Лавров: Уставът на ООН трябва да стане правната основа на многополюсния свят
Преди 80 години, на 4 февруари 1945 г., се открива Ялтенската конференция, на която лидерите на страните победителки във Втората световна война – СССР, САЩ и Великобритания – определят контурите на следвоенния свят. Въпреки идеологическите различия, те се съгласиха окончателно да изкоренят германския нацизъм и японския милитаризъм. Споразуменията, постигнати в Крим, бяха потвърдени и развити по време на Потсдамската мирна конференция през юли-август 1945 г.. Това написа в статията си министърът на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров, публикувана на 4 февруари 2025 г. в сп. „Русия в глобалните дела“.
Един от резултатите от преговорите беше създаването на Организацията на обединените нации и одобряването на Хартата на ООН, която остава основният източник на международното право и до днес. Целите и принципите на поведение на държавите, залегнали в Хартата, имат за цел да осигурят тяхното мирно съвместно съществуване и прогресивно развитие.
В основата на Ялтенско-Потсдамската система беше принципът на суверенното равенство на държавите: никоя от тях не може да претендира за господстващо положение – всички са формално равни, независимо от размера на територията, населението, военната мощ или други сравнителни критерии. Ялтенско-Потсдамският ред, с всичките му силни и слаби страни, за които учените все още спорят, създава регулаторна рамка за функционирането на международната система в продължение на осем десетилетия. Световният ред, в центъра на който е ООН, изпълнява основната си роля – да застрахова всички срещу нова световна война. Трудно е да не се съгласим с експертното мнение, че „ООН не ни доведе до рая, но ни спаси от ада“.
Залегналото в Хартата право на вето, което не е привилегия, а бреме на специална отговорност за поддържане на мира, служи като силна бариера за приемането на небалансирани решения и създава пространство за намиране на компромиси, основани на баланс на интересите. Действайки като политическо „ядро“ на Ялтенско-Потсдамската система, ООН е единствената по рода си универсална платформа за разработване на колективни отговори на общите предизвикателства – било то в областта на поддържането на международния мир и сигурност или насърчаването на социално-икономическото развитие.
Именно в ООН, с ключовата роля на СССР, бяха взети исторически решения, които поставиха основите на израждащия се пред очите ни многополюсен свят. Имам предвид процеса на деколонизация, който беше юридически извършен чрез приемането, по инициатива на Съветския съюз през 1960 г., на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи. В онази епоха десетки народи, които преди това са били под игото на своите метрополии, получават за първи път в историята независимост и шанс за собствена държавност. Днес някои от бившите колонии претендират за ролята на центрове на сила в един многополюсен свят, а други са част от интеграционни обединения с регионален или континентален цивилизационен обхват.
Както правилно пишат руските учени, всяка международна институция е преди всичко „начин да се ограничи естественият егоизъм на държавите“. ООН не е изключение в този смисъл със своя изчерпателен набор от правила под формата на Хартата, договорени и приети с консенсус. Следователно, ООН-центричният ред се нарича ред, основан на международно, наистина универсално право, и се предполага, че всяка държава ще спазва този закон.
Русия, както и повечето членове на световната общност, никога не е имала проблеми с това, но Западът, който не се е възстановил от синдрома на изключителност и е свикнал да работи в неоколониална парадигма, тоест да живее за сметка на другите, първоначално не се интересуваше от формата на междудържавно взаимодействие, основано на зачитане на международното право.
Това открито заяви бившият заместник-държавен секретар на САЩ Виктория Нуланд, която в едно от интервютата си с характерна простодушна прямота призна, че „Ялта не беше добро решение за САЩ, не беше необходимо да се съгласява с него“. Това признание обяснява много за поведението на Америка на международната сцена.
В края на краищата, според Викториа Нуланд, Вашингтон е бил почти принуден, неохотно, да се съгласи на следвоенния световен ред през 1945 г. и още тогава той е бил възприеман от американските елити като бреме. Именно това усещане породи последвалата линия на Запада за преразглеждане на Ялтенско-Потсдамския мир.
Този процес започва с прословутата Фултънска реч на Уинстън Чърчил през 1946 г., която всъщност обявява „Студена война“ на Съветския съюз. Възприемайки Ялтенско-Потсдамските споразуменията като тактическа отстъпка, Съединените щати и техните съюзници впоследствие така и не последваха основния принцип на Хартата на ООН за суверенното равенство на държавите.
Западът имаше шанс да се поправи, да прояви благоразумие и далновидност в съдбоносен момент, когато Съветският съюз се разпадна, а с него и лагерът на световния социализъм. Но егоистичните инстинкти надделяха.
