Да си спомним за поета и родолюбеца Георги Джагаров

Днес се навършват 98 години от рождението на големия български поет и патриот академик Георги Джагаров (1925 – 1995 г.)

Роден на 14 юли 1925 г. в село Бяла, Сливенско. Завършва основно образование в Сливен, после – с отличие сливенската гимназия „Добри Чинтулов”. Член на РМС от ученик. Съден и затворен като антифашист, излиза от затвора след 9.09.1944 г. Печата от 1941 г. (сп. „Българска реч”).

Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1951). Редактор във в. „Литературен фронт”, драматург на Народния театър за младежта. Член на редакционните колегии на списанията „Пламък” и „Родна реч”. Автор на пиесите „Вратите се затварят” (1961), „И утре е ден” (1963), „Прокурорът” (1965; 1969) и стихосбирките: „Моите песни” (1954; 1955), „Птици срещу вятъра. Лирика” (1956), „В минути на мълчание” (1958; 1985), „Стихотворения” (1969; 1970; 1971; 1972), „Понякога” (1975; 1979), „Сезони” (1981), „Стихотворения” (1985), „Стихотворения” (2000), „България… една човешка длан” (2005), „Птици срещу вятъра” (2008). Сценарист на филмите „Прокурорът” (1968) и „Слънчев удар” (1977).

Като обществен деец е избиран за председател на Съюза на българските писатели (1966 – 1972 г.). Заместник-председател на Държавния съвет (фактически – вицепрезидент) на Народна република България от 1971 – 1989 г. Избиран за депутат от 5-ото до 9-ото народно събрание (1966 – 1990), а в парламента оглавява Комисията по духовните ценности на обществото.

Удостоен с Международната награда за поезия на Френската академия (1982). Заслужил и народен деятел на културата. Носител на Димитровска награда. Герой на социалистическия труд. Академик на Българската академия на науките.

Умира на 30.11.1995 г. във Военна болница в София след продължително тежко боледуване. Последните му думи са: “България – моята рана, моята болка, моята обич!”. С решение на УС на СБП е учредена Национална литературна награда „Георги Джагаров” от 2004 г.

Да си спомним за живота, делото и творчеството на големия български поет Георги Джагаров.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

БЪЛГАРИЯ

Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя като една човешка длан…
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА

Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти – защо човек се ражда?

НОЩНА ПЕСЕН
Кой ще каже какво е любов? Кой ще каже какво е?
Дали шум на море или дъх на планинско усое?
Или среща случайна край някоя градска пиаца,
или нежна прегръдка сред бавния ритъм на танца?

Ти не питай, мълчи, както аз ще мълча в полуздрача.
Ще те милвам на сън и в съня си за тебе ще плача.
Може сам да остана, отритнат, забравен, бездомен,
но за мене ти няма, не ще се превърнеш във спомен.
Ти ще бъдеш все същата, с тези очи, с тези длани,
с тези тъмни коси от жарава и сняг изтъкани.
Само аз ще изчезвам в нощта, в тишината, в безкрая,
без да зная защо и какво е любов без да зная.

ПРЕДПРОЛЕТ

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Птици пеят.
А защо ли?
Тънкостволите
тополи,
виж ги –
още мръзнат голи.

И полетата
чернеят,
и балканите
белеят,
и потоците
немеят.

Зимата
е тука още.
А защо ли
птици пеят?

Може би
за туй, че снощи
звънна
весело
капчука,
може би
за туй, че снощи
облаците
се снишиха,
снеговете
се смалиха
и навред
ледът пропука.

Нещо ново
стъпва тука.

По рътлини,
по долини,
из градини,
из алеи
нещо властно
и сурово,
нещо ясно,
нещо ново
се заражда,
никне,
зрее.

Но къде е то?
Къде е?

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Бедни,
вдъхновени птици.

Те го виждат,
те го чувстват
в мълчаливото изкуство
на пръстта
и на водата,
на нощта
и светлината,
на проникващите листи,
на сърцата поривисти…

Все по-топли
дните греят.

Птиците са оптимисти –
пеят.
Нека.
Нека пеят!

НА ТЕБЕ СИНЕ

Животът е труден, понякога лош.
Живеем в такива години…
Но ти не бъди със живота на нож,
обичай го, вярвай му, сине!

Главата си дръж нависоко,
дори свикни пред теглото да пееш.
и аз ще ти кажа а ти разбери –
по-весело тъй ще живееш

По-сигурно тъй ще вървиш през света
Защото ще видиш навярно
реки без води и гори без листа,
небе равнодушно и черно.

Слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.

Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!

С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава .

И утре, когато потрябва на
смърт да идеш, с врага да се биеш –
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.

Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек .
Тогава ще бъда спокоен.

НА МАМА

Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумеренските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери, в небето приковани;

аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.