Късното средновековие: период на трусове и промени

Късното средновековие (16 – 17-и век) е изключително динамичен и същевременно драматичен период в многовековната история на Китай.

През последните години на династията Мин, по време на управлението на император Уанлъ и на двамата му наследници се разраства икономическа криза, центрирана около внезапно разпространилата се липса на главното обменно средство на империята – среброто. Филип IV Испански започва ограничаване на незаконната контрабанда на благородния метал от вицекралствата Нова Испания и Перу през Тихия океан към Китай, в полза на пренасянето на американското сребро до испанските пристанища.

През 1639 г. новото управление на Япония (шогунатът Токугава) спира почти цялата си търговия с европейските сили, което води до пресъхването на още един източник на сребро за Китай. Тези събития, станали приблизително по едно и също време, причиняват драматичен скок в стойността на среброто и плащането на данъци се оказва почти невъзможно за повечето провинции. Хората започват презапасяване с благородния метал, предизвиквайки рязък спад в съотношението на стойността на медта към среброто. През 1630-те години наниз от хиляда китайски медни монети е на стойност една унция сребро; към 1640 г. те са равни на половин унция, а през 1643 г. – на само една трета от унцията. За селяните това е икономическа катастрофа, тъй като те си плащат данъците в сребро, а търгуват и продават реколтата си в медни монети.

В началото на 17-и век гладът също често се среща в северната част на Китай поради необичайно сухото и студено време. Това са ефекти от по-голямо екологично събитие, понастоящем известно като „Малка ледена епоха“. Гладът, заедно с увеличените данъци, широко разпространеното дезертьорство сред военните, намаляващата система на облекчения (липса на натрупани запаси), природни бедствия като наводнения и неспособността на правителството да управлява, предизвикват масова смърт сред населението и загуба на етични норми. Централната власт изпитва недостиг на ресурси и прави твърде малко, за да смекчи последиците от бедствията. В Китай избухва епидемия, която убива неизвестен, но относително голям брой хора. Правейки нещата още по-лоши, през 1556 г.
се случва най-смъртоносното земетресение за всички времена – в провинция Шънси, при което загиват около 830 000 души.

Възход на манджурите

Джурдженският племенен вожд Нурхаций (управлявал от 1616 до 1626 г.), който започва само с едно малко племе, бързо придобива контрол над всички манджурски племена. По време на японските нашествия в Корея през 90-те години на 16-и век, той предлага да поведе своите племена в подкрепа на армиите на династията Мин. Това предложение е отхвърлено, но за жеста си, той е удостоен с почетни титли от императора на династия Мин. Осъзнавайки слабостта на китайците на север от границата им, той обединява всички прилежащи северни племена в района около родината си, както династията Дзин (1115 – 1234) е правила това по-рано. През 1610 г. той прекъсва отношенията си с двора на Мин; през 1618 г. Нурхаций изиска данък от Мин като обезщетение за „Седемте оплаквания“, които е документирал и изпратил до двора на династията. Това всъщност е ефективно обявяване на война, тъй като управниците на династия Мин не са в състояние да плащат дан на бившия си васал.

През 1636 г. синът на Нурхаций, Гуан Тайдзи, преименува династията от Късна Дзин на Велика Цин в Шенян, който е завладян от цинските сили през 1621 г. и е превърнат в негова столица през 1625 г.

Тайдзи приема китайската императорска титла хуанди и променя етническото име на народа си от джурджени на манджури. През 1638 г. манджурите побеждават и завладяват традиционния съюзник на династия Мин – царство Чосон (Корея), с армия от 100 000 души. Малко след това корейците се отказват от дълго поддържаната си лоялност към династията Мин.

През 16-и век в стимул за икономиката на империята на Мин се превръща търговията с португалците, испанците и холандците. Китай се включва в новата глобална търговия на стоки, животни и земеделски култури, станала известна като „Колумбов обмен“. Търговията с Европа и Япония довежда до значителен приток на сребро, което измества медта и хартиените банкноти като масово разменно средство. През последните десетилетия от управлението на Мин притокът на сребро силно се забавя, което подкопава държавните приходи и цялата икономика на страната. Към тези стопански затруднения се добавят ефектите върху селското стопанство от засилващия се „Малък ледников период“ и поредица от природни бедствия и епидемии. Последвалият срив в авторитета на държавата и в жизнения стандарт на хората дава възможност на различни бунтовници да оспорват властта на династия Мин и в крайна сметка да унищожат династията.

