Достъпната Испания

Тази Мона Лиза не приличаше на никоя друга Мона Лиза. Всъщност има само една Мона Лиза – в Лувъра… и нейните многобройни копия. Някои копия са толкова скъпи, че могат да минат за истински, защото нали така сме научени – колкото е по-скъпо едно нещо, толкова е по-истинско, оригинално. Макар това да не е съвсем вярно.
Има предположения, казва лицензираният от мадридския художествен музей “Прадо” български гид, че това е първото копие на Мона Лиза, най-първото от първите копия, и че дори самият Леонардо е нанасял поправки върху него.
Копието е по-хубаво от оригинала. Има такива случаи. То е светло, не е мрачно като картината в Лувъра, устните на Мона Лиза са розови, природният фон зад гърба й синее ярко. Усеща се ведрост и празничност. Но не това е най-важното.
Тази Мона Лиза не е в стъклена клетка. Не е оградена от хората. Не е заобиколена от тълпи, които я фотографират и се фотографират с нея. Не е заливана от малоумници със супа, в знак на протест за правото на “здравословна и устойчива храна”, какъвто случай имаше преди година.

Тази Мона Лиза е открита за всички. Тази Мона Лиза е достъпна. Такава и видях Испания през едноседмичната ми екскурзия в тази страна – достъпна.

Октопод с картофи и зехтин

“Ей, там горе живее Антонио Бандерас”, въртим глави наляво и нагоре, нищо не се вижда. Антонио го няма. И пране не се вижда. Кой и къде пере Антонио Бандерас?
В Малага е традиционна жега – 30 градуса, докато в София хората преживяват страшен, сковаващ душите априлски студ. Усещането за злорадство, докато се потиш, е крайно неприятно, но напълно неизбежно.
В крайморския парк има портокалови дървета, палми и папагали, редом с катеричките, мирише на жасмин, после са плажовете, после е Средиземно море. Но мирис на море не се усеща, вероятно заради колите по крайморския булевард.

“В Кадис иди на плажа, където снимаха “Джеймс Бонд” (става дума за филма “Не умирай днес от 2002 г. с Пиърс Броснън в главната роля), съветва ме от София позната, чийто зет е родом от града. Ла Калета, така се нарича плажа. Беше дъждовно, духаше вятър, нямаше хора и нямаше нищо от атмосферата на въпросната сцена, нямаше я и Холи Бери да излезе с оранжев бански и голям нож от морето (след което филмът може и да не се гледа). И Атлантическият океан не миришеше на море при дъждовно време.
С времето все по-лошо виждам, все по-избирателно чувам, но обонянието ми все още е във форма и честно казано по-хубав аромат от този на октопод с картофи и червен пипер, не усетих в Испания.
За да направите октопод с картофи и зехтин ви трябва половин кило октопод, четири картофа, чесън, зехтин и една супена лъжица червен пипер, сол.
На теория трябва първо да попарите октопода, преди да го варите поне половин час, докато паралелно варите картофите и сгорещявате зехтина с червения пипер. На практика, ако искате да усетите какъв е истинският вкус на това ядене, трябва да отидете в Малага, за да го опитате. Например в един ресторант в непосредствена близост до градския музей на Малага, който е безплатен, т.е. достъпен за всички.

При двете ми последни по-продължителни посещения в чужбина – в Южна Корея и Испания отслабнах с по един килограм. Има обаче две важни условия – липса на пълен хладилник под ръката ви и много движение. Иначе си яжте, колкото си искате. Може да ядете дори сладолед. Сладолед без захар и овкусители, след които в устата ви остава траен горчиво-сладникав вкус.
Испанските топки са огромни. Двойни на българските. Една топка стига и за двама, две топки са вече угощение. Три лакомия. Говоря за топки сладолед. Другите топки се наричат “кохонес” и “както всички много добре знаете”, там водим с обиколка и половина пред целия свят.
Испанците, както и италианците, и гърците живеят по-дълго от българите. По улиците винаги има хора, които тичат “за здраве”, макар да е доказано, че за един ден и офисният работник и ловецът в Африка изгарят еднакъв брой калории.
Причината е в диетата и начина на живот. Средиземноморската диета и средиземноморския начин на живот. Но какво да правим ако не живеем по бреговете на Средиземно море?
Не се кахърете. Канадецът от виетнамски произход Стивън Ли показва и доказва в книгата си “100 милиона година храна” (изд. Gourmet, 2018 г.), че човек трябва да яде това, което расте и се отглежда, там, където той е роден.
Но има няколко правила, които са в сила и за Испания, и за България, и за Пингвинария – движете се, пийте алкохол умерено, яжте по-малко месо и мляко, хранете се с традиционна кухня, яжте, каквото са яли предците ви, яжте устойчиво произведена храна, т.е. тази която расте и се отглежда във вашата географска зона, а не вносна, не консервирана, не “обогатена” с химикали, които я превръщат в нещо друго, което вече не е храна. Този проблем още навремето бе нагледно показан от Луи дьо Фюнес в “Крилце или кълка”.
Правото на здравословна и устойчива храна, трябва да бъде едно от основните права, но не е необходимо да замервате със супа Мона Лиза, за да си го отстоявате.

