Културно-историческата роля на България в многополюсния свят

Уважаеми читатели, продължаваме да публикуваме доклади и изказвания на видни участници (експерти и политици) на Международната конференция „Примаковски четения“, посветена на 95-годишнината от рождението на Евгений Максимович Примаков, както и на Деня на дипломатическия работник и 80-годишнината от историческата Ялтенска конференция (4 – 11 февруари 1945 г.), която се проведе в София на 11 – 12 февруари 2025 г.

Организатори на конференцията са Форум „България–Русия“ и Посолството на Руската федерация в България, с подкрепата на Института за световна икономика и международни отношения (ИМЭМО) „Е. М. Примаков“ към Руската академия на науките (РАН), Асамблеята на народите на Евразия и „Института по лидерство“ към УниБИТ. Поканени бяха учени от руската и българската академия на науките и от редица вузове.

Представяме ви доклада на един от участниците в тази конференция, доц. д-р Георги Димов  – историк в Института по балканистика в Българската академия на науките (БАН). Темата на доклада, по която говори доц. д-р ГЕОРГИ ДИМОВ е: „Културно-историческата роля на България в многополюсния свят“.

Тази година отбелязваме 95 г. от кончината на великия държавник и учен акад. Евгений Примаков. Каквото и да кажем за него, то би било прашинка на фона на тази светла личност. Затова ще почетем паметта на Примаков, като напомним за пророческата му роля в развитието на евразийската интеграция и формирането на бъдещия многополюсен свят. По-справедлив, изграден на „баланса на силите“ и отново допуснал музата Клио на геополитическата сцена. Особено след като в основата, във фундамента на българската външнополитическа ориентация от векове е залегнало вековното ни културно-историческо наследство.

При това този наш „исторически дар“ бил осъзнат и осмислен от редица световни имена на науката. За Лев Гумильов и Арнълд Тойнби българският етнос изиграл решаваща роля в развитието на Евразия. Според романтичната представа на сър Стивън Рънсиман българският народ имал най-голямо основание да претендира за военно-политическото наследство на Атила. Съвсем неслучайно големият руски учен Димитрий Лихачов на свой ред прояви особен интерес към старобългарската литература и влиянието, което тя е оказала върху руската средновековна култура. Ценейки високо книжовната дейност на братята Кирил и Методий, Йоан Екзарх, Евтимий Търновски и неговите ученици, Лихачов прослави България като „държава на духа“. Дори устоите на още по-модерното неоевразийство, постулирано от Александър Дугин в съвременна Русия, а именно евразийската доктрина сред белогвардейската имиграция, се зародили отново тук, в София. И по-конкретно – в съчинението на княз Никола́й Трубецко́й (1890 – 1938) „Европа и човечеството“.

Днес южна граница за Евразия се явяват същите тези Балкани и по-конкретно – днешните български земи. Но противно на вменената в наше време второстепенна роля на Балканския полуостров, последният играел голяма роля в реалиите на културното и етническото пространство на Евразия през средните векове. А и тъй като евразийството не се появило ex nihilo, и то имало своята историчност.

Особено динамичната роля придобили балканските земи още през Ранното средновековие. Условната разделителна линия между Античността и средните векове била прокарана още с първото масово раздвижване на народите от Изток, познато ни като “Великото преселение на народите”. Освен Римската империя, неговите удари понесли Китайската империя и държавата Гупта в Индия. Един от основните рейдове на водените от хуните пълчища бил на юг от р. Дунав в началото на V в. Около пътуващия двор на хунския предводител Мундзух се слели ирански и  римски влияния и модели. По-късно обединен от Атила, хунският племенен съюз оставил отпечатъка си надалеч сред бургундите чрез традицията за черепни деформации, несъмнено с цел развитието на вестибуларния апарат при езда. Източноримските пратеници и дарове оставили пък своя спомен сред двора на Атила в Унгарската пуста. По-късно по тези равнинни земи щели да се установят и други конни народи от евразийската степ – аварите, а след тях и унгарците. На всички тях било съдено да влязат в съдбоносни взаимоотношения с Балканите. Известно време след образуването на Аварския хаганат в началото на VII в., антагонизмът между Сасанидски Иран и ромеите довел до т. нар. Първи световен конфликт. Така добре обрисувано от Лев Гумильов, противопоставянето на великите империи разделило евразийското пространство на два лагера. От една страна, перси, авари и Източнотюркския хаганат, а от друга – империята на Ираклий, западните тюрки и Тански Китай. Всъщност по това време Евразия била все още твърде “сплотена” не само във военните си конфликти, които понякога се водели с голяма екстензивност по балканските земи на Византия, с миграциите на хуни, алани, сармати, тюрки в пределите на империята, но и в търговско отношение, чрез пътните артерии на коприната, подправките, благоуханията, известни днес като „Пътя на коприната“.

