От Мюнхен до Мюнхен: 18 години по-късно

В края на тази седмица, от 14 до 16 февруари ще се състои поредната Мюнхенска конференция по сигурността, чието първо свикване бе през далечната 1963 г. Отново ще се съберат държавни лидери, политици, политолози, икономисти, бизнесмени, журналисти, военни експерти от най-различни страни. От Русия поканени няма. Отново ще бъдат изречени дълги речи за опасното време, което светът преживява, и както в повечето случаи става, решение няма да има. Ще се задоволят с гръмки фрази за „единството“ на Запада, за опасността от „руска агресия“, с призиви за ускорена подготовка за война с Москва. Ще се разотидат с изписано на лицата самодоволство.
Не биха сбъркали, ако изслушат записа на една реч пред конференцията отпреди 18 години – речта на Владимир Путин, произнесена на 10 февруари 2007 г. Тогава в претъпканата зала бе събран целият световен елит. Всички седяха плътно един до друг и в пълна тишина. Слушаха руския лидер с каменни лица, които само от време на време се изкривяваха в кисели усмивки. Интернет е запазил тези впечатляващи кадри. На другия ден последваха оценките: „Путин обявява нова студена война“, „Русия хвърля предизвикателство на целия свят“. С други думи, стана ясно, че не са разбрали нищо. По-точно – не искаха да разберат, не искаха да си развалят настроението. А в речта на руския президент нямаше заплахи. Тя бе пророческа. Всичко, за което той предупреди, днес е факт. Ако бяха си опреснили паметта, може би щяха да проумеят къде са сбъркали, щяха да си помогнат да преодолеят щетите, които сами си нанесоха със самоубийствената антируска политика.
Тогава той изложи истинските заплахи за сигурността в света и преди всичко в Европа. С конкретни факти посочи, че практиката, която САЩ и техните съюзници през последните години прилагат, а именно да решават възникващите противоречия със сила, нарушавайки подписани важни договори и Устава на ООН, е заредена с огромен риск. Съдбата на Ирак, Либия, Афганистан и много други страни, превърнали се в гнезда на тероризма, и последвалата масова имиграция са доказателство за това. Днес Европа преживя горчивите плодове на собствената си политика.
Друга опасна практика, възприета от Запада, е намесата във вътрешните работи на чужди страни, опитите за сваляне на законни правителства, дестабилизацията на обществото и разпалването на граждански войни и регионални конфликти. Това предупреждение на Путин не чака дълго и още през следващата година неговата правдивост бе потвърдена: режимът на Саакашвили в Грузия нападна Южна Осетия. Няма смисъл да се изреждат многобройните цветни революции – още повече сега, когато новата администрация в САЩ започна да вади от панера с мръсно бельо тъмните дела на USAID – стана ясно кой и с какви средства плаща за възникването на „народно недоволство“ срещу неизгодните на Запада правителства. Все пак да споменем няколко примера само от последните две години: парламентарните избори в Грузия, опита за убийство на словашкия премиер Роберт Фицо, „майданите“ в Словакия и Сърбия, карикатурните избори в Молдова и Румъния.
Путин не пропусна да напомни на колегите си пагубното за европейската сигурност ударно разширяване на НАТО. По думите му опасното приближаване на военната инфраструктура на алианса към границите на Русия не само не гарантира сигурността на Стария континент, не го предпазва от глобалните заплахи, но и рязко намалява взаимното доверие, постепенно тласка към неизбежна надпревара във въоръжаването. Днес вече е ясно кой печели и кой губи – за първи път от близо век насам Западът трябва да догонва руското високотехнологично оръжие. Още тогава руският лидер категорично заяви: Русия твърдо ще отстоява своите геополитически интереси. В Мюнхен обаче не искаха да си дадат сметка, че безвъзвратно е отминало времето, когато отслабената от разпада на СССР Русия бе принудена да се примирява с политическия диктат на САЩ, че е започнала да се възстановява и с нейния суверенитет ще трябва да се съобразяват. „Русия е страна с над хилядолетна история и в течение на векове е имала независима политика. Нямаме намерение да отстъпваме от тази традиция“, заяви преди 18 години руският президент.
Още тогава ключов тезис в неговата мюнхенска реч беше: „за съвременния свят еднополюсният модел е не само неприемлив, но и въобще невъзможен“. Почувствали своята безнаказаност, САЩ започнаха да натрапват на света не само своята политическа и икономическа воля, но и правната си система. Повечето от държавите обаче не можеха дълго да търпят своеволията на хегемона и днес вече може да се констатира, че с еднополюсния свят е свършено. Фактът се признава от все повече американски политици и експерти. Неотдавна го призна и американският президент. Само „обединена“ Европа, свикнала безропотно да се подчинява на отвъдокеанския си бос, продължава отчаяните си опити да задържи миналото.
В Мюнхен-2007 Путин напомни на европейските си колеги, че някога Европа е била водеща политическа и икономическа сила, но има опасност да изгуби позициите си. Така и стана. САЩ все по-малко се интересуват от нейните интереси и проблеми. Нещо повече, задълбочават и по най-егоистичен начин работят за икономическия упадък на континента. „Европейците са готови да изпълнят всяка заповед на Вашингтон, както беше при Байдън. Въпросът е, че Тръмп не им харесва. Байдън им харесваше и затова дори си позволяваха да се намесват в президентските избори на негова страна. Когато спечели Тръмп, те изпаднаха в стрес, защото той има различна от тяхната представа за добро и зло. С неговия характер и упоритост той бързо ще въведе ред, а те всички ще застанат кротко пред стопанина и нежно ще въртят опашки“, така Путин нарисува днешната картина на европейското „достойнство“.
Този път срещата в Мюнхен ще мине под неологизма „Многополяризъм“, само за да не употребят неприятния за тях термин „многополюсен“ свят. В публикувания предварителен доклад ангажираните анализатори признават: „Политическият и икономически либерализъм, който формира еднополюсния свят след студената война, вече не е единствена възможност. Той се подлага на съмнение от самите либерални демокрации“. Както се казва, „По-добре късно, отколкото никога“. Важно е да не е безвъзвратно късно.