Акад. Иван Гранитски: Пеньо Пенев – поетът на възторга и покрусата

1.
В съвременната българска поезия са единици авторите, чиито души са разкъсвани от толкова жестоки противоречия, от такъв страшен сблъсък между мечтата, бляна, илюзията и грубата действителност, както е при Пеньо Пенев. Творчеството на този поет става средоточие на конфликтите и обществените протуберанси на епохата. Краят на 40-те и началото на 50-те години на миналия век е време на големи и разтърсващи социални разломи и трансформации. Сменя се не само социалната парадигма, обществената и политическата система в България, но протичат противоречиви и драматични процеси в индивидуалното и общественото съзнание. Извънредно чувствителната душа на Пеньо Пенев се превръща в арена на тези сблъсъци. Неговата възторжена и екстатична умонагласа отразява дълга пред родината и опиянението от великото време на новото строителство. На Пеньо Пенев се пада радостта да бъде съвременник на строителството на новия живот. Нека си припомним Вапцаровото „Ще строим завод, завод на живота“. В стихотворението си „Земята ще бъде родилка“ Пеньо Пенев възкликва:

Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чуден отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!

В ранните си творби, посветени на възторга от строителството на новия живот, Пеньо Пенев се родее с патоса и надеждите на Никола Вапцаров за изграждането на бъдещия по-справедлив свят. Подобно на него и Пеньо Пенев вярва, че в мечтата и в благородната идея хората ще бъдат „навеки сближени, / ще бъдат щастливи, / ще бъдат добри!“.

Поетът с ватенката не само споделя хляб и безсънни нощи, трудности и напрежения с другите работници, но и познава душата на строителите. От тази гледна точка има припокриване на личността на Пеньо Пенев и неговия лирически герой, който вдъхновено описва новото строителство. Все още не се е задала коварната сянка на отчуждението. Андрей Германов, който също притежава извънредно чувствителна и ранима поетична душа, споделя в книгата си „Шаячни момчета“: Пеньо Пенев „беше човек буен, грубоват, наред със своята нежност към близките и по-младите (виждал съм го да хвърля сто лева на келнера: „Дай на тия песоглавци да ядат!“) не признаваше много-много почтителното обръщение на „вие“ и въобще излъчваше винаги такава енергия, че с него беше малко трудно да се живее – трябваше човек да излъчва същата енергия, за да бъде достоен негов партньор. Пеньо беше емоционална натура. Той беше емоционално махало без средно положение – или крайна възторженост, еуфория, или – скръб, печал, униние. Това показват и писмата, и много факти от живота му.“

Проблемът за вярата във възможността обществото да бъде устроено справедливо е фундаментален за българската поезия. Разбира се, още Пейо Яворов в някои от късните си стихотворения споделя вярата си, макар и под сурдинка, че децата на бъдещето ще имат по-добър живот.

При Никола Вапцаров темата за вярата става централна за неговото творчество. Не само вярата в това, че бъдещите поколения ще изградят един нов завод на живота, но и че за вярата в истинските ценности, справедливостта, братството, равенството „бронебойни патрони няма открити“.


2.
Тръбачът на новото време и новото строителство Пеньо Пенев вярва в по-справедливото, красиво и спокойно бъдеще, където социалните различия не само ще бъдат притъпени, не само класовите конфликти ще изчезнат, но и човекът наистина ще бъде възведен във висша ценност.
Именно затова в творбите на Пеньо Пенев от началото на 50-те години усещаме такова взривно и почти екстазно вътрешно напрежение. Строфата у поета е призивна и патетична, бойка и тържествена, понякога звучи почти като прокламация:

Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! –
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!