През този период на историческата сцена се появила и Стара Велика България. Половин столетие по-късно, пътят на придвижването на Аспаруховите българи, прогонени от набиращите сила хазари към долнодунавските земи, следвал основните степни коридори. Тези своеобразни трасета, които все още щели да бъдат актуални не само през XI – XII в.– по време на т. нар. Второ велико преселение на народите – в лицето на печенеги, узи и кумани, но и в по-късни времена – при монголските нашествия по българските земи и изграждането на империята на Чингис хан – необхватната Pax Mongolica. Неусетно осъзнаваме как тези неподатливи на времето пътни артерии вливали „свежата номадска кръв“ в балканските земи. Тази жизнена сила обаче си пробивала път не към периферията или границата на Евразия, а както може да се досетим, като във всеки жив организъм, към неговото сърце. И тъй като движението или миграцията на евразийските народи била екзогенен импулс, а не външно, ендогенно явление, което преодолявало неначертаните евразийски граници, то несъмнено ролята на земите на юг от Дунав в пространствения модел на Евразия била неоспорима. Несравнима в това, че от една страна, формирала сакрално пространство на държавност и идеология около центъра си Константинопол и несравнима в магнетичността си за източните народи. Истински център или по-скоро свещен център, както би го определил Мирча Елиаде. Тук вероятно ще се запитаме дали и географската наука няма да ни поднесе поредната изненада? И дали в един чисто схематизиран вид мизиийските и тракийските равнини не представлявали все пак една “неугледна” периферия? Отговорите са няколко. Единият, в духа на средновековната картография, доколкото я е имало, променя представата ни за посоките на света, такива каквито ги познаваме днес, поставяйки Йерусалим в центъра на света. Вторият отговор е от по-ново време. Той се базира на теорията за “Междинното пространство” на Димитри Кицикис, която прокарва една въображаема географска ос и поставя Балканския полуостров в самия център на евразийското пространство. А България безспорно се явява хартландът, сърцевината, срединната земя на балканското географско пространство.

При това още през средни векове – както за Ромейската империя, така и за Българското царство – съществували три допирни, контактни и невралгични зони с останалото евразийско пространство. Първата зона обхващала тясната брегова ивица от устието на р. Дунав, до крайбрежието на Черно море, между Херсонес и Боспор. Тази зона „на интереси“ имала стратегическо значение още за древните гърци и римляни, а за ромеите представлявала сигурен залог за политическото оцеляване на балканските им владения. Кавказ и Дунавската делта представлявали естествена граница на тази зона, която била не само форпост, насочен към евразийските степни миграции. Крайбрежието на Понта било заето по всички удобни за пристанища заливи от Таманския полуостров (Боспор Кимерийски), през Крим (Таврика) до Добруджа (Малка Скития) от древни градове, някои от тях към VII в. вече в развалини, но други все още живи и дейни. Ролята, която тези градове играели в историята на Северното Черноморие, е многовековна и разнолика. Освен като търговски и политически центрове те били и междинни средища на културно влияние и взаимодействие между варварския свят и средиземноморската цивилизация.

Втората зона обхващала Южноруската степ. От края на VI до началото на XIII в. тя била населявана от номадски и полуномадски народи, главно от ирански и тюркски произход, които дошли от Азия по споменатите от нас „степни коридори“. Появата им често предизвиквала хипохондричен страх в очите на седентарните народи, а нашествениците почти винаги имали за цел да се заселят, било то като федерати или със силата на оръжието, по североизточното крайбрежие на Черно море. В Унгарската пуста. Или пък да продължат към богатите и спокойни земи по Долен Дунав. Тази перманентна заплаха накарала византийските, а сетне и българските държавници да развият една специфична “степна дипломация”, която чрез бракове и идеологии, като “семейството на владетеля”, християнски мисии, езикова инфилтрация и скъпи дарове, обикновено предмети на материалната култура, оставила дълбока следа в евразийското пространство през Средновековието.

Третата контактна зона обхващала днепърските прагове, свързващи Балтийско с Черно море и станала известна с времето като дългия воден път – „путь из Варяг в  Греки“. Там към 900 г., след постепенния упадък на Хазарския хаганат, едно държавно обединение, известно ни днес като Древна Рус, се разположило предвидливо по този речен път. Разбира се с оглед и на икономическите облаги. Самата варяжка търговия с Изтока се преориентирала през третата четвърт на ІХ в. от Багдад към Централна Азия. Към началото на Х в. обаче в търговията на варягите настъпила нова промяна на маршрута, този път от Централна Азия към Константинопол и пределите на Ромейската империя. Изглежда, че княз Олег и непосредствените му наследници са разглеждали новата си столица като междинна спирка към по-съблазнителни хоризонти. Всъщност интересът на варягите (или росите) към византийската столица, известна за тях с названието Миклагард, датирал още от 860 г., когато те за първи път я обсадили. С помощта на една особено тачена реликва – т. нар. плащаница на Дева Мария – била поискана помощта на светицата − покровител на Константинопол, Богородица. Скоро след това в морето се извила страшна буря и потопила чуждите кораби, а патриархът успял да удържи града. През X в. росите поне още пет пъти се отправяли на война към земите на византийците по познатия ни път, а българите често и предвидливо алармирали ромеите за варяжките походи.