Опиянен от „победата в Студената война“, президентът на САЩ Джордж Буш-старши провъзгласява настъпването на нов световен ред в реч пред двете камари на Конгреса на 11 септември 1990 г., което в разбирането на американските стратези означаваше пълно господство на САЩ на международната арена, „прозорец на неразделни възможности“ за Вашингтон да действа едностранно, без да се съобразява с правните ограничения, вградени в Устава на ООН. Едно от проявленията на „правилния ред“ беше курсът на Вашингтон към геополитическото развитие на Източна Европа, чиито взривоопасни последици сме принудени да отстраняваме в рамките на Специалната военна операция (СВО).
С връщането на власт в САЩ на републиканската администрация, ръководена от Доналд Тръмп, разбирането на Вашингтон за международните процеси след Втората световна война придобива ново измерение.
Новият държавен секретар Марко Рубио направи много красноречиви изявления по този въпрос в Сената на 15 януари. Техният смисъл е – следвоенният световен ред не просто е остарял, а е превърнат в оръжие, използвано срещу интересите на САЩ. Тоест, не само Ялтинско-Потсдамският мир с централната роля на ООН сега е нежелателен, но и „основаният на правила ред“, който, изглежда, въплъщава егоизма и арогантността на ръководения от Вашингтон Запад в ерата след Студената война.
Преминаването към концепцията „Америка преди всичко“ носи в себе си обезпокоителен резонанс с лозунга „Германия е над всичко“ от епохата на Хитлер, а залогът върху „мир чрез сила“ може окончателно да погребе дипломацията. Да не говорим за факта, че подобни изявления и идеологически конструкции не показват дори сянка на уважение към международните правни задължения на Вашингтон по Устава на ООН.
Това обаче не е 1991 г. и дори не е 2017 г., когато настоящият обитател на Белия дом стъпи за първи път на „капитанския мостик“. Руски анализатори правилно отбелязват, че „няма да има връщане към предишното състояние на нещата, което САЩ и техните съюзници са защитавали досега, тъй като демографските, икономическите, социалните и геополитическите условия са се променили необратимо“. Смятам, че е вярна и прогнозата, според която някой ден „САЩ ще разберат, че няма нужда да преувеличават зоната на своята отговорност за международните дела и съвсем хармонично ще се чувстват като една от водещите държави, но вече не като хегемон“.
Многополярността се засилва и вместо да се противопоставят на този обективен процес, САЩ са могли в обозрима историческа перспектива да се превърнат в един от отговорните центрове на власт – наред с Русия, Китай и други сили на глобалния Юг, Изток, Север и Запад.
Засега, съдейки по всичко новата администрация на САЩ ще използва каубойски атаки, за да тества границите на податливостта на съществуващата ООН-центрична система спрямо американските интереси. Убеден съм обаче, че тази администрация скоро ще разбере, че международната реалност е много по-богата от онези идеи за света, които могат да бъдат използвани без никакви последствия в речи пред вътрешната американска публика и пред техните покорни геополитически съюзници.
В очакване на такова отрезвяване, ние ще продължим с нашите съмишленици усърдната работа за създаване на условия за адаптиране на механизмите за практическо развитие на междудържавните отношения към реалностите на многополярността, към международно-правния консенсус на Ялтинско-Потсдамската система, въплътена в Устава на ООН. Тук е уместно да се отбележи Казанската декларация от срещата на върха на БРИКС от 23 октомври 2024 г., която отразява единната позиция на държавите от глобалното мнозинство по този въпрос, ясно потвърждавайки „ангажимента за спазване на международното право, включително целите и принципите, заложени в Хартата на ООН като негов неразделен и основен елемент, и поддържане на централната роля на ООН в международната система“. Това е подход, формулиран от водещите държави, които формират съвременния свят и представляват по-голямата част от населението му. Да, нашите партньори от Юга и Изтока имат съвсем законни желания по отношение на участието си в глобалното управление. За разлика от Запада и те като нас са готови на честен и открит разговор по всички въпроси.
Позицията ни за реформата на Съвета за сигурност на ООН е известна. Русия се застъпва за придаване на по-демократичен характер на този орган чрез разширяване на представителството на световното мнозинство – Азия, Африка и Латинска Америка.
Ние подкрепяме молбите на Бразилия и Индия за постоянно „пребиваване“ в Съвета, като същевременно коригираме историческите несправедливости срещу африканския континент в рамките на параметрите, договорени от самите африканци.
