80 години от края на Втората световна война – как се промени светът и накъде върви

Уважаеми читатели, продължаваме да публикуваме доклади и изказвания на видни участници (експерти и политици) на Международната конференция „Примаковски четения“, посветена на 95-годишнината от рождението на Евгений Максимович Примаков, както и на Деня на дипломатическия работник и 80-годишнината от историческата Ялтенска конференция (4 – 11 февруари 1945 г.), която се проведе в София на 11 – 12 февруари 2025 г.

Организатори на конференцията са Форум «България – Русия» и Посолството на Руската Федерация в България, с подкрепата на Института за световна икономика и международни отношения (ИМЭМО) „Е. М. Примаков“ към Руската академия на науките (РАН), Асамблеята на народите на Евразия и «Института по лидерство» към УниБИТ. Поканени бяха учени от Руската и Българската академия на науките и от редица вузове.

Представяме ви доклада на един от участниците в тази конференция, проф. Искра Баева. Тя е родена на 12 януари 1951 г. в София. През 1974 г. завършва специалност „История“ в Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“. Три години по-късно следва в Историческия институт на Варшавския университет в Полша като стипендиант на ЮНЕСКО, а през 1994 г. се включва в програмата за изследване на студената война в центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ. Тя е дългогодишен преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 2016 г. е удостоена с Почетен знак със синя лента на университета.

Автор е на множество исторически изследвания и статии, сред които книгите „България и Източна Европа“ (2001), „Източна Европа през XX век“ (2010), както и съвместните с проф. д-р Евгения Калинова научни изследвания „Социализмът в огледалото на прехода“ (2011) и „16-а република ли?“ (2017). През 2024 г. излиза поредната й книга, озаглавена „Личностите, които определиха нашата съдба“.

Темата на доклада, по която говори проф. Баева, е:

80 години от края на Втората световна война – как се промени светът и накъде върви

Проф. Искра Баева

Когато говорим за геополитическия преход от едно състояние на света към друго, анализът обикновено започва с разпределението на силите, техния потенциал и възможности за действие. Само че за да бъде анализът поставен върху стабилна основа, по-важно е той да започне с поглед върху основата, в рамките на която е породен конфликтът. Това означава да се потърси зараждането на настоящия световен ред, онзи, който се променя пред очите ни. Кога и как той е бил създаден, върху какви принципи, доколко е бил стабилен и приет от всички участници. След което да се проследи процесът на неговото видоизменение до днешния ден и се потърсят причините за това. Този подход ще ни покаже тенденциите и перспективите за геополитическо развитие. Водена от тези мисли, ще се върна назад в историята, във времената, когато беше създаден онзи световен ред, върху руините на който се опитваме да намерим нов път днес. Той се ражда в края на Втората световна война и се определя от нейните резултати.

Втората световна война, 80 години от края на която отбелязваме тази година, е най-мащабният и унищожителен поне засега (и да се надяваме, че така и ще си остане) военен конфликт в историята. Затова след края й победителите се опитват да установят световен ред, който трайно да осигури мира. Вярно е, че след тази най-голяма война в света избухват немалко регионални войни, като най-значителните от тях са: Корейската война – 1950 – 1953 г.; Виетнамската – 1965 – 1973 г.; няколкото арабско-израелски от 1948 – 1949, 1956, 1967, 1973 г., интифадите от 80-те години до последната от 7 октомври 2023 г., довела до десетки хиляди убити главно палестинци; иракско-иранската – 1980 – 1988 г., кръвопролитните войни, съпроводили разпадането на Югославия, войните на ХХI в. Но докато следвоенният ред е непокътнат, регионалните войни не засягат Европа. И можем да предположим, че това се дължи и на невижданите кръвопролития, репресии и жестокости, които съпровождат военните действия на континента в годините на войната. Всичко това осигурява на континента половинвековен мир.

Една от спецификите на Втората световна война, която слага своя отпечатък върху света след нея, е използването за пръв и за щастие за последен засега път на атомното оръжие като военно средство. Това уникално оръжие, отбелязало края на Втората световна война, дава възможност да се направи паралел с Първата световна, когато за пръв път като оръжие е използвано друго постижение на научно-техническия прогрес – бойните отровни газове. Общото между двата военни феномена – химическото и атомното оръжие, е това, че унищожителното им въздействие върху хората и трайният им ефект предизвикват политическа, обществена и морална реакция, направила повторното им използване неприемливо. Това е едно от обясненията защо, независимо че е разполагал с химически оръжия, фюрерът Адолф Хитлер не се решава да ги използва дори в навечерието на неизбежна капитулация. По подобен начин може да се обясни и острата реакция на президента на САЩ Хари Труман на предложението да се използва атомно оръжие в Корейската война – той просто уволнява направилия предложението главнокомандващ далекоизточните войски ген. Дъглас Макартър.