Безспорно, през Средновековието Ромейската империя със своята висока цивилизация привличала погледите на близки и далечни народи от евразийското пространство. Силно пленявал въображението блясъкът най-вече на ромейската столица. Красотата на църковната утвар, на скъпите дрехи и накити, на пищната литургия оказвали много силно въздействие от Южен Пелопонес до Северно море и от Адриатика до Кавказ. Средновековната българска държава пък поради своята териториална близост се е ползвала в най-голяма степен от културните достижения на Империята. Византия, с времето България, а доста по-късно и Сръбското кралство, отправяли тези културни модели отвъд Дунав, на север и изток. Голяма част от народите в Евразия естествено ги акумулирали. Тук няма да споменаваме множеството източни мисионерства на ромеите, моравската или хазарската мисия на св. Константин – Кирил Философ. Само ще отбележим, че Византия и Българското царство, особено второто по времето на Симеон Велики (893 – 927), имали какво да предложат. Едната – фундамента на своята богата духовната и материална култура, другата – освен ролята на посредник и своята славянска, разбираема, специално за Древна Рус, писменост. А и не напразно преславската културна традиция на Българското царство е определена най-вече като естетически медиатор между средновековните руски земи и Византийската империя. Като в подкрепа на тези твърдения ще споменем и факта, че най-старият руски надпис, от с. Гньоздово, по своите палеографски особености съвпада напълно с откритите надписи в България от X в. (Преславския и Самуиловия надпис).

В тази връзка показателна за руско-българските културни взаимоотношения през X в. е и статията на бележития руски филолог Михаил Сперански. Проникването на славянобългарската книжнина в Русия, началния период на разпространението на християнството сред източните славяни и постепенното изграждане на църковна йерархия този руски учен определил като славянобългарско дело, въпреки липсата на конкретни аргументи. „Това състояние на християнството – пише Сперански – довежда до извода, че у нас още в средата на X в. е имало вече съответната, макар и с ограничени потребности, църква, имало е и богослужение – и едното, и другото на славянски език. Довладимировото християнство несъмнено било предимно българско, а след казаното може да бъде определено предимно като западнобългарско“. Интересно е, че и други руски изследователи били склонни да свързват покръстването на русите при Асколд и Дир с християнизаторската роля на България или пък произхода на княгиня Олга с българските земи, което било повече предмет на определени убеждения, отколкото се крепяло на известни историческите факти.

Всъщност литературните и духовните модели не се формирали по тази красива трактовка. Хомогенността на (староцърковната) славянска литературна традиция се дължала преди всичко на нейната единна наднационална същност. Независимо къде били превеждани или съставяни църковните съчинения, а това се отнасяло и за художествените произведения, то винаги бил следван установеният от православието канон. Затова националистичните гледни точки на по-старите литературни историци или изкуствоведи, които различаваха творби, създадени през IX в. в Македония, през X в. в Бохемия, през XI в. в Киев, съответно като произведения на дадена народна школа, изглеждат несъстоятелни. Всички тези свещени творби са били, а и все още са еманация на православната традиция, излъчвана през средните векове от нашите балкански земи. От културния център към останалата сфера на евразийското пространство. Разликите в тези творби били по-слабо изразени дори от различните школи в италианското ренесансово изкуство от XIV – XV в. И както обобщава Андрей Грабар, това не били отделни езици на изкуството и културата, а само местни диалекти. И понеже се опитваме да не навлизаме в прекалена детайлност, ще обобщим, че славянската  литературна традиция представлявала своеобразна рецепция на византийската книжовна култура. Традиция, която имала за цел да направи ромейската духовност и по-адаптивна, и по-достъпна, и по-разбираема сред голяма част от евразийските народи. Но въпреки сравнително относителната оригиналност на славянската литература, особено преводната, тя в никакъв случай не представлявала „робско преклонение“ пред гръцките модели. За това спомогнали няколко фактора, сред които голяма е и българската заслуга. Константин Преславски съчинил известния си акростих „Азбучна молитва“ през IX в. В него прозирала идеята, че славяните след покръстването си и чрез придобиването на свещени книги са станали част от световното християнско семейство, идея подета и от руските книжовници през XI в. Друг важен елемент за самоопределение сред славяните е убеждението за превръщането им в един „нов народ“ след промяната в конфесионалната им ориентация. Но най-значителен бил приносът на българските църковни дейци в духовния живот на Русия. Повечето принадлежали към изключително изтъкнатия кръг книжовници, сформиран около търновския патриарх Евтимий през XIV в. Така българският монах Киприан Цамблак станал митрополит на Москва и Русия. В тази си роля той особено поощрявал притока на български ръкописи на Изток. Един друг ученик на Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, след странстване в сръбските и влашки земи, бил ръкоположен за митрополит на Киев през 1415 г. В крайна сметка делото на тези забележителни мъже, както и на по-старите книжовници от IX – XI в. оформили два обособени периода на духовно влияние, отправени от българската средновековна държава на Изток. Първият бил наречен „български“, а вторият „южнославянски“ от Димитрий Оболенски.

