Откраднатата велика победа

Задкулисните действия на западните държави срещу Освободителната война от 1877 – 1878 г. имат една-единствена цел: да се спре Русия!

В световната историография събитието е отразено изключително задълбочено и всеобхватно. Войната обаче има и сенчести страни със съдбовни последици! Можем ли иначе да си обясним как Русия, спечелила войната на бойното поле с редица блестящи победи, се оказа победена и унизена на Берлинския конгрес през 1878 г.? Ами злощастията, които същият този конгрес струпва завинаги в най-новата история на България?

Ужасяващите факти от кървавата разправа при потушаването на Априлското въстание изумяват световната общественост. Нещастието на българите среща пламенни защитници сред изявените представители на науката и литературата, на видни общественици и държавници, предизвиква бурни демонстрации в почти всички европейски държави. Във Франция пред Сената произнася знаменитата си реч Виктор Юго: „Необходимо е – казва той – да се обърне внимание на европейските правителства върху един факт, толкова дребен, че изглежда, правителствата не го забелязват. Ето този факт. Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един свидетел – целият свят“.

Жестокостите имат потресаващ ефект сред обществеността на Англия, разделена между консерваторите на лорд Дизраели и либералите на Уилям Гладстон. По това време Дизраели е министър-председател и любимец на кралица Виктория. Многохилядните митинги и народните шествия против турските жестокости и против опита на консервативното правителство да ги омаловажи се възглавяват от Гладстон. Той издава брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос” в 200 хиляди екземпляра, която само за няколко дни е разграбена. Там той пише: ”България трябва да принадлежи единствено на българите, а турците нека по-скоро се изметат от тази провинция с всичките си заптиета, мюдюри и паши. Това основно измитане е единственото обезщетение, което можем да отдадем на паметта на тези купища мъртви, на осквернената чистота на майки, девойки и деца, на цивилизацията, която бе обидена и посрамена…”

Населението в Русия също е вдигнато на крак. Славянските комитети свикват митинги, разгръщат всенародна кампания за събиране на помощи за братята българи. В своя „Дневник на писателя” Достоевски пише: ”Думите „България и българи” са в устата на всички. Ние искаме по-скоро тяхната свобода. Руското правителство вижда своята отговорност…”

Опитите на Русия да убеди великите европейски държави да задължат турското правителство да даде пълна автономия на българите пропадат. Високата порта най-безцеремонно отказва да подпише Лондонския протокол от 31 март 1877 г. С него руското правителство обещава да демобилизира въоръжените си сили и да не предприема военни действия, ако Турция поеме задължението да въведе предвидените от Цариградската конференция(23 декември 1876 – 20 януари 1877 г.) реформи. В тях се предвижда и създаването на самостоятелно Българско княжество.

На 24 април 1877 г. императорът подписва манифест, с който обявява война на Турция. Новината, чакана с нетърпение, обикаля света. Хората приемат войната като неизбежен и справедлив акт. Единствено Англия изразява протест при обявяването на войната и я представя като война за Цариград, за окупация на проливите и за господство на Русия в района. Според Дизраели и кралица Виктория Русия застрашава интересите на Англия. Правителството приема изпитаната изчаквателна позиция на „въоръжен неутралитет” и игнорира истинската цел на войната – освобождението на България.

Истинска истерия предизвиква изявлението на Александър II, че целта на Русия е създаването на Българска държава от двете страни на Балкана. Още един повод за засилване на антируските настроения и предприемане на активни действия в полза на Турция. При това вече не само дипломатически, а чисто военни: висококвалифицирани офицери от различните родове английски войски са назначени за командири и съветници в турския генерален щаб, изпратено е най-модерно въоръжение. Турският военен флот се командва от английския генерал Хобарт, а генерал Бейкър под името Бекер паша, командва армия.

Без да са обявили официално война на Русия, управляващите среди в Англия воюват с нея, помагайки на Турция. (Намирате ли прилика с реакциите на днешните европейски държави на конфликта «Русия – Украйна»?) Страхът от Русия е толкова голям, че в десетките писма, разменени между кралицата и лорд Дизраели, главна тема е как да бъде победена тя. „Не е важно дали ще поддържаме Турция, въпросът е дали русите или британците ще имат надмощие в света”, пише кралицата до лорда.