Интерлюдия

Когато бях малък, ми попадна книга (вече не помня коя), в която бе описано как героят отива в ресторант в Монтевидео, Уругвай, където, вместо меню, му подават лист хартия с разграфено изображение на теле. Всяка част на телето е номерирана и ти посочваш от коя част да е стека ти. Само това готвят в ресторанта и нищо друго.
Идеята, че може да има такива ресторанти, ми изглеждаше тогава на ръба на фантастиката. Не бях чувал нищо подобно, около мен нямаше нищо подобно, но този момент ми се наби в главата. Много, много години по-късно бях в Москва и ме заведоха на ресторант за телешки стекове.
Трудно мога да опиша онова чувство на радостна печал, когато поставиха пред мен лист хартия с разграфено теле, а после тържествено ми показаха “моето” парче месо, забито с голям пирон на дъска, преди да бъде изпечено.
Нещо се сбъдна, но едновременно му беше сложен и край, вече го нямаше очарованието на непознатото, а само вкус на средно изпечено телешко с пържени картофи и чаша вино – “Нюйоркска вечеря”, така пишеше в ценоразписа.
Още години по-късно бях в Лондон, на борда на крайцера-музей “Белфаст”, който е от епохата на “Крайцерът “Юлисис” на Алистър Маклейн. И пак имах същото чувство – да влезеш в оръдейните кули, да си ги представиш изгорели от огъня, със сгърчените тела на канонирите, да се спуснеш в машинното, където механиците нямат никакъв шанс, ако започне да се наводнява, да се качиш на мостика, където в книгата капитан Валери кашля в шала си кървавите туберкулозни храчки.
След това гледаш на сцените в книгите, не като на абстракция, а като на живи сцени, в които самият ти може да се потопиш. Цената обаче е загубата на тайнството, което ти дава книгата.

Огнепръскачката

“Полека-лека вдясно свикват да убиват, вляво – да умират.” Така описва разстрелите на републиканците в Толедо френският писател Андре Малро в романа си “Надеждата” (изд. “Народна култура”, 1981 г.), посветен на първата година от Испанската гражданска война.

Битката за Алкасар – крепостта на Толедо, превърната във военна академия към онзи момент, заема голямо място в творбата, чийто автор се е сражавал на страната на Републиката.
След началото на преврата срещу Втората испанската република, полковник Хосе Москардо, симпатизиращ на превратаджиите, успява да сплоти около себе около 1100 въоръжени души – фалангисти, членове на Гражданската гвардия, шепа останали кадети (другите са във ваканция) и завземайки оръжието от местната военна фабрика се укрепяват в Алкасар и околните му здания. Отбраната им продължа от 21 юли до 27 септември 1936 г., когато са деблокирани от настъпващите части на Франко.
Заедно с въоръжените, в Алкасар се намират още над 500 жени и деца, членове на техни семейства, както и стотина заложници на левицата, които изчезват безследно, сред тях жени и деца. В книга си “Битката за Испания” (изд. “Изток-Запад”, 2020 г.) британският историк Антъни Бийвър посочва под линия данни на испански автор, че те са разстреляни.
Каменната грамада на Алкасар-а доминира над цяло Толедо, но когато си на централния градски площад, околните здания го крият. Като свърнеш по една от тесните улички, зданието внезапно се изправя пред теб като айсберг, не можеш да го обхванеш с поглед. Така разбираш колко трудно е било да се подходи към него по време на обсадата. Как е изглеждала тя през по-голямата си част?
Бийвър описва как е било през деня: “Сцената напомня с нещо филм на Бунюел: бойците на милицията, нахлупили сламени шапки срещу слънцето, лежат на дюшеци зад барикадите и си разменят обиди със защитниците от Гражданската гвардия. Два пъти на ден настава негласно примирие, когато един сляп просяк минава през огневата линия…”
Малро описва как е било през нощта: “Най-после стигнаха до барикадите. Вляво стреляха бойци от опълчението, вдясно други се бяха излегнали върху дюшеци и играеха карти; някои се бяха разположили удобно в плетени кресла; на всичко отгоре по радиото свиреха андалуска песен”.
В едни момент републиканците пробват да влязат през подземията, там вече ги очакват: “Лъсналата в мрака струя на огнепръскачката извираше оттам и заливаше тавана, насрещната стена и пода бавно, сякаш фашистът, който държеше маркуча, разклащаше непрестанно дълга струя бензин… Войната нямаше нищо общо с тази схватка между хората и стихията”, описва Малро в “Надеждата”.
Днес в Алкасар-а (думата е с арабски произход и означава крепост или укрепен дворец) са разположени библиотека и прекрасен военен музей, проследяващ военното дело по земите на днешна Испания – от първия етаж – античността, до последния четвърти етаж – наши дни.

Нямахме време и не стигнахме до нашите дни, където е и експозицията посветена на обсадата на Алкасар. Останах си с описанията на Малро. Може би така стана по-добре.
В една пресечка, близо до Алкасар и зад градския площад, попаднахме на малко заведение за бургери. Сервитьорът – мъж, видимо далеч надхвърлил 60-те. Имаше много хубава приготвена на място лимонада. С истински лимони. Цените бяха достъпни.

Край на част първа