Най-важното обаче, което Балканите и техният център разпространили сред част от евразийските народи, освен материалната и духовна култура, вяра и естетика, били властовите модели и техният сложен инструментариум. Съвсем неслучайно доктрината за Трети Рим, отправена към московския велик княз Василий III Иванович (1505 – 1533) от псковския монах Филотей (1465 – 1452), се зародила в 1510 г. Двете християнски царства – Ромейската империя и Българското царство, вече били покорени от османските турци. И двете се поддали на униатската ерес, Москва устояла и приела венеца на цезарите. В тази връзка нима етатизмът и днес не остава основен принцип на обществения живот в Русия? Та нима всеки опит за реформи на структурата на властта, повлиян от Запад, не е обречен на историческа гибел? И дали именно ролята на царя, императора или самодържеца (автократор) – наместник на Христос Пантократор – в центъра на империята не пресъздава идеята за симфонията между властта и Църквата и суверенната демокрация между народа и правителството? Всичко това, бихме казали, е резултат, пряк или косвен от месианската панправославна идея Москва – Трети Рим.

И да – до 1453 г., по традиция тази роля в християнското Ойкомене (οικομενη) се заемала от византийските василевси. Но неколкократно била оспорена и от българските, а сетне и от сръбските царе. След Симеон и Петър през X в., Йоан Асен II (1218 – 1241) в началото на XIII в. също бленувал за една универсална империя с център Константинопол. Идеята за Новия Рим обаче се формирала идеологически едва при управлението на цар Иван Александър (1331 – 1371) през XIV в. В резултат на униатската политика и слабостта на Византия, Търново, а не Константинопол вече се възприемал от българите за центъра на православната християнска общност и на Ойкумена. Именно тази идея остава силно застъпена в славянския превод на съчинението на ромейския автор от XII в. Константин Манаси. Византийският интелектуалец се слави като най-изявения застъпник на идеята, че Константинопол бил предопределен свише за Новия Рим. Българският преводач обаче, предал дословно този приповдигнат византийски панегирик, заменя съвсем целенасочено думите „нашият Рим“ (т. е. Константинопол) с „нашият Нов Константинопол“ (новият Цариград – т.е. Търново), а в ролята на прочутия василевс Мануил Комнин (1143 – 1180) поставя Александър, български цар!

„Такива неща случиха се на стария Рим,

а нашият нов Цариград рои се и расте,

укрепва, подмладява се, – докрай така да расне,

хей, царю ти, който си над всичките царуващ!

Той има толкова пресветъл светоносещ дар,

велик владетел и победоносец величав,

от корена изхождащ на Йоана всепрославен,

българският цар Асен, наричан Александър,

прекротък, милостив и покровител на монаси,

на бедните кърмител, цар на българи, велик!

Нека неговата власт безброй слънца отмерят.“

В този ред на мисли, доктрината за Вечния Рим в православната общност се ражда тук, на Балканите, изживява своята ипостаза в средновековна България, за да завърши окончателното си translatio imperii на Изток, към московските земи, само век по-късно! При това, както отбелязва Димитрий Оболенски, руските духовници, възхваляващи Московското княжество, използвали българските претенции върху политическото наследие на Константинопол, когато изграждали теорията за Третия Рим. Накратко казано – днес Русия не би могла да избяга, при каквито и да е исторически обстоятелства, от месианската си и имперска роля на обединител на православната общност в нов цивилизационен панрегион или православен блок, завещана от погиналата средновековна Българска държава. 

И накрая, завършвайки този твърде кратък обзор на събития, проточили се близо хилядолетие, единствено бихме могли да констатираме, че през средните векове Балканите са имали водеща роля за една голяма част от евразийското пространство. И не само че не били периферия или граница на това идеократично в днешно време понятие – Евразия, а напротив. Земите на юг от Дунав били активен културен и духовен център в тази трудно разбираема и голяма по териториалните си размери географска и историческа общност.