След като руската армия преминава Дунава и ген. Гурко напредва към Балкана, в друго писмо до него тя нарежда: „Русия напредва и скоро ще бъде в Цариград! Бъдете дръзки! Защо не повикате вашите последователи от двете камари да им кажете, че тук не е въпрос за християните (и те са тъй жестоки, както са и турците), а за победата, която тая жестока война преследва; Русия е толкова варварска и тираническа, колкото са и турците. Кажете им това и тогава те ще се съберат около своята Господарка и своята родина и вие ще имате силно мнозинство. Кажете само: Русия не трябва да отива напред и тя ще спре. Ако това не стане (и то скоро), ще бъде късно и тогава ще трябва да правим много повече, отколкото бихме направили сега… Моля, действате бързо!”.

Британското военно разузнаване създава широка мрежа за шпионаж в действащата руска армия. Тази дейност се ръководи от английското военно аташе полковник Уелсли и от полковник Бекер, зачислен към свитата на Александър ІІ под прикритието, че е флигеладютант на кралицата. Истинската му длъжност била директор на „Интелиджънс Дипартмънт”. Чрез своя агент, американския генерал Тевис, внедрен в турския генерален щаб, руското контраразузнаване разкрива и обезврежда много от английските шпиони.

Много са фактите, свидетелстващи за задкулисните действия на Англия срещу Русия. Такива са обвиненията, че руските войници и българите в освободените територии прилагали жестокости към мюсюлманското население. Под английско ръководство е и мюсюлманският метеж в Родопите, под ръководството на английския офицер Сенклер.

Преговорите на Русия с Австро-Унгария, Германия и Франция по време на войната и на Берлинския конгрес също са свързани с много трудности. Когато Александър II обявява, че българите ще бъдат обединени в една държава, това никак не се харесва на Австро-Унгария, тъй като и тя, като Англия, подозира, че една голяма славянска държава ще се окаже заплаха за нейните интереси.

Известно е мнението на Бисмарк, че кризата в Източния въпрос може да се реши само по пътя на войната. Според него „Високата порта трябва да бъде незабавно наказана за проявената нагла дързост и за нейното противопоставяне на волята на Европа“. Той е настроен положително към военния демарш на Русия срещу Турция и високо цени бойните качества на руската армия. „Сега Русия трябва да действа. Не бива да се създава впечатление, че Русия е отстъпила пред Турция. Аз искам силна Русия в Европа. Политическият момент е благоприятен”. Като потвърждение на добрите си чувства към Русия Бисмарк изразява готовност Германия да отпусне на Русия изгоден заем от 100 млн. рубли за война с Турция. На граф Игнатиев той казва: „Изобщо ще бъдем ваш секундант във войната”. Но Бисмарк не мисли нищо добро за Русия, а отлично се преструва на неин приятел. Това окончателно проличава на Берлинския конгрес.

В продължение на близо 40 години Франция споделя почти изцяло политиката на Англия към Източния въпрос. Правителството винаги се отнася резервирано към освободителното движение на Балканите. То многократно отказва предложения на Русия за съвместни действия срещу Цариград. Прави впечатление, че дори и след знаменитата реч на Виктор Юго в защита на българския народ и всеобщата широка обществена подкрепа срещу турските жестокости, Франция гравитира по-скоро към английската позиция. Не е редно да се мисли, че Франция е променила изцяло отношението си към Източния въпрос и че се е отдалечила съществено от позицията на Англия, но тя поне до Берлинския конгрес остава неутрална.

Драматично протичат последните дни на войната. Редица обективни и субективни причини заставят руската армия да спре в Сан Стефано, откъдето с просто око се виждат минаретата на цариградските джамии. Ясно е, че съвсем иначе би завършил за Русия конгресът в Берлин, ако условията за мир бяха продиктувани от една завзета противникова столица. В случая – Цариград.

От името на Русия, мирният Санстефански договор, който става причина недоволните европейски държави да свикат Берлинския конгрес, е подписан от граф Игнатиев. Датата е 19 февруари (3 март) 1878 г., денят е неделя, а часът е 5 следобед. Радостта от голямата победа бързо е попарена от същите европейски държави, които в задкулисната си война с Русия, без да дадат нито една човешка жертва, се оказаха крайните победители. Лорд Дизраели ще напише: „Ние тук спечелихме (или казано точно – ОТКРАДНАХМЕ) една велика победа!”.

Иван Вълов