И в следвоенния период оръжия продължават да се изобретяват и произвеждат, като благодарение на науката се появяват все по-унищожителни оръжия. Надеждите на следвоенните пацифисти са, че двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки на 6 и 9 август 1945 г. ще помогнат на човечеството да запази мира, стреснато от опасността от самоунищожение. След края на американския монопол върху ядреното оръжие, благодарение на успешните съветски изпитания през 1949 г., се ражда ядреният паритет, който осигурява дълготрайното мирно съжителство. Това се дължи на осъзнаването, че оръжията могат да бъдат опасни не само за противниците, а и за използващите ги. Това би трябвало да е една от трайните поуки от Втората световна война. Но очевидно всяка поука има срок на годност, защото днес виждаме, че отново започва да се говори за ядрена заплаха.

Както е било винаги в световната история, краят на една война не означава окончателно преодоляване на противоречията, а преминаването им в друга форма или в друга конфигурация. Така става и преди 80 години. Много скоро след приключването на горещата война през 1945 г. се разгаря новият конфликт, този път между победителите от Антихитлеристката коалиция – първият ясен сигнал за това е Фултъновата реч на Чърчил на 5 март 1946 г. в Уестминстърския колеж, Мисури, в присъствието на американския президент Труман.

Идеологическите и геополитическите противоречия между западните съюзници и Съветския съюз, които се проявяват още в годините на войната, довеждат до постепенното им раздалечаване още в първите следвоенни месеци и до оформянето на нов двуполюсен модел в международните отношения. Той идва да замени системата на велики сили, действаща в дълъг исторически период, и се оказва сравнително стабилен. Благодарение на двуполюсния модел мирът продължава почти половин век, вероятно защото създава стабилно разделение на света с ясно разпределение на ролите и с баланс, който големите държави предпочитат да не застрашават. Като всеки модел, и двуполюсният има своите недостатъци, основен сред които е ограниченият суверенитет на по-малките държави, гравитиращи около единия или другия полюс. Възможностите за избор на тези държави са изключително стеснени. Затова пък за държавите, останали встрани от двата полюса, които през 50-те години оформят Движението на необвързаните, полето за маневриране се разширява, защото могат да балансират между двете свръхсили.

Върху какви международни договорености е изграден двуполюсният следвоенен модел и какво от тях е валидно до днес?

В последните години и месеци на Втората световна война на няколко срещи на високо равнище са договорени правилата за следвоенното сътрудничество между победителките от Антихитлеристката коалиция. Неслучайно тристранните конференции започват едва през 1943 г., когато победата на Антихитлеристката коалиция се очертава все по-ясно. Дотогава – от есента на 1941 г., когато започва сформирането на новата воюваща коалиция от държави, изправени срещу необикновената военна мощ на хитлеристка Германия, до 1943 г. въпросите, които тези държави обсъждат, засягат военните действия. Едва след поврата по фронтовете, очертан през 1942 г. с победите на британците при Ел Аламейн в Африка, на американците при Мидуей и Кораловите острови в Тихия океан и на съветската армия, която спира настъплението на Вермахта при Сталинград на Волга, а през пролетта на 1943 г. принуждава войските на фелдмаршал Паулус да капитулират, погледът на съюзниците се пренасочва към контурите на бъдещия мир.

Тези правила включват наказване на победените не просто защото са загубили войната, а защото, докато са я водили, са се опитали да „прочистят“ Европа от няколко общности: евреи, цигани, непълноценни и т. н. и рязко да намалят броя на славяните, за да си освободят „жизнено пространство“, да не говорим за лагерите на смъртта. Победителите се опитват да осигурят условия за траен мир, за да не се стигне ситуацията след Първата световна война, когато мирните договори осигуряват само двадесетгодишно примирие, преди да се стигне до нова война. Трайният мир означава да се решат два основни проблема: да няма държави, които a priori да отхвърлят новото статукво, и да се изградят стабилни международни организации, гарантиращи новия световен ред. Това означава мирът да разчита не толкова на използването на сила, колкото на трайния баланс между силите. За целта той трябва да бъде поне относително справедлив.

Доколко това намерение е реализирано? Поне що се отнася до Европа, то изглежда напълно реализирано, благодарение на което мирът е запазен почти до края на ХХ в. Вярно е, че по света се разразяват поредица от локални войни, но балансът на силите не позволява те да застрашат световния мир.

Друга важна последица от войната е трансформацията на държавите от Източна Европа от „санитарен кордон“ за защита на Запада от Съветска Русия в зона за сигурност на Съветския съюз, която в края на 40-те и началото на 50-те години се превръща в Източен блок.

Може да звучи странно, но разделянето на Германия оказва благоприятно въздействие върху международните отношения, защото изчезва германската опасност и с това се улеснява западноевропейското обединение, а включването на източните провинции в Източния блок съдейства за помирението и в центъра на Европа. И всичко това, независимо че така и не е подписан мирен договор с Германия.

