестници.
В Норвегия е осъден Кнут Хамсун, носител на Нобелова награда за литература, който е бил член на фашистката партия „Национално единение“ и е приветствал нацистката окупация на родината си.
Следва да се отбележи, че традиционно, когато се обсъжда съдбата на българския интелектуален и културен елит, не се отчита факта, че до 9 септември в преобладаващата си част той е с леви убеждения. Такива са Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, автор на поемата „Сватба”, пресъздаваща събитията около Септемврийското въстание, композиторът Любомир Пипков, който написва на основата на неговата творба вокално-симфоничната поема под същото наименование, писателят Антон Страшимиров, описал кървавия ужас и насилието при потушаването на Септемврийското въстание, и поетът Гео Милев, автор на поемата „Септември”.
С леви убеждения в началото на 40-те години са били режисьорката Бинка Желязкова, актрисата Ружа Делчева, легендата на Народния театър актьорът Владимир Трандафилов, укривал у дома си нелегални, скулпторът Иван Фунев, художниците Александър Жендов, Борис Ангелушев, Стоян Венев и Никола Маринов, писателите Камен Калчев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Челкаш, Емил Манов, поетите и писатели Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Бурин, Веселин Андреев и Добри Жотев които стават партизани, сатирикът Радой Ралин , и други.
Най-активно противопоставящите се на прохитлеристката ориентация на България обаче плащат скъпо, някои със живота си. Това са Никола Вапцаров и загиналите като партизани поетът Христо Кърпачев, художникът Атанас Пацев и журналистът Емил Шекерджийски. Анжел Вагенщайн, днес световно известен като писател и режисьор, става партизанин, арестуван, измъчван и осъден на смърт по ЗЗД, но оцелява след бомбардировка на затвора. Смъртна заплаха дебне и бъдещият режисьор Христо Ганев, който става също партизанин. Интерниран в концлагер е големият поет Никола Ланков.
Имената на осъдените от Народния съд са изписани на Мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК.
Но от години Столичната община отказва да бъде изграден там и мемориал на жертвите на Белия терор след деветоюнския преврат от 1923 г. и на тези по време на Втората световна война. В едно интервю през февруари 2022 г. Анжел Вагенщайн с горчивина споделя: „Ние вече десет години водим битка, за да направим паметник на разстреляните деца по време на Втората световна война, при фашизма в България.” България е единствената страна в света, която след промените, настъпили след 1989 г., отменя присъдите на Народния съд.
Българското общество изисква баланс, равновесие – нещо, което все още не е постигнато.
Народният съд е болезнено събитие в историята на българския народ. Има справедливо осъдени, но и такива, които не са заслужавали най-тежката присъда, разстрел, както и такива, получили неоправдано тежки затворнически присъди. Техните потомци трудно могат да оправдаят Народния съд и неговите присъди. А има и потомци на избити участници в съпротивата срещу монархофашисткия режим, на лежали дълги години по затворите преди 9 септември.
Между тези две групи примирение трудно може да се постигне, страстите вероятно ще утихнат след поколени.
Събитията около Народния съд са болезнена страница от българската история. Както и тези в началото и до средата на четиридесетте години.
И те трябва да бъдат анализирани в тяхната съвестност, обективно и безпристрастно. Само така можем да се поучим от уроците на българската история в този период на време.
От “Епицентър”