Китай през управлението на династия Цин

През XVII в. бива основана династията Цин (1644 – 1911). Това е последната дългогодишна династия в историята на Китай.

Правителство на династия Цин изпраща свои върховни представители и въвежда закони, засягащи тибетската система на управление и правила за по-ефикасното им прилагане. През 19-и в., в последния период на династията Цин, британците придружават инвазията си в крайбрежните райони на Китай с инвазия в Тибет. През последните години на династията Цин и в началото на Република Китай, обявена през 1911 г., британците полагат всички възможни усилия, за да откъснат Тибет от Китай, но в крайна сметка Тибет запазва връзките си с централното китайско правителство, а Китай продължава да упражнява своя суверенитет над Тибет, който е установен още от династията Юен.

Поредицата от военни успехи на пълководеца Нурхаций е прекъсната през януари 1626 г., когато той претърпява първото си по-значимо военно поражение от военачалника Юен Чунхуан в битката при Нинюен. Нурхаций умира няколко месеца по-късно и е наследен от своя осми син Абахай, който надделява в краткотрайния сблъсък между няколко кандидати за трона. Макар че е опитен военачалник, през 1627 г. джурджените отново са победени от Юен Чунхуан, като и този път основната причина са притежаваните от китайците португалски оръдия.

По тази причина малко по-късно Абахай създава собствен артилерийски корпус, произвеждайки свои оръдия. През 1635 г. той обединява монголските си съюзници в тяхна собствена система от знамена, а две години по-късно са създадени и първите китайски знамена. Военните реформи на Абахай дават резултат и през 1640 – 1642 г. той нанася поредица от поражения на китайските войски, които масово се предават. Тези успехи довеждат до окончателното оттегляне на силите на династия Мин на юг от Великата стена.

Абахай полага известни усилия за изграждането и на гражданска администрация, чието устройство е повлияно от това на империята Мин. През 1631 г. той създава шест обособени министерства, но в продължение на десетилетие те имат ограничени функции поради интензивните военни действия. Бюрокрацията се състои главно от китайци, много от които са наскоро пленени или дезертирали служители на Мин, но доминирането на манджурите е осигурено чрез гарантирани за тях ръководни позиции. Интегрирането на китайците в управлението намалява зависимостта на Абахай от манджурските племена и окуражава повече китайци да преминават на негова страна, дезертирайки или след като са пленени.

Сред важните събития от управлението на Абахай е официалното приемане на името манджури за всички джурдженски племена през ноември 1635 г. През следващата година Еджей хан, син на последния монголски хаган Лигдън хан, предава на Абахай имперския печат на династията Юен. Това става повод Абахай да заяви претенциите си за императорска власт и да преименува династията от Дзин на Велика Цин.

Абахай умира внезапно през септември 1643 г., без да определи свой наследник. Манджурите по традиция избират своите владетели и нямат утвърдена система за наследяване. В резултат на конфликта между двамата основни претенденти – най-възрастния син на Абахай Хооге и полубрата му Доргон, се стига до компромис – император става петгодишният син на Абахай Фулин, а Доргон става регент и фактически водач на държавата.

Междувременно династията Мин се бори за своето оцеляване с помощта на масово селско въстание, но не успява да извлече полза от манджурските междуособици. Империята Мин е унищожена през април 1644 г., когато бунтовническият водач Ли Дзъчън разграбва столицата Пекин и установява собствената си ефимерна династия Шун. Последният император на династия Мин – Чунджън, се самоубива след превземането на Пекин, поставяйки официално края на династията.

Двама манджурски принца и единственият генерал от династията Мин – У Сангуей, преследват бунтовническия лидер Лий Цичън чак до Хунан, където през октомври 1645 г. той е убит от група селяни.