Заедно с възторга и радостта обаче се усеща и вибрирането на болката от предателствата, разочарованието от това, че в общия поход към новия живот се появява и „на злото потокът зловонен“. Гняв сковава челюстите на поета. Съвременниците му, които са присъствали на редица негови четения и спонтанни рецитали, на дискусии и творчески разговори в Съюза на българските писатели, свидетелстват за неговия буен темперамент, за презрението му към филистерския дух на конформизма и нагаждачеството, за отвращението му към еснафския манталитет, който бавно се настанява в душите на съотечествениците само няколко години след социалните разломи и смяната на политическата система.
На Минко Николов принадлежи една проницателна оценка за характера и противоречивата душевна нагласа на поета: „Самата натура на Пеньо Пенев издаваше някакво противодействие срещу загладените и зализани стихчета, срещу гланцираните и сладникави поетически издания, които са чужди на грохота на епохата. Той не можеше да търпи лирическото мъркане, глухия и сподавен шепот, затворената в херметически кръгове поезия. Него го мамеха далечните хоризонти, едрите мащаби, преборването с грамадни препятствия. С верния си инстинкт той разбра, че голяма поезия се ражда в схватката с големи проблеми.“

Въпреки сблъсъка с отрезвяващата действителност и постоянните разочарования, поетът лелее надеждата, че обистряйки простора с нови мечти и благороден труд, ще се променят и хората. За това в „Бетон и мечти“ той възкликва:

Щом днеска
с мечтата
и с нашата мисъл
говорят сърцата,
сърцата
щом искат –
ей, хора,
мечтайте
дръзко
и мъдро!
Мечтаното, знайте,
утре
ще бъде!


3.
Интересно е да се направят паралели между поетиката на авторът на „Моторни песни“ и поетиката на Пеньо Пенев. Не само идейно тематична е близостта между тях, но има сходство и при структурата и организацията на стиха и на лирическото повествование. Близки са и като използване на знаково натоварени едни и същи думи. Близки са с разговорния, синкопно насечен стих. Несъмнено от българските поети, творили преди него, Пеньо Пенев най-много се възхищава от гения на Никола Вапцаров и изпитва благотворно влияние.

Другият му велик учител е Владимир Маяковски. Авторът на „Дни на проверка“ се прекланя и възторгва не само от неговата поезия, но и от житейското му поведение, от безстрашната му гражданска, човешка и естетическа позиция, от жестовете на дързост, непокорство, непослушание, неприемане и гордо отхвърляне на филистерския дух на епохата. Дори в самоубийството си Пеньо Пенев подражава на Маяковски, по-точно е да кажем не подражава, а се въздига до изключителната сила на волята и безстрашието на руския си учител и кумир. Неслучайно последните думи на Пеньо са изписани върху неговия портрет, пред който Пеньо Пенев сякаш молитства като пред икона – „При тебе идвам, Бог мой!“

Пеньо Пенев има самочувствието, че участва в сътворяването на новата история, историята, когато един стар свят рухва и си отива, и друг, нов, трябва да бъде построен. В „Строителна пролет“ той възкликва:
Нов календар, историйо,
пиши!

4.
Поетът следва маршовата стъпка на епохата, която подобно на пролетните гръмове разгръща и дава криле на младостта му. Но освен искрената и изчистена от шаблони патетика на лирическото изображение, усещаме и предчувствието за високата отговорност пред предизвикателствата на епохата. Днес някои пишман литературни изследователи, добре платени грантаджии и услужливи соросоидни перодръжки, пишат и дрънкат пошли и недостойни слова за поети като Пеньо Пенев. Подиграват се на искрения романтизъм и вяра на Пеньо Пенев в значимостта на изграждането на новото безкласово общество.

Подобно двойствено, двусмислено и манипулативно е тяхното отношение и към създаденото от поети, творили през 50-те години на миналия век като Блага Димитрова, Павел Матев, Иван Радоев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Божидар Божилов, Найден Вълчев и др., в чието творчество те съзират декларативност и публицистични нотки, както и идеологически индоктринирани послания.

Не само пошло, но и контрапродуктивно е такова поведение и такъв поход, тъй като всяка епоха и всяко конкретно историческо преломно време има своите специфични особености и изразява с езика на десетилетието, а дори и на отделната година въжделенията, надеждите, страстите, разочарованията, както на индивидуалното, така и на общественото съзнание. Ето защо е достойно и крайно необходимо да изчистим от клиширания прочит погледа към творчеството на поети като Пеньо Пенев. Защото той наистина е един от ярките примери на глас и съвест на епохата, на хроникьор на противоречивото и буреносно негово съвремие.

