Ароматите през вековете: Как традиционните ухания успокояват шума на модерния живот

От древните ерудити до днешните младежи вечните аромати като сандалово дърво и жасмин продължават да пленяват младите китайци и им предлагат утеха в един все по-забързан свят.
КогатовнезапенснягпокрилюжниякитайскиградХанджоувначалотона 1090 г., обичаниятученидържавникСуШъ (苏轼) седосетилзановивъзможности. Подалнаслугинятасивълненачеткаикупаот“нефритенамазнина”–наречена така заради богатия си млечнобял цвят – и й казал да събере пресния сняг от сливовото дърво в двора. Докато внимателно четкала клоните, снежинките падали в купата с освежаващ леден аромат.
След това Су Шъ разтопил снега с различни подправки, включително агарово дърво и сандалово дърво, оформил получената смес като пръчици за тамян и ги изсушил до огъня. Ароматът бил хладен, но живителен — сякаш носел послание за предстоящата пролет. Сунарекълуханието„Пролетнопосланиевснега“ (雪中春信) итакабилозаписанопо-късноотлюбителянаароматиотдинастияСун, ЧънДзин (陈敬), внеговия“Сборниксаромати” (陈氏香谱).
Любовта на китайците към ароматите може да се проследи повече от 3000 години назад. В трактатът „Ритуалите на Джоу“ (周礼) от династията Западна Джоу (1046 – 771 г. пр. н. е.) се съобщава, че хората носели сашета с ароматни билки срещу насекоми. В книгата се описва и ритуал на почит към предците, включващ къпане с билкова вода и изгаряне на пелин, като димът се смятал за свещена връзка между световете на духовете и боговете.
В един от петте китайски литературни канона – „Книга на песните“ (诗经) ароматните божури се описват като подарък между влюбени — символ на желанието им да се съберат отново. Цветето имало и друго име „дзянли“ (将离), което означава „да се разделим“. По-късно, по време на династия Западна Хан (206 г. пр. н. е. – 25 г. от н. е.), след като император Хан Уди изпратил своя пратеник Джан Циен (张骞) в западните региони (дн. Южен Синдзян и Централна Азия), екзотични подправки като агарово дърво и карамфил, започнали да навлизат в Китай. Дворцовите служители горели агарово дърво, за да ухаят дрехите им по-приятно, и поставяли карамфил в устата си, за да освежат дъха си преди среща с императора.
Навлизането на екзотични подправки вдъхновило стремежа към по-сложни аромати. Тогава започнало създаването на сложни рецепти — изкуство, наречено хъсян (合香). Майсторите на хъсян използвали знанията си за ароматите, за да създават хармонични букети. По време на династията Сун (960 – 1279) било особено творчески период за хъсян, когато ентусиасти организирали събирания, за да представят и оценяват ароматите си под формата на топчета, кексчета или огърлици. Ароматите станали всекидневна нужда дори за обикновените хора, както се вижда от прочутата свитъчна картина „По реката по време на празника Цинмин“ (清明上河图), където табела за продажба на аромати се забелязва сред оживената улица.
Без значение от формата, агаровото дърво — известно с мекото си, мускусно и дълготрайно ухание — често било основа на класическите китайски аромати. Ароматът произхожда от смола, извличана от сърцевината на дървото Aquilaria, което расте в тропическия климат на остров Хайнан и Югоизточна Азия. Хайнан бил и място за изгнание на политици, изпаднали в немилост. Су Шъ също бил заточен там и така открил дървото Aquilaria, чиято сладка смола се образува, когато дървото се нарани — сякаш само лекува себе си. И Су Шъ останал устойчив през трудностите, както споделя в поемата „Успокояване на вълните“ (定风波): „Там, където сърцето ми е спокойно — там е моят дом“ (此心安处是吾乡). Чувството за спокойствие можело да дойде и с малко средства. Някои ерудити използвали обелки от портокали, остатъци от захарна тръстика или черупки от личи за създаване на аромати. Те се сушели, смилали на прах, смесвали се със сок от круши и се оформяли като ароматни таблетки или топчета. Макар и не толкова изтънчени като сандалово или агарово дърво, ароматите били свежи и плодови.
