Упадъкът на Европа е факт. Американската империя в криза

Вестник “Русия днес-Россия сегодня”

Въпросът за възникването, развитието и упадъка на цивилизациите на пръв поглед изглежда дълбоко философски, достоен за обсъждане само в компанията на яйцеглави интелектуалци. Не бива обаче да се подценява неговото практическо значение. Защото в крайна сметка той се отразява във всекидневието на всеки „обикновен човек”, дори на онзи, който е далеч от високите материи.

Нека се опитаме да разберем дали в историята на цивилизациите има универсален модел за тяхното развитие, разцвет и упадък. Дали всяка цивилизация, колкото и велика да е, не е обречена на залез. Немският философ Шпенглер отговаря на този въпрос утвърдително. Преди сто години с типично германска педантичност в своята книга „Залезът на Европа” той разви теорията за „морфология на историята”. В първата част на книгата, излязла малко преди края на Първата световна война, мнозина съзират самоубийството на западната цивилизация. Тезисът на Шпенглер се оказа напълно оправдан.

И наистина, примерите за велики, изтънчени и сложни цивилизации, които са били измествани от по-агресивни и на по-ниско интелектуално равнище, са много, за да бъдат пренебрегнати. Древните перси, започват като номадски народ, но изграждат една от най-съвършените цивилизации и една от първите империи. А после в рамките на две поколения се превръщат в символ на слабост и упадък.

Гърците успяват да устоят на персийския експанзионизъм, но също след две поколения започват да се движат към бъдещата криза. Сблъскват се изтънчената Атина – като лидер на коалиция от „демокрации”, и милитаризираната Спарта – като лидер на олигархиите. Спарта побеждава и скоро Гърция с цялата си превъзходна култура сe оказва в ръцете на македонците, смятани тогава за варвари. Така от упадъка на едни възниква империята на Александър Македонски, стигаща до река Инд. След смъртта на Александър богатата и рафинирана гръцка цивилизация, люлката на европейската култура, попада в ръцете на римляните – народ „с всички селски добродетели, жесток, необуздан и глупав”, както го определя Бъртранд Ръсел. Самите римляни, вече като цивилизация, в течение на два века отстъпват на тевтонските варвари и на Атила. Епохата на разпада на Римската империя влиза в историята като символ на разюздан хедонизъм, физически и морален декаданс.

Възниква въпросът какво кара високоразвитите цивилизации да отслабват и да се разрушават. Изглежда парадоксално. Поставяме въпроса така: може би прекалено развитата култура и изящност парализират волята и жизнените сили. Френските интелектуалци започват да забелязват признаци на декаданс в своята цивилизация още преди поражението, което претърпяха от Прусия през 1870 г. – в средата на ХIХ век, когато Франция все още има славата на културен лидер в Европа. Декадансът тогава става доминираща интелектуална тема чак до Първата световна война, независимо от широко разпространената вяра в безкрайния прогрес на науката.

През десетилетията между Първата световна и края на Втората световна война упадъкът на Европа става неоспорим факт. Щафетата за световно лидерство преминава в ръцете на американците – така поне изглежда от европейската камбанария. Европейците гледат на американците като на народ от простаци, вулгарни, наивно оптимистични, прекалено самоуверени, необременени с хилядолетни традиции и богата култура хора. Жизнената сила на Америка обаче успява да надвие изтънчената европейска култура, съсредоточена в музеите. Днес европейците живеят в преходна епоха: уморена Европа се опитва – културно, технологично, геополитически и интелектуално, да върви в крак с хиперактивната Америка.

Както учи историята, и американският свят не може да съществува вечно. Мнозина анализатори, като например Пат Бюканън, автор на книгата „Смъртта на Запада”, излязла от печат през 2001 г., видяха признаци на упадък на Америка още в контракултурата през 60-те години на миналия век. И до днес обаче САЩ остават световен хегемон, готов и способен да употреби сила във всички сфери. Но твърде съмнително е, че ХХI век ще стане още един американски век, както на това се надяват някои експерти.

Днес американската цивилизация, преминала стадия на бурния юношески растеж, се сблъсква, както и много други цивилизации от миналото, с класическите проблеми на кризата на средната възраст. От една страна, тя е постигнала материално благополучие, а от друга – се замисля и си задава вечния въпрос за смисъла на живота и какво да прави с натрупаното богатство. Интелектуалният елит сериозно обсъжда за какво им е на САЩ хегемонията. В хегемонията на САЩ като идеал на световния ред, изглежда, продължават да вярват само техните васали – онези от периферията, където вибрациите на американската философска мисъл стигат със закъснение.

Днес империалистическа Америка вече няма същата самоувереност, както бе по времето на агресията срещу Ирак. Упадъкът на цивилизациите като правило не е внезапна катастрофа, свързана например с военно поражение. Напротив, това е процес, който протича незабелязано в тишина. Подобна метаморфоза е типична за прехода на човека от зрялост към старост и се отличава с умора, вялост и покорност. Скоро обаче и човекът, и цивилизациите навлизат в същинската старост, когато става мъчително трудно да отстъпват. Очевиден става отблъскващият симптом на старческата възраст – злобният инат.

Властта често прави и човека, и държавата по-глупави. Младите народи, разбира се, не са длъжни да търпят безропотно глупостта на старците, облечени във власт. Същевременно младостта с нейния поривист характер и енергия няма опита и умението да поеме юздите на управлението на света.

Днес САЩ – и това е очевидно, искат да запазят хегемонията си, като накарат потенциалните си конкуренти да работят един срещу друг, за да се отслабят взаимно. Това се проявява главно по отношение на Европа, Русия и Китай. Дори в самата Европа Щатите искат да предотвратят появата на една доминираща страна. Те разиграват картата на разногласията между старата Западна Европа и по-динамичната й източна част, която фактически играе ролята на американски агент за влияние. САЩ обаче са изправени пред редица предизвикателства и пред риска от сблъсък с Русия и Китай – държави, които в сегашния момент, изглежда, не се вписват в законите на Шпенглер за морфологията на историята, които утвърждават принципа за упадъка на цивилизациите.

Стефано ди Лоренцо, италиански политолог

Превод: Светлана Михова, в. “Русия днес-Россия сегодня”