Недялко Йорданов: За мен най-святото нещо е България

– Господин Йорданов, остава месец до юбилейния Ви концерт в Народния театър. Защо предпочетохте тази сцена, пред зала 1 на НДК и какво ще бъде посланието ви към публиката?
– Настроен съм изповедно, а театърът е бил моят живот. „Сцената е моят дом“ така е озаглавен концертът. Народният театър ми е скъп и близък, защото там се играе вече шеста година последната ми пиеса „Каквото такова“. Често съм бил в Зала 1 на НДК, но трудно бих могъл сега, когато се прощавам с публиката да бъда достатъчно откровен и развълнуван.

– Преди три години, началото на концерта Ви беше една тъжна и в същото време оптимистична творба – „Не ми се тръгва“. Къде най-много ви се иска да останете и с кого?
– Не вярвам да има човек, който би искал да си тръгне от Живота. Не вярвам да правя изключение, ако кажа че искам да си остана при моите най-близки хора – при Ивана, при двамата ми сина Асен и Недялко, при трите ми внучета Тамара, Самуил и Кина. Не искам още да се разделям с моите хиляди приятели на живо и в интернет.

– Повечето от последните Ви стихотворения приличат на изповеди, има ли изповед която таите в себе си и все още не сте готов да я споделите с публиката?
– Разбира се, че имам, дълбоко скрита. Може би след време, когато няма да ме има, някой ще я открие.
 
– Стихосбирката ви „Момчето, което говори с морето“ е емблематична и винаги е предизвиквала голям интерес. Какви са последните ви разговори с морето?
– Тази стихосбирка е и стара и съвсем нова, защото в нея съм събрал всички стихотворения за морето от 1955 година до сега – цели 70 години. Повечето от юношеските ми стихотворения се публикуват сега за първи път. Морето е моето раждане, моето детство, моята младост, моята старост, но не и моята смърт. Така или иначе няма никога да си отида от него.

– Къде се чувствате повече в свои води – в столицата или в Бургас? Има ли истина в това, че човек не може да избяга от корените си и винаги се връща към тях?
– Ако говорим за „свои води“ в столицата нямам такива. Вече цели 35 години аз деля битието си между София и Бургас. Но никога не съм делил своята морска същност, своите морски води.
 
– Вървите ли често по пътеката към „Адриана Будевска“ и сядате ли на първия ред да гледате как играят актьорите, както в славните времена, когато бяхте драматург на този театър?
– Рядко ми се случва. Може би защото не искам да разчовърквам стари рани.
 
– Коя пиеса бихте поставили сега?
– Вероятно „Убийството на Гонзаго“, която се играе вече 40 години по света.

– Как преминава един ден на Недялко Йорданов, казвате че е трудно да се откъснете от „жестокия новинарски юмрук“. Успявате ли?
– Дните ми привидно са еднообразни, но всъщност са доста различни един от друг, слава богу. Имаше време, когато пишех всяка вечер или сутрин ново стихотворение. Сега, когато се събраха всичките през годините невероятния брой 1200 и предстои да бъдат издадени в един много голям том, всеки ден проверявам как реагират моите приятели в трите ми страници във фейбук като публикувам едно от тях. Заедно с това всяка седмица представям в един вестник съвременен български поет. Времето уж не е днес за поезия, но се оказва, че имаме не малко прекрасни поети.
 
– Преди години бяхте изключително активен политически. Има ли причина, която ви накара да се отдръпнете?
– В какъв смисъл да се отдръпна? Интересувам ежедневно от това, което се случва и реагирам по свой начин. Вече не съм за колективните действия.

 – Има ли политици, които уважавате и какво мислите, за управляващите в момента страната?
– Не бих цитирал имена. Времето е такова, че самите политици често изменят на самите себе си и съответно моето отношение към тях се променя.
 
– След гневното стихотворение, посветено на президента Румен Радев, писал ли сте за друг политик?
– Бях забравил за това. Реагирах на вдигнатия юмрук на Президента веднага, съвсем импулсивно. Днес той е много променен и разумен и аз общо взето приемам неговата политика на обединител.
 
– Смятате ли, че в момента има пренареждане на картите в света?
– Времето ще покаже, ако Тръмп издържи.
 
– Очаквате ли скорошен край на войната в Украйна?
– Какво значение има дали очаквам. Това е една братоубийствена война. Такава историята не познава. За съжаление тя се поощрява от нашия Европейски съюз.
 
