Прокълнатият
Разказ – спомен от проф. Мюмюн Тахир
В последно време ми се натрапват болезнени спомени от детството. Един от тях тревожно нахълтва в съзнанието ми – екзекуцията на домашните кучета. Бях на седем или на осем години, помня, защото случаят, за който ще разкажа, стана през есента на 1964 година, когато в селото прекараха електричество. Това се превърна в незабравим празник – получихме светлината, която очаквахме дълго време.
Тогава една вест, предавана шепнешком, обикаляше селото. Всеки знаеше, но мълчеше. По идея на Гаддар[1], единственият ловец в селото, общината е организирала екзекуция на селските кучета, които си имаха собственици.
Екзекуция на кучета! Буквално и дословно. По решение на партийния комитет.
Гаддар е наш съселянин. В съзнанието ми той е останал като човек винаги навъсен, с хлътнали очи и жълто лице, с насочени към грубото му чене бръчки на устата, с дълбоко, сякаш нанесени с отривист замах, гънки между очите чело. Нечестив, безбожен; с разпуснат и жесток нрав; суетен, нерешителен, страхлив човек. Мъж, презиран от съселяните си – не се спогажда с никого. На възраст между 30-40 години, на рамото му винаги висеше ловджийска пушка „ИЖ”. Всеки знаеше как е станел ловец – близък с общинските служби…
Утре ще дойдат джелатите.
В очакване на утрешното идване на ловците-екзекутори тишината в селото бе тревожна. Никога досега не бях пребивавал в такава тягостна тишина, която гърмеше и огласяше околността.
За първи път кучетата не лаеха…
Щяха да ги убиват в Гърма дере – опасно, плашещо място, което се намира зад хълма Учка. Всеки собственик трябваше лично да води кучето си там ….. Дерето, което имаше мрачна слава, представляваше дълбок дол със сиво-синкави стени, чиито пукнатини са обрасли с тръни и драки. Запълнено с кости на мъртви животни, той носеше отпечатъка на една зима, когато простреляното от Гаддар куче Шаро на чичо Картал се влачеше към мене, като обагреше с кръв снега. Дотътри се до мен, погледна ме с влажни и тъжни очи, сякаш ме молеше за помощ и се прощаваше с мен… Взех го на ръце, милвах го по главичката, а то стоеше безмълвно. От очичките му се изтръгнаха сълзички и след миг издъхна – веселата и безгрижна душа отлетя в небитието. В този момент видях как Гаддар, нарамил пушката, бавно се отдалечава от местопрестъплението.
Денят беше мрачен и мъглив. Отидох у калеко, който дялкаше бъклица за леля… Той беше известен с измайсторяването на кавали, арбалети, та дори и рала. Истински майстор!
– Дошли са… Вече убивали – ми каза той. – Господ да ги накаже, особено Гаддар. Проклет да е!
В двора подскачаше кучето му. Куче със сила и хубост, с бялото име Памук. В селото всичко го обичаха. Беше много привързано към мен и когато ме видеше се провираше в краката ми и започваше да дърпа връзките на обувките ми, милвах го по главичката, а то си въртеше опашката и подскачаше.
-Заведи го ти, аз нямам сили.
Подаде ми връвта, с която беше вързано то и ме погледна тъжно.
– Пусни го, не го връзвай, както искат убийците, пусни го, за да избяга – ме напътства той.
Поех въжето. Памук ме погледна тъжно и с леко отворени уста; после са изправи на задни лапи, сложи предните на раменете ми и трогателно ме облиза.
С детско чувство, че изпълнявам семейно задължение го поведох към Гърма дере. Не успях да го пусна, защото палачите начело с Гаддар зорко ме наблюдаваха. Не го завързах, само леко закачих въжето на стъбълцето на един храст; после се върнах при убийците и застанах зад тях. Зареях поглед към захождащото слънце над връх Бакаджък. Небесното светило оставаше зад Памук и заслепяваше очите на убийците.
В един момент Памук, който размахваше предпазливо опашка, отправи пронизващ поглед към нас. Тогава ми се стори, че иска да ми каже нещо – и двамата бяхме тъжни. Местех си очите от катилите към муцуната на Памук и обратно, а те се пълнеха със сълзи от мъка по него. Вътре в мен като във врящо гърне бушуваше гняв и омраза към катилите; изпитвах неконтролируемо отвращение и страхотно желание да ги разкъсам начело с Гаддар. Имах чувството, че сърцето ми се изтръгва от гърдите, надавайки ужасен вик.
Изведнъж Памук се изправи на задните си лапи, вдигна муцуната си, с омраза и ненавист в очите погледна екзекуторите, които зареждаха пушките си. После се спусна стремглаво към дерето. Повече никой не го видя. Нямаше го месеци.
Къщата на Гаддар, обградена от всички страни с каменни стени, добре поддържана и с огромен двор, очертава началото на селото от север. След нея се спуска стръмнина, зад която се простират гъсти дъбови гори, стигащи чак до крепостта Шахтане, където навремето се намирал дворецът на местния владетел на тукашната провинция.
Една вечер в късно доба Гаддар се събуди от жаловито виене на куче. Не му отдаде значение, обърна се към стената и заспа. Следващата нощ отново чу воя на кучето – пронизителен, проникващ в костите му. Хвана го страх и повече не можа да заспи, обръщаше се неспокойно ту на едната, ту на другата страна. Търсеше съня, който все не идваше.
Поредна нощ. В къщата цареше тишина, само стенният часовник в стаята, в която спяха съпругата и децата му, биеше на всеки час, а на него му се струваше, че това е туптенето на сърцето му. В един момент тишината се разкъса от ясен и отекващ звук – продължителен, неописуем стон се разнесе над къщата. После се чу глухо стенание, което се превърна в силен продължителен рев. Този път по-силен и по-заплашителен… Гадар притисна длани към ушите си, за да не чува този подлудяващ рев… Изби го студена пот и сърцето му замря. В мислите му се настани широко разпространеното поверие за воя на кучета в късна доба – поверието, че ако куче вие през нощта близо до къщата ти, та това е знак за смърт. Сети се за израза „вия от болка” и понеже беше ловец, знаеше, че при кучетата той е съвсем буквален – чрез воя си те изразяват болката си от някакво нараняване. Нервите на Гаддар се опънаха и вече не можеше да стои в стаята. Излезе в двора. Пред къщата стоеше Памук…
Сутринта близките намериха сгърченото му тяло. След като го изправиха, чуха да промълви само ку…, куч…, паму… Погледът му бе пълен с неизразим ужас, очите му изблещени наляво, устата – изкривена на същата страна, от която се стичаха слюнки – човек с половин лице.
От тук насетне Гаддар се придвижваше трудно, не можеше и да говори. Сядаше пред къщата си, вглеждаше се в хората, които извеждаха добитъка на паша и стенеше под тежкото бреме на злодеянията, които е извършил. От време на време съзнанието му се замъгляваше и пред очите му отчетливо изплуваха животните, които е убивал…
– Над него се стовари Божието проклятие. Получи си заслуженото този мерзавец – каза калеко.
Никой повече не спомена за екзекуцията.
[1] От gaddar-мрачен, жесток