Шестдесет и една годишното управление

на монарха Канси е най-дългото управление на китайски император. По-важното е, че управлението му е отбелязано като началото на ера, наречена „Златната епоха на Кан-Цин“, известна също като „Късен Цин“, по чието време династията достига зенита на своята социална, икономическа и военна сила. Дългото царуване на Канси започва, когато е на осем години, след преждевременната смърт на баща му. За да предотврати повторението на монополизирането на държавната власт от регента по време на периода на регентството на Доргон, император Шунджи на смъртния си одър набързо назначава четирима министри, за да управляват от името на сина му. Четиримата министри – Сонин, Ебилун, Сукаха и Обои, са избрани поради дългогодишната им вярна служба на императора, но също така и да противодействат на влиянието на другите влиятелни чиновници. Най-важното е, че четиримата не са тясно свързани с императорското семейство и не претендират за трона. С течение на времето обаче, чрез машинации и донякъде с късмет, Обои, най-младият от четиримата министри, успява да придобие такова политическо влияние, че се превръща в потенциална заплаха за короната. Въпреки че лоялността на Обои никога не е поставяна под въпрос, неговата арогантност и политическият му консерватизъм го подтикват да влезе в открит конфликт с младия император Канси. През 1669 г. Канси чрез измама обезоръжава и хвърля в затвора Обои – немалка победа за петнадесетгодишния император, тъй като Обои не само е хитър политик, но и опитен военен командир.

Контролът на Поднебесната империя се оказва трудна задача за манджурите. Необятността на територията на Китай означава, че те имат достатъчно войски само за гарнизони в ключовите градове, които са гръбнакът на отбранителна мрежа, която разчита на предалите се войници на Мин.

В допълнение на това, тримата предали се генерали на Мин са откроени за приноса им към създаването на династията Цин, дадени са им благороднически титли на феодални принцове и са направени губернатори на обширни територии в Южен Китай. Главният от тях е У Сангуей, на когото са дадени провинциите Юнан и Гуейджоу, а на генералите Шан Къкси и Гън Дзинджон са дадени съответно провинциите Гуандун и Фудзиен.

С течение на времето тримата феодали и техните територии стават все по-автономни. Най-накрая, през 1673 г. Шанг Къкси пише петиция до император Канси, в която заявява желанието си да се оттегли в родния си град в провинция Ляодун и посочва за свой наследник сина си. Младият император разрешава оттеглянето му, но отказва наследствеността на владението му. В отговор другите двама генерали решават да молят за собственото си оттегляне, за да пробват решимостта на Канси, считайки, че той не би рискувал да ги обиди, като отхвърли молбата им. Ходът обаче има обратен ефект, тъй като младият император приема техния блъф, като подписва исканията им и заповядва и трите феодални владения да бъдат върнати на короната.

С изземването на властта му, У Сангуей осъзнава, че няма друг избор, освен да се вдигне бунт. Към него се присъединяват Гън Гонмин и синът на Шан Кекси, Шан Джисин. Последвалото въстание продължава осем години. По време на най-големия подем на бунтовниците те успяват да разширят контрола си далеч на север до река Яндзъ. В крайна сметка обаче, правителството на династия Цин успява да потуши бунта и да възвърне властта си над цялата южна част на Китай. Бунтът остава известен в китайската история като Бунт на тримата васали.

За да укрепи династията си, император Канси лично води серия от военни кампании срещу джунгарите, а по-късно и срещу Руската империя. Той урежда брака на дъщеря си с монголския водач Галдан Бошогту, за да избегне военния конфликт. Военната кампания на Галдан срещу Цин се проваля, което води до по-нататъшното укрепване на властта на династията. По време на управлението на Канси, Монголия и Тибет са превзети от джунгарите и искат помощ от Китай. Императорът успява да прогони войските на Галдан от тези райони, които са присъединени към империята. Тайван също е окупиран от силите на Цин – през 1683 г. от Джън Къшуан, внук на Джън Чънгун, който е завладял Тайван от холандските колонисти, за да го използва като база срещу династия Цин. До края на 17-и век Китай достига до най-голямото си териториално разрастване от времето на династията Мин.