Обяснението на феномена: разделянето на Германия като предпоставка за интеграцията на двете части на европейския регион не е трудно. Единна Германия от създаването си през втората половина на ХІХ в. винаги е предизвиквала сериозни опасения у съседите си, докато разделена Германия става необходим съюзник пред по-голямата опасност: за Западна Европа плашещата нова сила е Съветският съюз, а за Източна – Съединените щати, които през 1949 г. създават Северноатлантическия пакт. Така новото световно разделение между двата полюса СССР и САЩ се олицетворява и символизира от разделянето на Германия. А както личи и от края на студената война, разделена Германия се оказва и стабилизираща отношенията между Изтока и Запада в Европа.

Интеграционните процеси, довели до Общия пазар и Европейския съюз, от една страна, и до Източния блок, олицетворяван от 1949 г. от СИВ и от 1955 г. от Варшавския договор, от друга, формализират съществуващото от столетия икономическо и културно разделение на Европа на Изток и Запад. И това е първата глобална последица от Втората световна война.

Друга е появата на ООН върху руините на Обществото на народите. Тя олицетворява световното единство, но в реалния орган за силови решения – Съвета за сигурност, балансът на силите се осъществява от петте победителки (САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай), които, освен че са постоянни членки, имат право и на абсолютно вето. То им позволява да спират всяка намеса на ООН в международни конфликти, което има както въздържащ, така и запазващ разделението ефект. Няма да правя оценка на действията на ООН като мироопазваща сила, само ще припомня, че под знамето на ООН се потушават конфликти, но и се водят и войни и се разгарят братоубийствени вътрешни разпри (например в Конго през 60-те години).

Една от преките последици на Втората световна война е следвоенната промяна в европейските граници, предимно в политическата карта на Изтока. Изместени на Запад са границите на Съветския съюз, Полша и Германия, а Съветският съюз се разширява и за сметка на Румъния и на Чехословакия, но по етнически принцип.

Следвоенният световен ред просъществува почти половин век, макар да изживява различни етапи: остро противопоставяне в началото на студената война, разведряване след смъртта на Сталин, мирно съвместно съществуване, опити за конвергенция през 60-те и 70-те години и ново охлаждане през 80-те години, докато не приключи със злощастното рухване на държавния социализъм от съветски тип в края на 80-те години. Именно то срива баланса на силите и създава изкушението за еднополюсен свят, или Pax Americana.

Така бързо и неусетно заменихме стабилния следвоенен ред с нова епоха на безпорядък (по Цветан Тодоров), в който всяка държава започва да търси не само своето място, а и нови гаранции за сигурността си. Повечето предпочетоха да се преориентират към новия силов играч Съединените щати, а другите бяха наказани с насилствено разпадане, както стана с Югославия през 90-те години. Докато Русия в края на управлението на Михаил Горбачов и при президента Борис Елцин замени ролята си на един от двата полюса с ролята на помощник при предаването на Запада контрола върху Източна Европа и при обединението на Германия .

Изчезването на правилата беше демонстрирано ясно от съдбата на договореностите от Заключителния акт от Хелзинки, подписан от 35 държави на 1 август 1975 г. Декларираният там принцип на нерушимост на следвоенните граници бързо беше заменен от американската идея за разпространяване на демокрацията, което доведе не просто до рухването на социализма в Източна Европа, но и до „цветни революции“, целящи да откъснат страните, родени при разпадането на Съветския съюз от руското влияние. Тенденцията на оформяне на нов световен еднополюсен ред беше съпроводена с пренебрегване на международните институции, както показаха войните, започнати от САЩ, заобикаляйки съгласието на Съвета за сигурност на ООН или изобщо отхвърляйки го. Но много скоро терористичните актове от 11 септември 2001 г. срещу знакови сгради в САЩ показаха, че в света се ражда и противодействие срещу световния водач .

С други думи, от началото на ХХI в. започна борба за преподреждане на световния ред – тя беше провокирана от драстичната намеса на САЩ в различни държави, но и от промените в съотношението на силите. Достатъчно е само да се припомни, че от 55 държави през 1945 г. членките на ООН вече са 193, да не говорим за еманципирането на редица ислямски и латиноамерикански държави. В годините след 2001 г. се оформиха и групи държави, готови да заявят своите икономически, политически и геополитически интереси като БРИКС, Русия си върна самостоятелната роля, а в резултат на продължителното си постъпателно развитие на преден план не само в икономиката излезе и Китай.

Как при това положение може да се очертае посоката, в която днес се движи светът? Мисля, че сегашните турбуленции, конфликти и военни огнища показват, че се осъществява борба за ново съотношение на силите, която трябва да завърши с утвърждаването на нов световен ред. Както виждаме, това става трудно и мъчително за хората, затова се надявам този преходен период да свърши по-скоро.