5.
Можем да откроим три главни линии в поезията на Пеньо Пенев. Несъмнено първата е свързана с патоса на строителството. Десетки творби Пеньо Пенев посвещава на любимия си Димитровград, на песента на тракторите, на изграждането на юзини, турбини, релсови линии, язовири, кофражи на заводи. Сърцето на поета пее като вижда как самият той участва в съзиданието на новия завод на живота, за който е мечтаел кумирът му Вапцаров:

Диша, боботи –
работи
всеки ден,
всеки час
младият
завод на живота,
в служба на нас!

Стихотворения като: „Ако някой ви каже“, „Земята ще бъде родилка“, „Прокламация“, „И добри ще са хората“, „Бетон и мечти“, „След първия“, „Строителна пролет“, „Корпус 206“, „Пътеки белеят“, „30 стотинки“, „Моята улица“, „Димитровград“, „Заводът“, „Димитровградско утро“, „Негово величество човекът“, „Ние от двадесетия век“, „Епоха“, „На разсъмване“, „Когато се наливаха основите“, „Хора, на път!“, „Тринайсет години на поход вървим“, „Юбилейно“ и други, очертават своеобразна диаграма на труда, безсънните нощи, радостите и възторзите, разочарованията и надеждите на цялото поколение, което вижда в изграждането на новия град и новия живот своето безоблачно бъдеще, все още непомрачено от съмнения и резигнации. В тези творби Пеньо Пенев е възторженият певец на епохата, трубадурът на новото, раждащо се в борба и трудности съзнание.

6.
Втората важна линия в творчеството на Пеньо Пенев е свързана с на пръв поглед диаметрално противоположни внушения от тези на строителна тематика. Става дума за пасторални мотиви, поразително нежно и дискретно разгръщани. Иде реч за простодушно и непосредно пресъздаване на вълнението и опиянението на поета от прелестта на Отечествената природа. Лирични внушения, които по своята чувствителност напомнят посланията на поети като Александър Вутимски, Валери Петров или Асен Разцветников. Един от знаковите примери тук е стихотворението „Завръщане“:

Като жълти огнища горят
слънчогледите из равнините;
край лъките извива бял път
и в прахта
меко тупат копита. –
Галопират по белия път
лекогривите рижи кобили
и тъй звънко,
тъй сочно звънят
на каруцата тънките зилове.
Зад лъките оттатък белей
мойто родно село
край Росица.

В творбите, които най-условно определяме като пасторални, усещаме нежната душа на поета – любовта и синовното преклонение пред майка му, умилението от невръстния син с косици по-светли от лен, вдъхновението от родните селски угари, възторга пред поетичните залези над река Росица, съзерцанието на нощното звездно небе, бърборенето на веселия бълбукащ дъжд, който пее по плочите и капчуците, румените като божур небеса, „синия облак на цъфнали люляци / и рояци крилати певци / между тях.“ Простодушието, непосредното лирическо чувство, което дори граничи с наивизъм, определя основните внушения на този кръг творби. Кратката и вдъхновена лирическа импресия „В дъжда“ сякаш емблематизира изповедността и сантименталното разголване на поетовата душа.
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…

О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.

7.
Третата основна линия в творчеството на Пеньо Пенев е свързана с резигнацията, разочарованието, покрусата от предателството на идеала и нашествието на подлостта и интригите във времето на изграждането на новия живот.

Пеньо Пенев има стихотворение със заглавие „Епоха“ и подобно на учителя си Вапцаров в това стихотворение поетът също с гняв разсъждава за поруганата човешка чест, за плъховете, ширнали се в долапа на живота, за мерзавеца, който рови с мръсни пръсти в душата на човека и горестно възкликва:

Колко трудно е
в нашия век
да бъдеш
честен човек!

