Патриарх Даниил: Само Христос може да ни спаси от болестите на века. Бог не ни е забравил

Негово светейшество даде интервю пред журналиста Явор Дачков в неговия подкаст

Разговорът с Негово Светейшество Даниил, Патриарх Български и митрополит Софийски, е излъчен в подкаста на Явор Дачков – https://www.youtube.com/@yavorda71. 

Техническа реализация: “Ехо Медия Студио”

Акценти:

– Възкресението на Христос от мъртвите първоначално е било шок дори за самите апостоли. Щом двамата пътници за Емаус познали Възкръсналия Христос, който им се явил като обикновен човек, Той станал невидим за тях. И ето какво си казали: „Не гореше ли в нас сърцето, когато вървяхме по пътя и Той ни обясняваше писанията?“ Ето това горене на сърцето е начинът, по който познаваме Възкръсналия Христос — невидим за телесните очи, но не и невидим, непознаваем за сърцето под действието на Неговата благодат. Ние имаме същия опит, който са имали светите апостоли след Възкресението — не виждаме Христос телом, физически, но действието на Неговата благодат ни говори за Неговото присъствие.

Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух, който идва след него, е това, което променя човека. Св. ап. Павел казва: „Ето, всичко стана ново!“

Чрез този дар ние можем да познаваме Бога — и това променя всичко. Човек, който е в своята самота, в своята несподеленост, дори с най-близките хора, когато живее без вяра, егоизмът и себелюбието му го изолират от всички човеци. Дори със семейството си човек не може да сподели съкровената си същност и остава сам без Христос. Христос е Този, който съединява човеците. Христовата любов и действието на тази любов сред нас са това, което ни съединява.

Това е новото, изкупено човечество.

Най-съвършеният дар на Светия Дух – това е любовта. Но тя не може да възсияе в човешкото сърце, ако там има егоизъм, защото любовта е жертва. Висшата степен на пълнотата на Христовата любов е саможертвената любов. Човек пренебрегва себе си заради другия. И това не може да се случи, ако не се умъртви егоизмът в човека.

Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух променят човека, променят човешкия живот. Поставят го в съвсем друга перспектива – в отношенията му с Бога и помежду ни.

– Покаянието е дело на човека през целия му живот, защото човекът се нуждае от Бога по всяко време. Липсата на смисъл у мнозина, които имат всичко, което може да даде материалният свят, ги оставя неудовлетворени, каквото и да постигнат. В крайна сметка този дар на разума, който всеки човек има, и Божият глас в човека – съвестта – могат да променят и мисленето му, и начина му на живот.

Няма време или безнадеждно състояние, в което да не може да се проповядва покаянието – смяната на ума.

И в този материален век човек търси истината – и той не може да я намери, не може да задоволи този глад за истина с нещо, което е от този свят. Бог е жив. Той действа и днес. Ако човек има доблестта, ако има мъжеството да търси и отстоява истината, Бог ще го доведе до Себе Си, така че да Го познае. Затова и покаянието е възможно и днес.

В пътя си към Бога човек неизбежно преминава през духовна борба. Трезвото осъзнаване на пораженията, които грехът е нанесъл върху човешката природа – склонността към себеугаждане, лъжа, лицемерие, нежеланието да поемаме отговорност, когато можем да избегнем последствията от злото, което сме извършили – всичко това действа в нас.

Когато човек види ясно доколко такъв начин на живот го отдалечава от Бога, как загрозява душата, унижава я и разрушава човешкото достойнство, тогава, укрепен от Божията милост, може да пожелае промяна. Там, където е царяло безделие и униние, се ражда ново дръзновение – желание да живеем по Бога, с вдъхновение и стремеж към дела на действена Христова любов. И тогава, малко по малко, тази промяна започва да се случва в човека. Без духовна борба обаче сърцето не може да се очисти. Това е пътят на християнина – от състоянието на греха, през очистването на сърцето, неминуемо се преминава през тази духовна борба за вътрешно обновление.

– Като нашите прародители Адам и Ева след грехопадението, и до ден днешен ние, човеците, страдаме от себеоправдание, себелюбие, крием се от Бога, често пъти не искаме да погледнем истината за самите себе си. С какви ли не лъжи и доводи се опитваме да създадем друг образ за себе си – това е действието на греха в нас. И го правим, като се съгласяваме с тези неистини.

