Китай – Европа: Последните 50 години предлагат ръководство за бъдещето на взаимоотношенията
На 6 май 1975 г. тогавашният вицепрезидент на Европейската комисия Кристофър Соумс и тогавашният китайски премиер Джоу Енлай откриха първата глава от дипломатическите отношения между тогавашната Европейска икономическа общност и Китай.
Това беше различна Европа: по-малка – само с девет държави членки, и все още фокусирана предимно върху икономически въпроси, следователно това беше „икономическа общност“, а не съюзът, който щеше да бъде създаден през 1993 г. Това беше и различен Китай: с икономика, наполовина по-малка от тази на Франция. Той едва започваше да се отваря в процес, който щеше да доведе до несравнима икономическа трансформация. А фонът на това беше свят, обхванат от студена война на геополитическо съперничество и идеологически конфликт между Съединените щати и Съветския съюз.
По време на посещението на Соумс в Китай през 1975 г. Китай изрази подкрепата си за силна и обединена Европа като жизненоважен принос за мирния свят и се ангажира да води бъдещите си международни икономически отношения в духа на диалог и сътрудничество, а не на конфронтация.
Посещението проправи пътя за първото търговско споразумение, сключено през 1978 г., което скоро беше заменено от по-всеобхватно споразумение за търговия и сътрудничество, сключено през 1985 г.
С пълното поемане на реформи и отваряне към света от Китай под ръководството на Дън Сяопин, споразумението, което обхващаше селското стопанство и развитието на селските райони, научното и промишлено сътрудничество, енергетиката, екологичните въпроси и професионалното обучение, имаше за цел да насърчи растежа и модернизацията на китайската икономика, като същевременно бъде взаимноизгодно.
Посланието на Дън до тогавашния председател на Европейската комисия Жак Делор по време на първото му посещение в Пекин през юли 1986 г. беше, че Китай вижда в Европа важен икономически партньор и източник на сътрудничество за развитие, но също така, че обединена Европа може да бъде важен противовес на хегемонията. Това е последователно послание от Китай и до днес.
2001 г. бележи важен момент, тъй като Китай стана член на Световната търговска организация – стремеж, подкрепен от Европейския съюз, който видя в него средство за включване на китайските реформи в многостранна рамка, както и средство за насочване, а не за натиск върху китайската икономика, и катализатор за продължаване на реформите в китайската икономика към равнопоставени условия на конкуренция в световен мащаб.
През 2015 г. както Китай, така и ЕС работиха заедно за развитието на многостранността с приемането на Целите за устойчиво развитие на ООН за прекратяване на крайната бедност в света до 2030 г. и Парижкото споразумение, за справяне с най-належащата колективна заплаха за човечеството. Да, нивото на амбиция, което и двете страни имаха за тези споразумения, се различаваше, но най-важният факт остава, че сътрудничеството и компромисът направиха многостранността възможна.
С отбелязването на 50-годишнината на отношенията, много неща се промениха. Двустранната търговия нарасна експоненциално, като двете страни търгуваха повече за един ден, отколкото през цялата 1975 г.
Инвестициите нараснаха и в двете посоки. Китай вече значително подобри своите технологични и иновационни възможности, често надминавайки тези на ЕС. Азия се превърна в двигателя на световната търговия. Но Китай и Европа имат различни възгледи по въпроси като „нелоялна конкуренция“, „икономически дисбаланси“, както и по „права на човека“, Украйна и други въпроси, свързани с външната политика и сигурността. А благоприятната международна среда от последните три десетилетия сега се превърна в съперничество между САЩ и Китай.
В свят, където мнозина виждат сътрудничеството като ограничение, където нарушенията на международното право, включително международно договорените граници, са във възход, а някои смятат отворената търговия за игра с нулев резултат, може би има смисъл да се обърнем назад към първоначалните основи на двустранното сътрудничество за вдъхновение за изграждане на по-функционални отношения между Европейския съюз и Китай.
И двете страни трябва да правят това като функция на собствените си интереси и отправната точка трябва да бъде признаването на съществуващите различия между двете страни, икономически и политически. „Захарната глазура“ няма да проработи. Целта трябва да бъде да се управляват различията, като се започне с избягването на задълбочаването им. Но игнорирането един на друг или дори започването на отделяне един от друг също няма да проработи. Важното сега е да се действа в съответствие с обещанията.
Има възможност за надграждане върху общи черти, включително стойността на отворените пазари и справедливата търговия за техните икономики, значението на по-щедростта към най-бедните и уязвими страни в света, както и необходимостта от модернизирани международни търговски правила, за да се гарантира равнопоставеност в световен мащаб. И двете страни имат интерес от постигането на справедливи и дълготрайни решения на конфликти, като например в Украйна или Палестина. И двете имат много общо в ускоряването на борбата с изменението на климата. И двете имат възможност да помогнат за изграждането на международна рамка за етиката на изкуствения интелект или за напредък в научното сътрудничество.
Днес, както и преди 50 години, обединена Европа остава сила на глобалното благо, баланс в един поляризиран свят. А ангажиментът на Китай към сътрудничество и диалог, а не към конфронтация, остава жизненоважен за глобалната стабилност. И двете страни трябва да изградят отношенията си, основавайки се на разбирането, че ще има области на резки различия, други на силна конкуренция и много на честно сътрудничество. И двете са необходими за функциониращ многостранен ред. Алтернативата е свят на конфликти и хаос, което не е в ничий интерес.
Аранча Гонсалес Лая, бивш министър на външните работи, Европейския съюз и сътрудничеството на Испания и декан на Парижкото училище по международни отношения, SciencesPo.