С времето търговците започнали да търсят нови ухания извън границите. През 7-и век Морският път на коприната стигнал чак до Арабския полуостров, откъдето дошла розовата вода — един от най-ранните парфюми в света. По време на династията Сун тя станала популярна в Китай. В малки стъклени бутилки, розовата вода придавала деликатен аромат на дрехите.
Докато привилегированите я добавяли към ориз и вино, обикновените хора не можели да си я позволят. Но благодарение на изучаването на техники за дестилация, предприемчиви производители започнали да създават по-достъпни варианти, използвайки местни цветя като жасмин. Тези нововъведения вдъхновили Чън Дзин да събере знанията в книга, която включва рецепти за аромат от 11 автори през вековете и описва до 400 техники и съставки.
Но да се върнем в наши дни: тази година продажбите в китайския пазар на аромати се очаква да надхвърлят 15 милиарда юана и да нарастват със 17% годишно през следващите пет години. Ново поколение ентусиасти създава свои собствени аромати.
„Леля ми обича да ходи на събития за арома лечение. Там пият чай пуър, вдъхват тамян и танцуват под звуците на флейта“, казва 34-годишната ТиенТиен от Юси, провинция Юннан. „А майка ми предпочита да се наслаждава на аромата сама. След като почисти къщата, пали пръчица тамян, за да се отпусне. Сменя ароматите според сезона: жасмин за пролет, пелин за лято, османтус за есен и сандалово дърво за зима.“
Тиен, която управлява магазин за домашни стоки, предпочита сянпай (香牌) — ароматни амулети. „С възел и пискюл хората ги носят като талисмани или ги окачват за декорация.“ Когато за пръв път направила сама сянпай, използвала тесто от ароматен прах и вода и го оформила в калъп. Получило се нещо като шоколадова бисквита и от там й хрумнала идея: „Формите за сянпай са малко — облаци, лотоси… Защо да не използваме калъпи за бисквити? Те имат толкова сладки форми!“ — смее се тя.
С калъпи за животни тя създала цяла зоологическа градина от сянпай, любимият й бил във формата на капибара — най-големия гризач в света и нов интернет любимец в Китай. „Младите се възхищават на спокойното отношение на капибара към живота. Тя е като Бог на дзен в това напрегнато общество. Когато се чувствам тревожна, я поглеждам и се успокоявам.“
На 80 км на североизток, в Кунмин — столицата на провинция Юннан — живее Сяо Пин, която се преместила от шумния технологичен град Шънджън заради ниските разходи и спокойният начин на живот. Въпреки че Сяо Пин е част от вълната от млади китайци, търсещи по-спокоен живот, тя все пак трудно се приспособила към новото място.
„Опитах да живея без напрежение, но сърцето ми си остана неспокойно,“ споделя тя. Затова потърсила нещо ново — училището за аромати Ши Хъ в Кунмин. Там научила за рецепти, вдъхновени от класически стихове. Един от тях — на брат на Су Шъ, СуДжъ (苏辙), описва как приготвя каша на зазоряване и посреща гости с аромат от кипарисови семена.
Училището пресъздава този аромат със същите семена, събрани от близките планини. Те се варят, накисват в байдзиу (китайска ракия), сушат се и се смилат на прах. Очарована от съставката, Сяо намерила и други приложения на тези аромати — за възглавници, за вода за коса и др. Най-много се вълнува от едноседмичните ароматни ритрийти, където се обличат в костюми от естествени материали и избират имена на растения.
„С нетърпение очакваме празникът на ароматите — отиваме до някой водопад, събираме растения и импровизираме различни аромати — точно както по време на династията Сун.“ Участниците учат и сяндао (香道) — дзен философия на ароматите, включително медитации със съсредоточаване върху вътрешния глас и природата.
Може би сяндао е лекът за неспокойното сърце на Сяо. „Напомня ми да спра, да подуша и да живея пълноценно“, казва тя.