Така живее човек и си дава едно мнимо удовлетворение, едно мнимо запълване на съществените потребности на душата си. А душата най-напред се нуждае от истина, душата се нуждае от смисъл.

Грехът винаги се опитва да предложи някакви заместители – всичко ще направим без Бога. Както казва пророк Исая: „Този народ е закоравял, запушил е ушите си, да не би с очи да види, с уши да чуе и със сърце да разбере, да се обърне, та да го изцеря.“

Страстите създават у човека илюзии – така преобръщат възприятието ни, че започваме да вярваме, че способностите и дарованията, които Господ ни е дал, са само за наше лично обогатяване, за задоволяване на лични амбиции и желания. Когато възприемем този погрешен път, ставаме за посмешище – често по грозен начин обезобразяваме човешкия си образ. Това се случва, когато се опитваме да бъдем „като богове“, но без Бога. Великото достойнство да бъдем създадени по Божи образ и подобие – ние самите го потъпкваме.

Господ ни е предупредил: страшно е човек да умре в греховете си – цяла вечност да остане отделен от Бога. Именно това е най-страшното.

– И аз съм минал през българското училище. В онези години, когато съзрявахме, много ме измъчваше това, че имаше всякаква информация, учехме много неща, но за най-важните въпроси не се предлагаше нищо.

Не е допустимо в днешно време да съществува невежество относно християнството и незнание по неговите основни въпроси – въпроси, които стоят в основата на цялата християнска цивилизация. Цялата европейска литература, изкуство, наука – всички те носят белега на християнското влияние.

Как днешните деца биха могли да разбират произведения от тази епоха, ако не познават дори елементарни истини от християнската вяра? Как ще схванат смисъла на събитията около Възкресението – събития, които са жизнено важни и определящи за нашето разбиране за живота?

Как можем да празнуваме Пасха, когато не знаем какво всъщност се е случило на Пасха? В буквалния смисъл – не знаем. А това незнание лишава празника от неговата дълбочина и животворен смисъл.

Огромна щета се нанася в мисленето и в душите на децата, затова че не са запознати с християнството. Не че не са индоктринирани, не че не са въцърковени, а че не са запознати.

Така, както се учи математика и се преподават формули, трябва да се обясни защо предаването на една страст – като гнева или завистта – може да те подчини изцяло под нейния контрол. Децата трябва да се запознаят с елементарните принципи на православната духовна литература. Това ще им даде съвсем друга перспектива.

Отделен е въпросът дали ще приемат за себе си да постъпват по този начин, дали ще приемат с вяра това, което научават. Това вече е личен избор и никой не може да се намеси там.

Но държавата е длъжна да даде информация, да образова своите деца в културата и светогледа на една основна част от своето население. Тук държавата наистина има пълното задължение да го направи.

Седемдесет процента от българите се определят като православни християни. Те плащат данъци, те издържат държавата. Нима държавата не е длъжна да се погрижи за децата на тези граждани, така че те да се запознаят с вярата на своите родители?

– Опитът, който православният християнин придобива, когато живее по Бога, му дава да разбере нещо съществено – че крайната дума за всичко, което се случва в света, принадлежи на Господ. Както казва св. Паисий Светогорец: „Ако не знаех, че Бог има властта и последната дума за това, което ще се случи със света, щях да полудея.“

Обезценяването на човека, обезценяването на човешкия живот, хаосът, който цари на толкова места по света, биха отчаяли мнозина. Но така са мислели и мнозина след разпъването на Господ Иисус Христос. В онзи момент – върхът на неправдата, Богоубийството – мнозина са казвали: „Край, всичко свърши. Силата надделя.“ Дори у самите Христови ученици надеждата е била почти угаснала.

И именно тогава се случва неочакваното – ангелите възвестяват Възкресението на Христос. Апостолите не само чуват, но добиват и личен опит с Възкръсналия Господ – не само зримо, но най-вече чрез действието на Христовата благодат в сърцата им.

А щом тогава Христовите ученици, а по-късно и техните последователи, са били готови да страдат, но не и да се откажат от вярата – какво място остава за отчаянието? Ето я силата на християнската надежда. Бог дава утеха. Чрез благодатта на Христос надеждата у вярващия остава жива.

Св. ап. Павел ни напомня: „С търпение спасявайте душите си.“

Бог не ни е забравил.

Смисълът на надеждата е именно този – да устоим, да останем верни докрай, за да получим онова, което Господ ни е обещал.