– Кога постигаме мъдростта в живота си и кое в крайна сметка е най- святото и най- важното нещо?
– Може да изглежда твърде патетично, но за мен най-святото нещо е България. Когато бях млад, не си давах сметка какво е тя за мен. Не си давам моите внучета на никаква чужбина.

– Има един стих на Вашия приятел Христо Фотев – „Кълна ви се, аз всичко бих повторил“. Съгласен ли сте с него?
– Христо не можа да повтори живота си. И той като мен напусна Бургас. Остана завинаги в София и един вторачен в морето паметник присъства вместо него. А аз ще си остана завинаги в Бургас, когато… Така съм разпоредил.
 
– Какъв стих звучи в душата Ви в момента? 
– Нека запазим във времето тежко малко нещо от Бога и нещо човешко.

Поетът Недялко Йорданов предостави на „Труд news” три от новите си стихотворения.

ВСИЧКО МИНАВА ЗАМИНАВА 

Какво ли нямаш вече… Пари… И пост… И слава…
Не се залъгвай… Всичко минава заминава.
Сега си на върха… Спечелил си играта…
Тук горе е небето… Там долу е тълпата…
И бедното ти минало… Било ли е… Къде е…
Нещастното… Неясно… Едва се мержелее.
И толкова задръжки, които си прегазил!
И толкова любови, които си намразил!
И лично си прерязал опънатата лента
на своя собствен бюст, издигнат във момента.
Аплодисменти… Менти… Омръзваш… Стара слава…
Не се залъгвай… Всичко минава заминава.
Минава заминава… Невидимо… Жестоко…
И най-боли… Ще видиш… Да паднеш от високо.
Да станеш на тълпата поредната играчка…
И тя съвсем резонно и шумно ще те смачка…
„Тълпа“… Със тази дума човеците наричаш.
Отдавна си престанал да можеш да обичаш…
… и да се слееш тихо със хорицата скромни.
И кой ще те запомни? И кой ще те запомни?
Знай, има на света зависимост такава.
Подхлъзнеш се… И всичко минава заминава.

ТИ , МОЯ СРЕБЪРНА ЛЮБОВ

Остана още малко време
И все така… И съм готов…
Кой би могъл да ми отнеме
теб, моя сребърна любов!
Ръка в ръка… И извървяхме
пътеки… планини… поля…
И бавно, бавно остаряхме…
Опасно бе…Но оцеля!
Превързах старите ти рани…
Задава се противник нов…
Последен… Зъл… Но пак ме браниш
ти моя сребърна любов.
Различна…Хладна… И гореща…
Бъди…Каквато и да си…
И пръстите ти пак усещам
по сребърните ми коси…
Завиваш ме със одеало
И под вълшебния покров
прегръщаш старото ми тяло
ти, моя сребърна любов.
Ти… Някога… Красива…Цветна…
Спомни си оня час нелеп!
Нали уж беше мимолетна
случайната ни среща с теб?
И знай…Завинаги съм скътал
две снимки в стария алков.
Ела…Ще продължим по пътя
с теб, моя сребърна любов!

СОЛЕНА ЦЕЛУВКА

Е, как сме… Ето ме, море… Това навярно ще ти кажа,
когато се събуя бос и тръгна куцайки по плажа.
Не бива да си спомням как по пясъка преди съм тичал…
Обичам те… И все така… И винаги съм те обичал.
Ще вляза в теб… Ще ме прегърнеш… И ще заплувам постепенно.
Като преди… Като сега… И като утре… Неизменно.
Невероятно е, нали… Но всичко пак ще се повтори.
Момчето пак си е момче… И пак със теб ще си говори.
Да ти разкажа ли… Не знам… Дали в действителност е нужно…
Как всичкото далеч от теб ми става някак все  по-чуждо.
И тридесет години вече живеем с теб уж разделени,
а винаги съм си при теб, при твоите вълни зелени.
Като жена, която любиш на сън, и без да я докосваш…
Не искам… Стига! Престани! Не бива да ме омагьосваш.
Без теб със свикнал  най-подир… Без теб спокойно си живея.
Защо да те превръщам пак във постоянна фикс идея.
Но ето ме при теб сега… Такъв дали ще ме познаеш…
Дали със своите вълни отново ще ме пожелаеш.
Върни ми миг от младостта…  Спаси душата уморена.
Със ласката си… Със страстта… И със целувката солена….