В друга знакова творба „Когато се наливаха основите“ пак подобно на учителя си Вапцаров поетът се обръща към потомците с трагичния въпрос какво ще запомни историята от борбите на това поколение, от конфликтите, от илюзиите и реалностите:

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи…
…
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха –
борба живяхме ний, борба!
Късните творби на Пеньо Пенев ни го представят като Байроновия драматично-трагичен герой Чайлд Харолд. Разкъсван от противоречия, хвърлящ се от висините на възторга към глъбините на отчаянието. Той ту ще възкликне:
Нашият спомен гроб няма,
нашите сълзи нямат сестри!
ту ще прокламира с желязна решителност и непоколебимост:
Чукът на мечтите ни с хиляди тона
на нашия век наковалнята бие…
– Звънти, мъжество!
По склона възлизай
на вярата
с изкованата смелост!

8.
Има и още една линия в творчеството на Пеньо Пенев, която като че ли остава малко недооценена от литературните изследователи и критици. Става дума за неговата интимна лирика. В продължение на повече от десетилетие Пеньо Пенев ражда прелестни любовни стихове. Някои от тях са възторжени и екстатично заредени, други са тревожни и носещи неясно вътрешно напрежение, трети изразяват върховна болка и страдание, четвърти са белязани от омиротворена печал и примирение. В почти Дебелянов лад звучи стиха на Пеньо Пенев „Моите дни“, писано в края на 1951 година:

Няма никога никъде никой –
само мъка и ужас голям;
само сълзи в очите ми бликат…
Тъй съм сам… тъй съм сам… тъй съм сам!

Моя тъжна, помръкнала младост –
днес ти нищичко нямаш в света!
Край теб всичко е черна нерадост –
самота … самота… самота…

Тия дни посивели и бледни,
ранна есен в които тръби –
може би ми са дните последни,
може би… може би… може би…

А в една от предсмъртните си творби (26 април 1959) поетът покрусено отронва:
Обида тук дочака
опазената нежност.
Линее сетно слънце
на смелите мечти.
И траурна камбана
в тревожна безнадеждност
в душата ми не стихва,
ридае и звънти.
Тук трябва да подчертаем, че така наречената интимна лирика на Пеньо Пенев – било творби, посветени на конкретна любима, било възторжени възпеви на любовта като вселенско чувство, няма нищо общо с твърденията на някои недоучили критици, които през годините виждаха в тази лирика само елементи на разочарования и скърби след някое бохемско запиване. Много по-сложни и дълбоки са предпоставките – безкрайно ранимата чувствителност на поетовата душа, болезнеността, Ботевската страст силно да люби и яростно да ненавижда, гордостта и чувството за чест и достойнство, погазвани по най-брутален начин от нискочели аналфабети, интриганти или просто завистници.

Пеньо Пенев има редица програмни творби, писани през различните периоди от краткия му, но бурен и съдържателен живот – от романтичните стихове, сътворявани по време на казармата, през ранните любовни трели, изливани в лирически въздишки, до класическата му поема „Дни на проверка“. Да припомним и едно поразително стихотворение, което е най-силния отговор на интригите, злословията, клюките, недомлъвките и непочтените подмятания (каквито впрочем са подхвърляни и на Димчо Дебелянов и на други поети от бохемата в началото на миналия век). Ето това поразително стихотворение:

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами.
Не искам аз тъй гордия талант
да похабя във разни лични драми.

За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане. Мен чака ме епохата,
съня ми слънчев чака вечността.


9.
Литературният критик Панко Анчев проникновено разсъждава върху две лица, две тенденции, две главни интонационни вълни в творчеството на Пеньо Пенев: „…едното възторжено, вдъхновено от мащабните строежи и размаха на обществените промени. А второто – тъжно, разочаровано и страдащо от неуредиците, бездушието и оеснафяването на хората. Всъщност лицата не са две; по-скоро би трябвало да говорим за смяна на тоналностите в гласа на обществото. П. Пенев артикулира този глас и му придава исторически смисъл. Неговата поезия съдържа енергията на времето, която от съзидателна се превръща все повече в рушителна или изобщо изчезва. Съзнанието на обществото от тази епоха е, че материалното строителство променя хората. Много показателна е популярната и често повтаряна тогава формула „Ние строим Димитровград, той строи нас!“ Всичко се прави за хората и обществото, а не за някакво паразитно малцинство, както е било преди. Новият тип обществено-политическо устройство вдъхновява своите членове, увлича ги в орбитата около себе си. Единствено революцията или войната може да увлече и събере толкова обществена енергия в себе си и да покори духовете на хората. „Общата полза“ е удивителен стимулатор за креативни действия и вдъхновения. Поезията на Пеньо Пенев е проникната от вдъхновението на обществото.“