Разпределянето на допълнителни места на вече свръхпредставените страни от „колективния Запад“ в Съвета за сигурност е контрапродуктивно. Споменатите в тази връзка Германия и Япония, делегирали по-голямата част от своя суверенитет на отвъдокеански покровител, а също така възраждайки призраците на нацизма и милитаризма у дома си, не са в състояние да внесат нищо ново в работата на Съвета за сигурност на ООН.
Ние сме твърдо ангажирани с неприкосновеността на прерогативите на постоянните членове на Съвета за сигурност. В контекста на непредвидимата линия на западното малцинство само правото на вето може да гарантира, че Съветът приема решения, които отчитат интересите на всички страни.
Ситуацията с персонала в секретариата на ООН остава обидна за глобалното мнозинство, където западняците все още доминират на всички ключови позиции. Привеждането на бюрокрацията на ООН в съответствие с геополитическата карта на света е задача, чието решение не търпи отлагане. По този въпрос гореспоменатата Казанска декларация на БРИКС съдържа много ясна формулировка. Да видим колко възприемчиви ще бъдат към това властите на ООН, свикнали да обслужват интересите на тясна група западни държави.
Що се отнася до нормативната уредба, залегнала в Устава на ООН, аз съм убеден, че тя най-добре и оптимално отговаря на нуждите на една многополюсна ера. Епохата, в която принципите на суверенното равенство на държавите, ненамесата във вътрешните им работи и други основни постулати, включително правото на народите на самоопределение в консенсусното тълкуване, записано в Декларацията на ООН за принципите на международното право от 1970 г., трябва да се спазват не на думи, а на дела – всеки е длъжен да уважава териториалната цялост на държавите, чиито правителства представляват цялото население, живеещо на съответната територия. Няма нужда да се доказва, че след преврата през февруари 2014 г. режимът в Киев не представлява жителите на Крим, Донбас и Новорусия, както западните метрополии не представляват народите на експлоатираните от тях колониални територии.
Опитите за грубо преструктуриране на света, за да отговаря на нечии интереси в нарушение на набора от принципи на ООН, могат да доведат до още повече нестабилност и конфронтация, включително и до катастрофални сценарии. Като се има предвид настоящото ниво на конфликт в международните отношения, необмисленото отхвърляне на Ялтенско-Потсдамската система с нейното „ядро“ под формата на ООН и нейния Устав, неизбежно ще доведе до хаос.
Често се чува мнението, че не е време да се говори за въпроси на желания световен ред в условията, когато продължават битките за потискане на въоръжените сили на расисткия режим в Киев, подкрепян от „колективния Запад“.
По наше мнение такъв подход е от лукавия. Контурите на следвоенния световен ред, които носят структурата на Устава на ООН, бяха обсъдени от съюзниците в разгара на Втората световна война, включително на Московската конференция на министрите на външните работи и Техеранската конференция на държавните и правителствените ръководители през 1943 г. и по време на други контакти между бъдещите сили победителки, включително на Ялтенската и Потсдамската конференция през 1945 г.
Друго нещо е, че съюзниците вече са имали скрит дневен ред, но това по никакъв начин не намалява трайното значение на високите законови принципи на равенство, ненамеса във вътрешните работи, мирно разрешаване на спорове, зачитане на правата на всеки човек – „независимо от раса, пол, език и религия“. Фактът, че Западът, както вече е пределно ясно, се присъедини към тези постулати „със скрити мотиви“ и в следващите години грубо ги наруши, независимо дали в Югославия, Ирак, Либия или Украйна, не означава, че трябва да освободим Съединените щати и техните сателити от морална и правна отговорност или че трябва да отхвърлим уникалното наследство на бащите-основатели на ООН, въплътено в нейния Устав.
Да не дава Господ някой да се опита да го пренапише сега (под лозунга за премахване на „остарялата Ялтенско-Потсдамската система“). Светът ще остане без общи ценностни ориентири.
Русия е готова за съвместна, честна работа за постигане на баланс на интересите и укрепване на правните основи на международните отношения.
Инициативата на руския президент Владимир Владимирович Путин през 2020 г. за провеждане на среща на държавните лидери на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, които носят „особена отговорност за опазването на цивилизацията“, беше насочена към установяване на равноправен диалог по целия кръг от тези въпроси. По известни независещи от Русия причини тя не се разви. Но ние не губим надежда, въпреки че съставът на участниците и форматът на подобни срещи може да бъде друг. Основното, по думите на президента на Русия Владимир Путин, е „връщане към разбирането защо е създадена Организацията на обединените нации и придържане към принципите, заложени в уставните й документи“. Именно това трябва да бъде водещата нишка за регулиране на международните отношения в настъпващата ера на многополярност.