Несъмнено обаче всезавладяващото чувство за самотност, безнадеждност, безпомощност, обреченост и безсилие пред социално политическите вихрушки и капризите на съдбата най-ярко се откроява в програмното стихотворение „След залеза…“ С тази си творба Пеньо Пенев се доближава до върховите изблици на трагизъм и усещането за космическата печал и ролята на отделната личност като прашинка, подмятана от враждебните вихри. По силата на трагическите си внушения това стихотворение се родее с някои творби на Пейо Яворов или Димчо Дебелянов примерно.
Живот, живот! – на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. –
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.

О, колко тиня извора помътя! –
и аз утеха по-добра не знам
от тази – в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам…
Не ни ли напомнят тия стихове на Дебеляновата „Черна песен“, на неговия трагичен вопъл:
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян.
И плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян

Или на апокалиптичните внушения на Яворов в „Нощ“, „Демон“ или „Среднощни видения“. Тук е мястото да подчертаем, че терзанията на Пеньо Пенев са следствие не само на лични причини, семейни драми или неблагополучия, но и имат дълбоко социални основания. Поетът като фина мембрана усеща острите социални колизии и нравствени разломи на размирното време. И той, подобно на Яворов, усеща трагичните вибрации на „тоя век на кръстопътя“.

10.
Представителите на високата поетическа традиция в българската литература, на които принадлежи и Пеньо Пенев, винаги са имали съзнанието за мистична обреченост на Словото, на Отечеството. Дори в най-трагичните си мигове те не са забравяли своето високо благородно служение в олтара на светлината, благородството и нравствеността. Ето защо дори пред лицето на смъртта или непредотвратими изпитания те не хленчат, а приемат върховното предопределение спокойно и с философско разбиране и примирение. Така звучат и финалните два куплета от стихотворението на Пеньо Пенев „След залеза…“:
Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив…
И всъщност аз не знам какво обичам –
знам само, че не съм щастлив!

Не искам нищо!… С никакви пътеки
не диря през страданието брод –
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!
В лебедовата си песен – изключителната по своята вътрешна енергия поема „Дни на проверка“ Пеньо Пенев възприема себе си като „глас и съвест на епохата“. И това не е израз на суетно самооблъщение и непомерно високо самочувствие. Обратно – подобно на своя велик учител Маяковски поетът усеща неспокойния ритъм на синкопно пулсиращото сърце на епохата – време на съзидание и възторг, но и време на униние, разпад и отчаяние. Време на героизъм, доблест и храброст, но в същото време и на подлост, предателства, низост и интригантски шабаш. В този смисъл поезията на Пеньо Пенев е не само болезнена и искрена анамнеза на епохата, но и героико-трагична симфония на страстите, афектите, желанията, илюзиите, волята, безхарактерността, слабостта и силата на конкретните индивиди, отделните човешки души, които изпитват времето и времето тях изпитва.

За да ги провери дали са достойни човеци или безгръбначни плужеци.
Несъмнено и с ярката си лирика, и с достойното си житейско поведение, Пеньо Пенев се нарежда във фалангата на големите български поети на XX век, без които не можем да си представим панорамата на отечествената поезия. Изстраданият патос на автора на „Дни на проверка“ до болка искрената му любов към отечествените ценности, безкористното му служение в храма на българското Слово, го очертават като един от двигателите и моторите за развитието на българския стих, каквито са и неговите съвременници Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров, Божидар Божилов, Павел Матев, Станка Пенчева…

Пеньо Пенев – поета на възторга и покрусата, на патоса и унинието, на надеждата и отчаянието, е не само глас и съвест на епохата, но и чувствителната душа на едно време, заредено с буреносни страсти и велики очаквания.